Путин-Ердоган: Между сложни компромиси и неясно бъдеще

Резултатите от срещата между президентите на Русия и Турция на 05. март 2020 г. в Москва са в рамките на очакванията, защото и двете страни нямат интерес от изостряне на напрежението и военен сблъсък, към какъвто вървяха нещата. Тези очаквания обаче бяха придружени с голяма доза несигурност, предвид крайните позиции и непредсказуемостта на турския президент Ердоган. Постигнатото съгласие не регулира ситуацията в Идлиб, а е основа за предстоящо споразумение за постигане на стабилност в тази провинция на Сирия. Съгласието на двете страни да се продължи сътрудничеството в рамките на формата от Астана /споразумението постигнато през февруари 2017 г./ е важен момент, подсказващ накъде ще се наклонят везните, предвид взаимните обвинения: Турция обвиняваше Дамаск в нарушение на споразумението от Сочи, а Русия подкрепяше териториалната цялост на Сирия и борбата срещу тероризма според ангажиментите от Сочи. В резултат става очевидно, че претенциите на Турция сирийската армия да се изтегли на старите си позиции, не са били удовлетворени.

В по–широк план е от значение това, че договореностите между Москва и Анкара бяха постигнати без участието на САЩ, Германия и Иран. А канцлерът Ангела Меркел многократно заявяваше интерес да участва с френския си колега на такава среща и предлагаше въвеждането на „Защитена зона” в Идлиб. САЩ пък се опитваха да увеличат напрежението между Русия и Турция, давайки сигнали за готовност за доставки на въоръжение и боеприпаси.

Големият въпрос е първо, дали ще бъдат изпълнени поетите ангажименти и второ, дали е възможно постигане на дълготрайно споразумение, за което наистина е необходимо повече време. Засега само е предотвратена опасността двете страни да не стигнат до такава точка на ескалация, която прави нещата необратими. Още в първата точка от общата декларация от срещата в Москва за прекратяване на бойните действия по съществуващите линии на съприкосновение и във втората точка за създаване на коридор с ширина 6 км от двете страни на магистрала М–4, свързваща Северна Сирия с пристанищния град Латакия, възниква проблемът, че намиращите се все още в някои селища по този път джихадистки милиции едва ли ще се изтеглят доброволно.

Отговорът на дежурния въпрос при решаването на подобни кризи, кой печели повече от постигнатите условия, клони към два извода. Първо, безспорно е тактическото предимство на президента Путин на фона на тежката ситуация, в която сам се постави турския президент Ердоган, включително и подценявайки характера на отношенията с руския си колега. На второ място, договорените условия, макар и да са далеч от решаване на ситуацията в Идлиб, дават шанс на сирийския режим, използвайки освободената и контролирана вече от неговите въоръжени сили, магистрала M-5, свързваща северносирийския икономически център Алепо със столицата Дамаск, да ускори първоначалните усилия по възстановяването на икономиката. Третият момент, който не бива да се подминава е, че се дава възможност на Ердоган да „запази лице”, тоест да излезе с ненакърнен авторитет от ситуацията, което е особено важно за него, предвид на трудната ситуация и във вътрешнополитически план и досегашните си изхвърляния и закани. Т.н. централен и северозападен Идлиб, в които са съсредоточени остатъците от поне четири по–големи джихадитски милиции, с някои от които Анкара си сътрудничеше, остават извън контрола на сирйските въоръжени сили. Освен това, контролът по стратегически важната магистрала М–4 към Латакия от 15 март ще бъде поет от съвместни турско–руски патрули. От значение е обаче, че Путин не се съгласи да отиде в Истанбул. Можем да си представим, какъв щеше да е вътрешно–политическият ефект, ако беше изпълнено желанието на Ердоган, Путин, Меркел и Макрон да дойдат да преговарят с него в Турция.

Въпреки всичко, неизбежно е общото впечатление, че договорените временни мерки са недостъчни за да направим извод, дали ще се стигне до окончателно споразумение по Идлиб. Терористичните групировки в тази провинция запазват своя потенциал, включително и модерни системи въоръжения, доставени от Турция. Разкрит бе и склад с химически бойни отровни вещества, свидетелстващ за подготвяна провокация, че сирийската армия използва химическо оръжие. Няма съмнение обаче, че Идлиб трябва да бъде напълно освободен от терористите, между които има много европейци, ако международната общност иска да се сложи край на войната. Турция е проникнала на 50–60 км във вътрешността на Сирия, а Русия настоява турските сили да се върнат в договорената ивица от 15–20 км покрай своята държавна граница. Поредното подчертаване в общата декларация, че се зачита „суверенитета на Сирия” звучи вече доста нелепо по отношение на Турция, предвид на досегашните й действия: завземане с въоръжени сили на три сирийски провинции, етническо прочистване, подчиняване и турцизиране, икономическо експлоатиране и растящи апетити. Също толкова нелепо звучи и изразената в руско–турската декларация „решимост да се борим срещу всички прояви на тероризма”, след като под това Турция разбира борба срещу кюрдите и сътрудничество с джихадистки групировки. От информацията от Москва не става ясно, отказал ли се е Ердоган от плановете си с подготвените от него ислямистки групировки да сваля Ассад, докато от руска страна се потвърждава, че Москва застава категорлично зад него.

ЕС привества постигнатото примирие като знак на добра воля. Като цяло обаче търсенето на път за влияние на ЕС в региона не постига целта си. Срещата на министрите на външните работи на страните от ЕС на 05 март 2020 г. излъчва поне засега закъснели или разнопосочни сигнали. Липсваше ясно формулирана причина за състоянието около казуса в Идбил, а именно неизпълнение от турската страна на ангажиментите си от споразумението в Сочи, вкючващо и разоръжаване и разделяне на терористите. Някои от изказванията като това на върховния представител на ЕС по външна политика и сигурност Жозеп Борел, че „бихме искали да говорим с езика на силата, но в момента не можем да решаваме сами.”, издава безсилие, а някои го разшифроват и като призив за въоръжаване и по–агресивна външна и отбранителна политика на ЕС, което не предизвиква одобрение, особено в страни като Германия. Впрочем и предложението за „защитена въздушна зона над Идлиб” беше доста неадекватно, предвид риска международни сили да бъдат въвлечени в директен конфликт с Русия. Сред различните предложения и изказвания, поне през първата част на заседанието, нямаше такова от българска страна със собствени идеи или коментар. За съжаление и в България някои коментатори се подведоха по изключително неконструктивната американска идея за превръщането на Идлиб в самостоятелна сунитска единица, което би придало траен характер на нестабилността в Сирия и замразило конфликта.

Като положителен може да се отбележи по–твърдият и категоричен тон на ЕС в сравнение с близкото минало по поведението на Турция спрямо мигрантите и дирижираното им насочване към Европа. На срещата на посланиците на страните–членки на ЕС миналата седмица бе изразено възмущение от опита на Ердоган отново да извива ръцете на ЕС.

Началото беше трудно, но предстоящето – още повече.

Автор: Симеон Николов

Авторът е български дипломат, заместник-министър на отбраната през периода 2005 – 2008-а. Работил е като главен експерт по международна политика и сигурност при президента Георги Първанов. Член е на Атлантическия клуб и носител на неговата златна значка. Кавалер е на Ордена на Короната на Кралство Белгия.

Вижте още:

Путин и Ердоган се разбраха за ситуацията в Идлиб (ВИДЕО)

Срещата Путин - Ердоган: Какво ще стане?