Георги Караманев: "Идва последната битка за свободата"

Зад "Дигитални истории" стои един журналист - Георги Караманев. Той е и програмист, а този дует от професии му помага изключително много в задачата, с която се е заел - да намери пресечната точка между дигиталната експанзия и човешките въпроси, които всяка по-голяма иновация поставя на сцената на мисълта. За тази цел от няколко години Георги системно "създава съдържание", както биха казали хората, които не виждат огромната пропаст между творческата същност на първата дума и безличната рамка на втората. Резултатът от усилията му не закъснява: в началото малка и отбрана публика, а днес все по-широка, чака с нетърпение следващия материал, който Караманев ще изработи. Заслужено работата му е отличавана в престижни конкурси - той е многократен носител на наградата за журналистика "WebReport", получавал е наградата на БАИТ, както и други отличия. 

При толкова много причини да е винаги интересно да се говори с него, не е необходим повод: но и такъв, за щастие, има. Караманев кани читателите си на премиера (линк за събитието - тук), защото е събрал 32 от неговите "Дигитални истории" в книжен формат (изд. "Сиела"). Ето какво ни сподели той за книгата, а и за всичко останало. 

Георги, какво представлява книгата, която подготвяш за печат?

Сигурно звучи амбициозно, но… опит за моментна снимка на всички нас, като хора и като цивилизация.

Вече две години и половина събирам на сайта „Дигитални истории“... именно това, истории. За това как технологиите формират днешния ден, как моделират отношението ни към миналото, как рисуват бъдещето, как раждат своите драматични разкази, които, забързани нямаме време да оценим.

Хаотично, но по някакъв начин методично пиша текстове, свързани с технологиите, събирам гледни точки от най-пъстри посоки със собствената си. И ето че дойде моментът да се опитам да подредя малките блещукащи камъчета на 32 избрани и нови истории в една мозайка, която, надявам се, разказва една по-голяма история. За това къде сме днес и накъде пътуваме.

Как осъществи подбора на тези 32 истории и стремеше ли се в контакта помежду им да завържат заедно общ смислов сюжет? Ако да, като какъв се надяваш той да бъде разбран от читателите и как за себе си усещаш цялостното послание, което книгата има?

За мен беше невъзможна задача от почти 300 дълги истории на сайта и много пъти повече идеи да се създаде подобна мозайка. И тук дойде идеята на отговорния редактор Мирослав Александров.

В книгата има само 8 огромни въпроса. От това как ни промениха технологиите, дали някога ще създават изкуство, до темата за прословутия изкуствен интелект, за бъдещето ни като вид… Не знам дали има сюжет, нито дали това е литература, или журналистика. Дори не се опитвам да дам отговор на всеки един от тези 8 огромни въпроса. А само по 4 истории за всеки, с чиято помощ всеки читател да го потърси сам – по два публицистични текста и срещи с две личности. Как ще бъде разбран? И на мен ми е повече от интересно, ще се радвам на всякакви впечатления!

Твоят сайт е рядко изключение от целия ни медиен пейзаж. Има силен авторски почерк; осъществява се от един-единствен човек - ти; няма нито един копиран или лековат текст; а на всичкото отгоре всички материали са дълги, задълбочени и казват неща, които не могат да се прочетат другаде. Как взе решението да действаш изцяло срещу течението?

Много ти благодаря за тази оценка! Имах късмет и просто можех да си го позволя. На 33, след като бях изпълнил мечтата си от хлапе да стана журналист, се оказа, че мога да програмирам. Спрях да пиша, тръгнах по новия си път, пейзажът край него започна да се ниже, неочаквано интригуващ, вълнуващ и пълноценен. Озовах се в огледалния свят на технологиите, при мен Заекът се оказа Светлин Наков, създателят на СофтУни. Отидох при него, за да подготвя публикация за академията за програмиране, а той ми разказа за някакви уроци, с които човек може да опита дали му е интересно. Е, оказа се, че ми е интересно и че в тази посока, в технологиите, се случват изумително любопитни неща и се раждат неразказани истории.

Така станах програмист, учих, напредвах, нещата си вървяха, но… усещах, че не мога и да не пиша. Решението да си направя сайт, в който да пиша за удоволствие и смисъл, дойде само. Не знам дали е срещу течението, за мен по-скоро беше по течението и на живота, и на светогледа ми. И тогава още повече нещата заприличаха на тези при Алиса, защото и досега се усещам като малко дете. Имам си своя медия, която мога да ползвам за това, за което искам – да разказвам истории. Изцяло некомерсиално, изцяло независимо. Такива, които ме вълнуват и мисля, че си струва да бъдат разказвани. Нищо повече.

Както казваш и често те цитирам, днес жанровете в журналистиката ги няма за сметка на това чете ли се текстът. Имам лукса да не се налага да се съобразявам с изискванията на аудиторията. Пиша дълги текстове, които по принцип онлайн са обречени. Те са лични. Те са понякога бааавни и пълни с разсъждения на автора. Те не зависят от заглавието си. И не зависят от течението на времето, макар че са посветени именно на него.

Поне в медиите у нас за технологии се пише основно потребителски. Броят се на пръсти авторите, които не просто съобщават за някаква новост, но и могат да разиграят човешкия въпрос, който стои зад всяка сериозна иновация. Защо според теб това се случва така рядко и вместо него просто със зяпнала уста се говори за джаджи, подобрения и новости?

Нямаме време, бързаме. Ама то е така и с политическите теми, и със спортните. Колко са текстовете, които разказват достатъчно пълноценно историята на някой спортен герой? А колко са спрямо тези, които уцелват правилното заглавие и в няколко изречения задоволяват допаминовия глад на читателя?

Ние вече сме съвсем различен биологичен вид спрямо онзи отпреди половин столетие. Инстинктите, интересите, сетивата ни са други. Скоростта, с която се случва всичко, въпросите, които се отварят пред нас всеки ден. Докато в същото време трябва да си припомняме и факторите, от които не можем да избягаме. Че сме раними и уязвими, че войната, насилието и омразата са си тук въпреки напредъка на изкуствения интелект.

Погледнати отстрани, технологиите изглеждат магия. Вълнуваща или страховита. И те са това, но въпреки всичко не се неразбираеми. Има някаква невидима и необяснима за мен бариера и според мен е тъжно, че наистина няма много колеги, които да се опитват да ги обясняват и осмислят. При това не само у нас, а и в световен план.

Всъщност от кои си се учил да пишеш, кои автори са ти оказали най-голямо влияние? 

Мисля си, и ти ще се съгласиш, човек се учи да пише всеки ден. Впрочем, също като ChatGPT. Мозъкът ни е устроен така, че попива всяка от подправките в ястието на „добре сготвената“ история, харесва някои и търси начин да ги приложи сам. На журналистическо писане имах късмета да се уча от опитните колеги във в. „24 часа“ тогава, когато вестниците бяха силни като днешния фейсбук. Имах късмета и да почерпя по някакъв начин лично от хора като д-р Светослав Славчев, Валери Петров, Антон Дончев, Леда Милева. Но думите и историите са повече от лична среща. В този смисъл, учил съм се от всеки разказвач, който съм почувствал близък, а започна ли с писателите, това ще е прекалено дълъг и безполезен отговор.

Знаеш ли приблизително къде ще те изведе някой твой текст, когато го започваш, или се пускаш по течението и каквото стане? Въобще, какво сам си установил за себе си по отношение на процеса на писане?

Писането (пак може да питаш и ChatGPT) е почти толкова голяма магия, колкото четенето. И всяко от тях според мен е по-голямо от просто живеенето.

„Дигитални истории“ всъщност е втората ми книга, през 2016-а, преди да отида на брега на технологиите, издадох романа „И додето се раждат лъчите“. От хлапе мечтаех да напиша книга, не знаех каква… и трябваше да минат 32 години, така че сюжетът сам да дойде, под формата на историята на един човек, която и без мен е завършен роман, просто трябваше да бъде написан.

Не е много различен процесът и когато става дума за текстовете в сборника „Дигитални истории“. Важните явления, събития, пробиви в науката се случват и идва моментът да бъдат разказани. Когато „работя“ по текстовете за сайта, аз търся онези истории, които за мен имат смисъл и които все още не са били описани така, както според мен си струва. После чета колкото мога повече за тях, осмислям ги и… ги пиша така, както аз усещам, че си струва да бъдат написани.

Какво ли къкри в гърнето на идващите поколения технологии? Къде е пределът на изкуственият интелект и как ще промени живота ни? Какво е бъдещето ни като вид? Когато се отворят такива големи въпроси, според мен единственият начин да намериш своя сложен отговор е да се вглъбиш в тях.

Кое е онова, за което хората, които са най-големите застъпници на технологиите, обикновено не си дават сметка? И противоположното питане: какво пропускат да забележат онези, които развиват "технофобия"?

Стигнали сме до момент, когато „технофобия“ се доближава до „аерофобия“ – страх от въздуха. Според мен няма как и защо човек да стои целенасочено напълно встрани от технологиите. А и няма защо, опитът от времето на лудитите, които чупят машините, за да спрат прогреса, не е добър.

Докато в същото време по-проблематична ми се струва „технофилията“, желанието да вървим напред в технологиите, без да сме ги обмислили и обсъдили. Социалните мрежи вече ни дадоха „прекрасната“ възможност да се мразим на общо основание, заради гледната точка по поредния злободневен „голям“ въпрос. Изкуственият интелект вече поставя своите големи въпроси с многото си приложения. Докато ние, в поредната стъпка на консуматорската си идилия, предпочитаме да се отпускаме по течението…

Има ли според теб в целия патос към технологичната революция и някаква прикрита леност, очакваща винаги друг да осъществи промените, които после да получим наготово? Всяка революция и въобще голяма крачка напред в миналото е била невъзможна без участието на масите, докато в тази има нещо особено. То може да се опише така: инертното консуматорско настроение просто чака да види какво ще измислят ИТ елитите.

Абсолютно! И сами стигнахме дотам, точно защото се поддадохме на инстинкта си към удобство, към улеснение, към секундно задоволяване на допаминовите нужди с информационния вариант на бързите въглехидрати. Отдадохме данните си на гигантите, а така – и самите себе си. Перфидното им умение да ни улесняват, да облекчават живота ни, да ни забавляват, неусетно доведе със себе си една зловеща амалгама от проблеми. За които може би дори си дадаме сметка, но целенасочено неглижираме. Балоните на филтрите, настройването ни един срещу друг. Превръщането ни в лесно манипулируеми и контролирани единици.

Нещо повече – напът сме също, улисани в дребнотемия, да пропуснем следващата голяма стъпка. Да дадем монопола върху новото поколение на технологиите отново на плутократите, на корпорациите. Някъде там според мен идва и последната битка за свободата, отвъд която надничат антиутопиите, които толкова обичаме да цитираме.

И вината не е в нас, просто средствата за манипулиране вече са твърде съвършени, а на нас ни харесва да ни е удобно, съвсем човешко е. Да не се замисляме кой и защо ни казва нещо, дори какво ни казва, а да останем в опаковката. 

Колкото и да е наивно, това е и една от причините да не спирам да пиша по темата. Защото днес имаме нужда отново от събуждане, от връщане към реалността. От трезв поглед към това, което ни дават и ни вземат технологиите. А всички тези разговори са доста дефицитни и в ежедневието, и във фийда, и в това, което оцеля дотук под формата на медийно пространство.

Как ли ще изглежда следващата революция? Ето това е голям въпрос, който и мен ме вълнува. Мисля, че ще е свързана с начина, по който си набавяме информация. Мисля, че рано или късно това минава през прераждане на медиите, но в изцяло нова форма. През връщането на авторитета, на личността, на харизмата, на силата на словото.

Това е и един от въпросите в книгата. А историите към него са на една от най-известните ни журналистки, решила да стане учител в ромско гето. И на блогът, който раздава просто ей така милиони долари и това го прави известен.

Разбира се, много са аргументите, че подобно развитие е утопично и ние ще ставаме все по-манипулируеми, затворени, обезверени. Заради технологиите, които всъщност ни дават много, а могат и да ни дават много повече.

Фото: Добрин Кашавелов

Теб рядко някой те пита за нещо социално, а предполагам, че имаш за казване много неща. Затова: как усещаш политическия климат у нас? Не тясно партийно, а генерално, предвид, че си от поколението на прехода, което през 90'те случи на музика и на мутри, на свобода и недоимък, на мечти и илюзии.

Отровен. Тъжен и безнадежден. Дори не знам кое е по-печалното и плашещото – че всички изглеждат еднакво некомпетентни, безпринципни, безперспективни. Или че наистина са.

И, все пак, именно в такива моменти се раждат и неочаквани, нови решения, случват се големи промени. При липсата на поредните спасители може би ще се опитаме да потърсим някакво по-различно решение, друг подход, светоглед. Дори друг обществен договор. В даден момент, и той ми се струва все по-близък, изтърканите до момента модели просто вече няма да работят. Не съм вярващ, но е смислена метафора, че пътя от ада към рая минава през чистилището.

Има прекалено много посоки, в които това може да се развие. Но аз съм твърде пристрастен, затова и не се насочих към политическата журналистика, както не се насочих и към спортната.

Как като родител смяташ да възпитаваш децата си по отношение именно на технологиите? И също, това е първото поколение, което ще расте изцяло заобградено от тях, digital natives, както се казва на български - къде виждаш рисковете и къде предимствата, които тепърва предстоят?

Честно казано, планът ми беше доста сериозно да забавя включването на технологиите. Както целенасочено забавям и ученето на чужди езици колкото мога повече. Нямаме и телевизор вкъщи. Но именно интервю в сайта за това как и кога да срещаме децата с технологиите ме убеди миналата година момчетата ми да се сдобият с таблет. Те са на 6 и на 3 г. и времето им е ограничено до половин час на ден. Но ми беше интересно, че първите идеи за игри, които да си свалят, бяха от книжки, които са им любими – с Пипи, Муминтрол, Барбароните.

Поколенческите разлики безспорно са огромни, не случайно и в мениджмънта днес се преподават специални уроци за това как да се комуникира с хората от генерацията Z. Със сигурност това, което до голяма степен формира разликите между поколенията, а те непрестанно се скъсяват, отново са технологиите.

И остава надеждата, че при хората, за които дигиталното е все по-естествено, то ще е и по-зряло, и по-осмислено. Което, както винаги, зависи от основата, от семейството, от ценностите. И от мечтите им…

Бидейки една почти невъзможна комбинация - на хуманитарен човек, който работи и като програмист, какво мислиш за баланса между двете в образованието? Съвсем очевидно е например, че предвид ползите за пазара, тежестта се измества все повече към ранното впускане в света на технологиите и това може да е добре за едни и зле за други. Струва ми се, че за тези неща трябва да бъде питан именно човек като теб - какво мислиш?

Колкото повече опит трупам и в двете посоки – защото очевидно не успявам да спра с някоя от тях, – толкова повече ми се струват общите черти, универсалните качества и решения. Например, умението да си общуваш с другия, да намериш път е точно толкова еднакво ценно в дигиталния, колкото в хуманитарния свят. И двата донякъде пък днес са откъснати и от обществения дискурс, и от ежедневния живот. В софтуерната индустрия у нас се случват забележителни неща, които не успяваме добре да обясним на останалата част от обществото. В света на хуманитарното, в културата – общо взето важи същото.

Могат ли да се срещнат от образованието? Поне аз не си го представям в някаква негова стандартизирана форма. Със сигурност и двете имат място там, няма спор, колкото и все повече да се акцентира върху меките умения. Със сигурност пътят и на двете към сърцата и трудовите книжки на идващите поколения минава през смислени учители, които са все по-голям кът. И със сигурност, макар да не съм толкова близо до тази сфера, си струва и двете посоки да се преподават и осмислят по начин, много по-адекватен на времето.

Тук стигаме до неизбежния сблъсък между образованието като консервативна система и динамиката на днешния ден. Но това е и най-голямата колизия с идването на технологиите – невъзможността ни да осмисляме адекватно и своевременно средата, неестествено динамична за сетивата ни, свикнали със съвсем други измерения…

Какво би извел като няколко най-ключови правила и положения в това, което правиш, от които никога не би се отказал; твоите „заповеди“, които сам следваш.

Не бих си дал за нищо любопитството и „моята вяра във дните честити“ и в хората.

Банално е, но ако не харесваш и не виждаш смисъл в това, което правиш, независимо дали професионално или лично, за удоволствие или по задължение, по-добре е да не го правиш. Има прекалено много други отворени врати…

Интервю на Райко Байчев