X
 
 
Най-важното за коронавируса четете тук
Заедно можем!

Откъс от „Мосю Жан в преследване на щастието”, Томас Монтасер

2111
Откъс от „Мосю Жан в преследване на щастието”, Томас Монтасер
Снимка: Сиела
Който живее толкова дълго в един хотел, какъвто бе случаят с Марлене Вайс с моминско име Цу Енглишберг, а по-точно казано – тридесет и седем години и единайсет месеца – обикновено има собствено виждане за привичките в съответното място. При старата дама, която наскоро бе надхвърлила осемдесетте, това означаваше, че вече не я беше грижа дали някой случаен гост ще я зърне по халат и пантофи в коридора. Тя имаше навика, когато напускаше апартамента си (а това се случваше извънредно рядко), да се носи грациозно из празните коридори, сякаш стъпваше на педя над земята, и всеки, който я срещнеше, трябваше да се чувства привилегирован. Такива случаи обаче нямаше често. От една страна, тя излизаше само по изключение от покоите си в луксозния "Тур о' лак". А от друга, наказваше всекиго, който инцидентно попаднеше пред очите й, с пълно пренебрежение. Само две-три от камериерките заслужаваха вниманието й. Жулиет от Марсилия например или Мадрина от Куба, две млади жени, които се бореха за оцеляване с ниските си заплати в скъпия Цюрих, за да избягат от още по-мизерен и изпълнен с лишения живот в предградията на родните си градове. Те често се налагаше да изслушат дългите проповеди на госпожата на тема живота като цяло, мъжете в частност и особено вещицата на шестия етаж.

Вещицата от шестия етаж, чието име Марлене Вайс твърдо отказваше да назове и с която от тридесет и четири години не бе разменила и сричка, бе също толкова възрастната Шантал Дюпон, дама с напълно побеляла коса. Изправената й, почти безтегловна походка бе довела дотам, че всички, с изключение на Марлене Вайс, с обич я наричаха "омагьосаната принцеса". Независимо дали бе вещица, или принцеса, приказната кариера на Шантал Дюпон бе толкова назад в миналото, че я познаваха само като име. Не бе останал почти никой, който да я помни (мосю Жан с удоволствие си я спомняше, но това можеше да се очаква).

Който не е запознат с особените взаимоотношения – или по-точно казано липсата на такива – на двете възрастни дами, които от толкова отдавна живееха под един, макар и голям, покрив, няма да разбере колко дълбок, да не кажем непреодолим, е ровът, образувал се между тях. При това едно време те бяха близки. Не точно приятелки, по-скоро колежки и съпернички, но в смисъла на съревнование между еднакво достойни противници, т.е. честни и изпълнени с уважение една към друга.

До онази случка през 1973-та, а може би да е било и 1974 година, когато двете жени, тогава още почти млади и почти спиращо дъха красиви, се озоваха на една и съща сцена в прочутата Опера Гарние в Париж, за да участват в прослушването за една и съща роля – La Fille mal gardée1. И двете кандидатстваха за главната роля, но нито една от тях не я получи. Вместо това едната играеше гувернантката, а другата – майката. Коя от двете блестеше в коя роля, днес вече никой не помнеше (дори и мосю Жан, който обаче така и не бе гледал постановката). Всеизвестен факт бе обаче, че се стигнало до скандал, тъй като двете застаряващи балерини напълно засенчили по-младата колежка, изпълняваща ролята на зле опазеното момиче. В края на краищата и двете трябваше да напуснат продукцията. Тъмното минало бе погълнало незнайните причини, поради които по-късно дамите се настаниха в "Тур о' лак", как така никога повече не размениха и дума, нито пък защо едната наричаше другата вещица, а другата говореше за първата като за уличница. Всичко това бе забравено, когато Марлене Вайс крачеше през приглушено осветените хотелски коридори в едната ръка с чанта на „Диор”, а в другата…

- Пардон, мадам, мога ли да ви помогна? – попита младата Мадрина.

- А ти какво правиш по това време в хотела, дете? – Въпреки че Марлене Вайс бе далеч по-ниска от кубинската камериерка, тя успя да я изгледа отвисоко. – Не трябва ли да си у дома?

Нов живот за един любим герой. "Винету" е вече в книжарниците

Какво бихте правили, ако сте в затвора и имате цялото време на света да четете книги за историята на САЩ и за коренното население на Се...

- Хм – отвърна красивото момиче и повдигна рамене. – Почти няма смисъл. След няколко часа започва смяната ми.

- Дрън-дрън! Отивай при приятеля си и правете каквото си искате. Животът е прекалено кратък, за да го прекараш само в работа. Хайде, побързай.

- Да, мадам – прошепна Мадрина и направи лек реверанс.

- Ах, тези млади днес, нямат чувство за изпълнен живот – промърмори Марлене Вайс, преди да се изпъне в цял ръст (което не беше особено много) и да почука на вратата с номер 604, без да забележи как камериерката Мадрина се шмугва в един от близките апартаменти. Възрастната дама дори не бе забелязала колко красиво се бе облякло момичето.

Зад вратата нещо прошумоля, след това се чу тих глас:

"Вещерът. Последното желание" - Историята, по която геймърите полудяха!

Книгата, която накара целия свят да заговори за източноевропейското фентъзи - „Вещерът. Последното желание“, излиза отново ...

- Да, моля?

- Отваряй – каза Марлене Вайс. – Трябва да поговорим.

Минаха няколко секунди и вратата се отвори.

- Вайс?

- Дюпон! – Марлене Вайс изгледа другата стара жена от горе до долу. – Мили Боже, колко си остаряла. – Тя бръкна в чантата си и направи онова, което замисляше от години.

Actualno.com

Етикети:

Най-важното за коронавируса четете тук
Заедно можем!
Помогнете на новините да достигнат до вас!

Радваме се, че си с нас тук и сега!

Посещавайки Actualno.com, ти подкрепяш свободата на словото.

Независимата журналистика има нужда от твоята помощ.

Всяко дарение ще бъде предназначено за неуморния екип на Actualno.com.

Банкова сметка

Име на получател: Уебграунд ЕООД

IBAN: BG53UBBS80021021528420

BIC: UBBSBGSF

Основание: Дарение за Actualno.com