Мозъчни игри: 8 философски пъзела и парадокси

Независимо дали парадоксът е началото или краят на философията, той със сигурност е стимулирал голяма част от философското мислене и много парадокси са служили за капсулиране на важни философски проблеми (много други са били разобличени като заблуди).

Следващият списък представя осем влиятелни философски пъзела и парадокси, датиращи от древността до настоящето. Погледнете и се объркайте.

Лъжецът

Да предположим, че някой ви каже „Аз лъжа“. Ако това, което ви казва, е вярно, тогава тя лъже, в който случай това, което ви казва, е невярно. От друга страна, ако това, което тя ви казва, е невярно, тогава тя не лъже, в който случай това, което ви казва, е истина. Накратко: ако „аз лъжа“ е вярно, то е невярно, а ако е невярно, значи е вярно. Парадоксът възниква за всяко изречение, което казва или загатва за себе си, че е невярно (най-простият пример е „Това изречение е невярно“). Приписва се на древногръцкия прорицател Епименид (6 век пр. н. е.), жител на Крит, който прочуто е заявил, че „Всички критяни са лъжци“.

Парадоксът е важен отчасти, защото създава сериозни трудности за логически строги теории за истината; тя не е била адекватно адресирана (което не означава, че е решена) до 20-ти век.

Парадоксите на Зенон

През 5 век пр. н. е. Зенон от Елея измисля редица парадокси, предназначени да покажат, че реалността е единична (има само едно нещо) и неподвижна, както твърди неговият приятел Парменид. Парадоксите приемат формата на аргументи, в които е показано, че предположението за множественост (съществуването на повече от едно нещо) или движение води до противоречия или абсурд. Ето два от аргументите:

3-те въпроса и отговорите им, които РАЗКРИВАТ смисъла на живота ни

Срещу множествеността:

(А) Да предположим, че реалността е множествена. Тогава броят на нещата, които има, е само толкова, колкото е броят на нещата, които има (броят на нещата, които има, не е нито повече, нито по-малко от броя на нещата, които има). Ако броят на нещата е толкова, колкото е броят на нещата, тогава броят на нещата е краен.

(Б) Да предположим, че реалността е множествена. Тогава има поне две различни неща. Две неща могат да бъдат различни само ако между тях има трето нещо (дори и да е само въздух). От това следва, че има трето нещо, което е различно от другите две. Но ако третото нещо е различно, тогава трябва да има четвърто нещо между него и второто (или първото) нещо. И така до безкрайност.

(C) Следователно, ако реалността е множествена, тя е крайна и не е крайна, безкрайна и не е безкрайна, противоречие.

Срещу движение:

Да предположим, че има движение. Да предположим по-специално, че Ахил и костенурка се движат около писта в надбягване с крака, в което на костенурката е дадена скромна преднина. Естествено, Ахил тича по-бързо от костенурката. Ако Ахил е в точка А, а костенурката в точка В, тогава, за да хване костенурката, Ахил ще трябва да измине интервала АВ. Но за времето, необходимо на Ахил да стигне до точка B, костенурката ще се е придвижила (колкото и бавно) да точка C. Тогава, за да хване костенурката, Ахил ще трябва да измине интервала BC. Но за времето, необходимо му да стигне до точка C, костенурката ще се е придвижила до точка D и така нататък за безкраен брой интервали. От това следва, че Ахил никога не може да хване костенурката, което е абсурдно.

Парадоксите на Зенон представляват сериозно предизвикателство пред теориите за пространството, времето и безкрайността в продължение на повече от 2400 години и за много от тях все още няма общо съгласие за това как трябва да бъдат разрешени.

Сорите

Наричан още „купчината“, този парадокс възниква за всеки предикат (напр. „… е купчина“, „… е плешив“), чието приложение по някаква причина не е точно дефинирано. Помислете за едно зърно ориз, което не е купчина. Добавянето на едно оризово зърно към него няма да създаде купчина. По същия начин добавяне на едно зърно ориз към две зърна или три зърна или четири зърна. Като цяло, за всяко число N, ако N зърна не представляват купчина, тогава N+1 зърна също не съставляват купчина. (По същия начин, ако N зърна се състоят от купчина, тогава N-1 зърна също представляват купчина.) От това следва, че човек никога не може да създаде купчина ориз от нещо, което не е купчина ориз, като добавя едно зърно наведнъж. Но това е абсурдно.

Сред съвременните гледни точки на парадокса се смята, че просто не сме стигнали до решението какво точно е купчина („мързеливото решение“); друг твърди, че такива предикати са по своята същност неясни, така че всеки опит да се дефинират точно е погрешен.

50 основни идеи. Философия

Принципа на Буридан

Въпреки че носи неговото име, средновековният философ Жан Буридан не е измислил този парадокс, който вероятно е възникнал като пародия на неговата теория за свободната воля, според която човешката свобода се състои в способността да се отложи за по-нататъшно разглеждане избор между двама привидно еднакви добри алтернативи (в противен случай волята е принудена да избере това, което изглежда най-доброто).

Представете си гладно магаре, което е поставено между две еднакви бали сено. Да приемем, че околната среда от двете страни също е идентична. Магарето не може да избира между двете бали и умира от глад, което е абсурдно.

По-късно се смяташе, че парадоксът представлява контрапример на принципа на Лайбниц за достатъчна причина, една от версиите на който гласи, че има обяснение (в смисъл на причина или причина) за всяко условно събитие. Дали магарето ще избере едната или другата бала е условно събитие, но очевидно няма причина или причина, която да определя избора на магарето. И все пак магарето няма да умре от глад. Лайбниц, каквото си заслужава, яростно отхвърли парадокса, твърдейки, че е нереалистичен.

Изненадващият тест

Учителка обявява на класа си, че ще има изненадващ тест някъде през следващата седмица. Студентите започват да спекулират кога може да се случи, докато един от тях не обявява, че няма причина за притеснение, защото изненадващ тест е невъзможен. Тестът не може да се направи в петък, казва тя, защото до края на деня в четвъртък ще знаем, че тестът трябва да се направи на следващия ден. В четвъртък също не може да се прави тест, продължава тя, защото, като знаем, че в петък не може да се направи тест, до края на деня в сряда ще знаем, че тестът трябва да се направи на следващия ден. И по същия начин за сряда, вторник и понеделник. Учениците прекарват спокоен уикенд, без да учат за теста, и всички са изненадани, когато той се дава в сряда. Как може да стане това? (Има различни версии на парадокса; една от тях, наречена Палачът, засяга осъден затворник, който е умен, но в крайна сметка прекалено самоуверен.)

Последствията от парадокса все още са неясни и на практика няма съгласие за това как трябва да бъде решен.

Лотарията

Купуваш билет за лотария без основателна причина. Всъщност знаете, че шансът вашият билет да спечели е най-малко 10 милиона към едно, тъй като поне 10 милиона билета са били продадени, както научавате по-късно във вечерните новини, преди тегленето (да приемем, че лотарията е честна и че съществува печеливш билет). Така че имате рационално основание да вярвате, че вашият билет ще загуби - всъщност ще бъдете луд да вярвате, че вашият билет ще спечели. По същия начин имате основание да вярвате, че билетът на приятелката ви Джейн ще загуби, че билетът на чичо ви Харви ще загуби, че билетът на вашето куче Ралф ще загуби, че билетът, купен от човека преди вас на опашката в смесения магазин, ще загуби, и така нататък за всеки билет, закупен от всеки, когото познавате или не познавате. Като цяло, за всеки билет, продаден в лотарията, имате основание да вярвате: „Този ​​билет ще загуби“. От това следва, че имате право да вярвате, че всички билети ще загубят или (еквивалентно), че нито един билет няма да спечели. Но, разбира се, знаете, че един билет ще спечели. Така че имате право да вярвате, че това, което знаете, е невярно (че нито един билет няма да спечели). Как може да бъде?

Лотарията представлява очевиден контрапример на една версия на принцип, известен като дедуктивно затваряне на оправданието:

Ако някой е оправдан да вярва в P и оправдан да вярва в Q, тогава той е оправдан да вярва във всяко предложение, което следва дедуктивно (по необходимост) от P и Q.

Например, ако имам основание да вярвам, че лотарийният ми билет е в плика (защото съм го поставил там), и ако имам основание да вярвам, че пликът е в шредера за хартия (защото съм го поставил там), тогава аз Имам право да вярвам, че лотарийният ми билет е в шредера за хартия.

От въвеждането си в началото на 60-те години парадоксът на лотарията провокира много дискусии за възможни алтернативи на закриването принцип, както и нови теории за познание и вярвания, които биха запазили принципа, като същевременно избягват неговите парадоксални последици.

8 безсмъртни съвета от древните философи, особено полезни в ежедневието

Проблемът на Мено

Този древен парадокс е кръстен на герой от едноименния диалог на Платон. Сократ и Мено са въвлечени в разговор за природата на добродетелта. Мено предлага поредица от предложения, всяко от които Сократ показва като неадекватно. Самият Сократ твърди, че не знае какво е добродетел. Как тогава, пита Мено, бихте ли го разпознали, ако някога го срещнете? Как ще видите, че определен отговор на въпроса „Какво е добродетел?“ е вярно, освен ако вече не сте знаели правилния отговор? От това изглежда следва, че никой никога не научава нищо, като задава въпроси, което е неправдоподобно, ако не и абсурдно.

Решението на Сократ е да предположи, че основните елементи от знанието, достатъчни за разпознаване на правилния отговор, могат да бъдат „припомнени“ от предишен живот, като им бъде дадено подходящо насърчение. Като доказателство той показва как едно робско момче може да бъде подтикнато да решава геометрични задачи, въпреки че никога не е получавало инструкции по геометрия.

Въпреки че теорията за припомнянето вече не е жива опция (почти никой философ не вярва в прераждането), твърдението на Сократ, че знанието е латентно във всеки индивид, сега е широко (макар и не универсално) прието, поне за някои видове знания. Това представлява отговор на съвременната форма на проблема на Мено, който е: как хората успешно придобиват определени богати системи от знания въз основа на малко или никакви доказателства или инструкции? Парадигменият случай на такова „учене“ (има дебат дали „учене“ е правилният термин) е усвояването на първи език, при което много малки (нормални) деца успяват да усвоят сложни граматични системи без усилие, въпреки доказателствата, които са напълно неадекватни и често направо подвеждащи (неграматичната реч и погрешните инструкции на възрастните). В този случай отговорът, първоначално предложен от Ноам Чомски през 50-те години на миналия век, е, че основните елементи на граматиките на всички човешки езици са вродени, в крайна сметка генетична даденост, отразяваща когнитивната еволюция на човешкия вид.

Пъзелът на Мур

Да предположим, че седите в стая без прозорци. Навън започва да вали. Не сте чули прогноза за времето, така че не знаете, че вали. Така че не вярвате, че вали. Така вашият приятел Макгиликуди, който познава ситуацията ви, може да каже искрено за вас: „Вали, но Макинтош не вярва, че е така“. Но ако ти, Макинтош, кажеш точно същото на Макгиликуди — „Валя, но не вярвам, че е така“ — твоят приятел с право би си помислил, че си загубил ума си. Защо тогава второто изречение е абсурдно? Както Мур каза: „Защо е абсурдно да кажа нещо вярно за себе си?“

Проблемът, идентифициран от Мур, се оказва дълбок. Това помогна да се стимулира по-късната работа на Витгенщайн върху природата на знанието и сигурността и дори помогна за раждането (през 50-те години на миналия век) на нова област на философски вдъхновено изучаване на езика, прагматиката.