Пътешественици

31.03.2014 11:43 68940

Седрик Мабилот

Аз не съм от плашливите... Някой ден смъртта ще се покаже иззад някой ъгъл. Приемам с мир този неизбежен край. Надявам се в този ден да я погледна в очите и да ѝ отвърна с усмивка. И все пак навярно тя вече на няколко пъти е идвала за мен. Като любител на високите скорости с мотор неколкократно вече съм я усещал да ми диша във врата между два автобуса, които се разминават на кръстовище, или пък по индийските пътища, където предимството не е на дясностоящия, а на този, който има по-голямо превозно средство. По „пътя на смъртта“ в Боливия шофьорите на автобуси си организират надбягвания помежду си, а когато видят край пътя украсена с цветя паметна плоча на някой, който е паднал в пропастта при произшествие, пускат волана и започват да се кръстят, при положение че пътят е толкова тесен, че дори не се вижда от прозореца, и колелата са буквално на два пръста от бездната.

Но тук ще ви разкажа за една банда, която веднъж по изгрев слънце се опита да ни ограби – нас, бедни студенти, докато спяхме на плажа. С тогавашната ми приятелка, чехкиня, бяхме тръгнали на ваканция с раници на гръб, без пукната пара. Човек не е сериозен, когато е на 20 години^{^[1]}.

"Пътешественици" – една книга за смисъла на живота

Хора от разнообразни произход, етнос, религия, социално положение, пол разказват за вълнуващите си пътешествия из удивителни кътчета в ...

Прочети повече

Бяхме прекарали част от нощта на вътрешното стълбище в жилищна сграда, после няколко часа – в празен влак на гарата в Ла Рошел. Там имаше доста бездомници. Отначало дори се поразговорихме с двама от тях. Те ни разказаха за начина, по който обикновено си прекарват времето – кражби в магазини, чупене на всичко, до което се доберат, различни нарушения – обикновеното всекидневие на дребни безделници от предградията, които после да се хвалят с жалките си подвизи и да се състезават за титлата „най-способния нехранимайко“. Но когато единият от тях сложи ръката си на коляното на приятелката ми, заявявайки: „Не е лошо твойто маце“, аз ги изхвърлих навън и останахме сами във вагона. Но на развиделяване започнаха да минават контрольори и се прехвърлихме на плажа. Там с богатия си опит на пътешественик, преди да заспя с глава на раницата си вместо възглавница, я овързах за раницата на приятелката ми и пъхнах пътния си нож в качулката на спалния си чувал.

Събуждането ми протече странно – изведнъж главата ми клюмна в нищото. Отворих очи точно навреме, за да видя как една ръка внимателно измъква раницата ми; но въжетата се опънаха, двете раници, вързани една за друга, станаха прекалено тежки за въпросната ръка и тя изпусна товара си. Аз осъзнах какво се случва и сънят на мига избяга от мен. Изправих се бързо и видях, че сме заобиколени от около двайсетина младежи между 15 и 25 години – всичките нехранимайковци от влака, събрани в шайка, готови за лов. Лидерът им застана срещу мен, придружен от един „провокатор“. Глутницата чакаше първото кръвопролитие.

За още любопитни и полезни статии - очакваме ви във Viber канала ни! Последвайте ни тук!

Знаех как обикновено стават подобни нападения – провокаторът цели да предизвика инцидент, така че нападнатият да изгуби самообладание, което пък да позволи на шайката да намери един вид морално оправдание за действията си. Беше ми се случвало вече. Аз пък съм лидер сам на себе си. Знам, че ако искам да ме възприемат като лидер, не трябва да се поддавам на провокациите и трябва да разговарям само с лидера на бандата. В противен случай, ако падна до нивото на провокатора, глутницата ще ни нападне. Важно е да избегна да правя първи жест; трябва да го изчакам да дойде от другия, показвайки, че съм готов за него.

И ето – провокаторът протяга ръка в опит да открадне якето ми. Аз заповядвам: „Пусни го!“ Той се подчинява. Сега вече ще ме възприемат като лидер. Но те са прекалено много на брой, прекалено самоуверени – трябва да всея съмнение всред тях, нямам друг избор.

Казах вече, че не съм от плашливите. Че се чувствам в мир със смъртта. Измъквам ножа си. Вместо да отстъпя, по-скоро съм готов да умра, но да предотвратя сбиването, обира, изнасилването на приятелката ми, кой знае още какво.

Цивилизациите са икономики

Всяко общество, всяка цивилизация зависи от икономически, технологични, биологични, демографски дадености. Материалните и биологичните ...

Прочети повече

В далечината виждам един чистач, единственият евентуален свидетел на сцената в този час на деня, когато плажът е съвсем пуст. Изкрещявам му, но той най-вероятно дори не ме чува, толкова е далече. Но все пак е там. Обществото е някъде около нас, недалеч.

Няма смисъл от повече думи. Отварям ножа, стискам го в ръка и поглеждам лидера право в очите. Ако ме нападнат сега, поне няма да имат морално оправдание. И със сигурност ще поваля поне един от тях – него.

Провокаторът изглежда стреснат. Той знае, че ще е следващият, и започва да се съмнява в импровизирания лидер. А аз не се колебая, сам съм си лидер, имам само себе си. Чувствам, че лидерът поддава психологически, губи от увереността си. Провокаторът се опитва да ме заговори, но аз не отговарям, дори не го поглеждам. Мълчанието ми го смущава, подкопава схемата му на провокация. „Хей, тоя има нож и само мълчи!“, казва на лидера, а после отстъпва назад, оставя го сам срещу ножа. Ще има ли атака, кръв и смърт? Но лидерът също е разколебан и насреща ми те вече не са глутница, не са едно цяло; само сбирщина от индивиди, всеки от които се чуди заслужава ли си да се стигне до истински бой с истински нож, с реално усилие и реален риск. Всеки от тях си мисли: „След шефа вероятно ще дойде моят ред.“

След няколко дълги секунди лидерът прави крачка назад, разколебан. Шайката се разпада, всички се обръщат и се отдалечават; вече няма глутница, няма лидер, няма провокация – само банда изгубени хлапаци.

Всички извадихме късмет в този ден.

Дипак Чопра изследва Бог чрез истории и откровения в новия си провокативен роман

Популярният индийски лекар и мистик Дипак Чопра омайва с уникалното съчетание от разказани истории и разяснителни поучения в новия си п...

Прочети повече

Тъжна история – навярно те заслужават по-добър живот от този. Същия следобед срещам на улицата двама от членовете на бандата и ги поглеждам право в очите. Те поглеждат в краката си и отминават.

Отдавна вече не нося нож, когато пътувам. Предпочитам да разрешавам пререканията чрез общуване. Хуморът обезоръжава най-добре. Но винаги си имам едно наум, най-вече с младите токсикомани от бандите, каквито съм виждал от Рио де Жанейро до Санта Круз, минавайки през Буенос Айрес и през София. При тях няма разум, няма начин да се установи общуване, те са извън всякакъв контрол – властелини на насилието по улиците, на тъмните сделки. Те са може би единствените, които могат да ме накарат да напусна дадено място, без дори да се опитам да общувам с тях.

^{^[1]} Препратка към стихотворението на Артюр Рембо „On n’est pas serieux quand on a 17 ans“.