Откъс от "След пет години", Ребека Сърл (+18)

1159
Откъс от "След пет години", Ребека Сърл (+18)
Снимка: издателство Хермес

Събуждам се постепенно. Колко време съм спала? Претъркулвам се и поглеждам часовника на нощното шкафче: 22,59. Изопвам крака. Дейвид ли ме е пренесъл на леглото? Чаршафите са прани и студени и аз обмислям просто да затворя отново очи и да се унеса, но пък тогава ще пропусна вечерта на годежа ни, така че се заставям да се разбудя. Имаме още шампанско за пиене, а и тепърва ни очаква сексът. Точно това трябва да се прави в нощта на годежа. Прозявам се, примигвам и се изправям в леглото, а дъхът ми в миг разбужда тялото ми. Защото не съм в нашето легло. Не съм дори в нашия апартамент. Облечена съм в червена официална рокля с пайети около яката. И се намирам на място, на което не съм била никога преди.

Сигурно си мислите, че сънувам, но не е така. Усещам краката, ръцете и лудото блъскане на неспокойното ми сърце. Да не би да съм отвлечена?

Оглеждам обстановката. Постепенно си давам сметка, че съм в лофт. Леглото, на което седя, е изтипосано пред френски прозорци, чиято гледка сякаш ми напомня за... Лонг Айланд? Поглеждам навън, отчаяна за ориентир. И тогава забелязвам Емпайър Стейт Билдинг да се издига от водата в далечината. Намирам се в Бруклин, но къде по-точно? Виждам силуета на Ню Йорк от другата страна на реката, а отдясно е мостът Манхатън. Което ще рече, че съм в квартал Дъмбо, няма къде другаде. Да не би Дейвид да ме е завел в хотел? През улицата виждам тухлена сграда с кафява плъзгаща се врата. Вътре се вихри празненство. Забелязвам светкавици от фотоапарати и много цветя. Навярно сватба.

Апартаментът не е голям, но създава впечатлението за простор. Два сини кадифени стола стоят един до друг пред масичка от стъкло и стомана. В края на леглото се издига оранжева тоалетка, а цветните персийски килими придават уют на пространството, макар и да е малко претрупано. Виждат се оголени тръби и дървени греди, а на стената има плакат – тест за зрителна острота, на който пише: БЯХ МЛАДА, ПАРИТЕ МИ ТРЯБВАХА.

Къде, по дяволите, се намирам?

Чувам го още преди да го видя.

– Будна ли си? – провиква се той.

Замръзвам. Дали да не се скрия? Да избягам? Виждам голяма стоманена врата в другия край на апартамента, откъдето е дошъл и гласът. Ако хукна, може и да успея да я отворя преди...

Той се показва иззад ъгъла, където сигурно е кухнята. Носи черен панталон и разкопчана отгоре риза на сини и черни райета.

Очите ми се разширяват. Искам да крещя, може и да го направя.

Добре облеченият непознат се приближава и аз скачам към другия край на леглото до прозорците.

– Ей – обажда се той. – Добре ли си?

– Не! – отвръщам аз. – Не съм.

Той въздъхва. Не изглежда изненадан от реакцията ми.

– Заспа.

Търка челото си с ръка. Забелязвам, че има белег над лявото око.

– Какво правиш тук? – Отишла съм толкова в края, че фактически съм залепена за прозорците.

– Хайде сега.

– Познаваш ли ме?

Той слага коляно на леглото.

– Дани, наистина ли ми задаваш този въпрос?

Знае името ми. А и начинът, по който го произнася, спира дъха ми. Сякаш го е изричал и преди.

– Не знам – казвам аз. – Не знам къде съм.

– Хубава вечер беше, нали?

Поглеждам роклята си. Чак сега осъзнавам, че всъщност е моя. Купих я заедно с майка ми и Бела, докато обикаляхме магазините преди три години. Бела има същата, но бяла.

– Да – отвръщам, без дори да се замисля. Сякаш знам. Сякаш съм била там. Какво се случва?

В този момент забелязвам телевизора. През цялото време е бил включен на тих звук. Окачен е на стената срещу леглото и по него вървят новините. На екрана има малка графика, на която са изписани датата и часът: 15 декември 2025. Мъж със син костюм дърдори за времето, а зад него се люлее снежен облак. Опитвам се да си поема въздух.

– Какво? – пита непознатият. – Искаш ли да го изключа?

Поклащам глава – машинална реакция. Виждам го как отива до масичката, откъдето взема дистанционното. Пътьом си разпасва ризата.

– Предупреждаваме ви, че към нас се е насочила снежна буря от източния бряг. Очакват се валежи от сто и петдесет милиметра за денонощие, като във вторник ще продължава да натрупва.

Две хиляди двайсет и пета. Не е възможно, просто няма начин. Пет години...

Това трябва да е някаква шега. Бела. Когато бяхме малки, тя не спираше да си прави подобни майтапи с мен. Веднъж за единайсетия ми рожден ден беше успяла да вмъкне едно пони в задния ни двор, без родителите ми да разберат. Когато се събудихме, то се надпреварваше с люлката.

Но даже и Бела не би могла да промени датата и часа по националната телевизия. Дали? А този кой е? Боже мили, Дейвид.

Мъжът в апартамента се обръща.

– Гладна ли си? – пита ме той.

При въпроса стомахът ми закъркори. Почти не хапнах на вечеря и където и да съм сега, в някоя паралелна вселена заедно с Дейвид, тайландската храна със сигурност още не е пристигнала.

– Не – отвръщам.

Той килва глава.

– На мен ми звучи, че си.

– Не съм – настоявам. – Просто... ми трябва...

– Малко храна – усмихва се той. Чудя се колко ли широко се отварят прозорците.

Бавно се измъквам от леглото.

– Искаш ли първо да се преоблечеш?

– Аз не... – подемам, но не знам как да довърша изречението, защото не съм сигурна къде се намираме. Къде въобще са дрехите?

Следвам го до дрешника, който се помещава в самостоятелна стая точно до нишата на спалнята. Съзирам цели редици с чанти, обувки и окачени дрехи, подредени по цвят. Веднага ми става ясно. Този дрешник е мой. Но тогава и апартаментът е мой. Значи, живея тук.

– Преместила съм се в Дъмбо – изричам на глас.

Мъжът се разсмива. После дръпва едно чекмедже от средата на помещението и когато изважда анцуг и тениска, сърцето ми спира. Неговите са. Той също живее тук. Ние сме... двойка.

Дейвид.

Прималява ми и хуквам към банята. Откривам я вляво от всекидневната. Затварям вратата и я заключвам. Наплисквам лицето си с вода.

– Мисли, Дани, мисли.

В банята намирам всички козметични продукти, които харесвам. Душгел „Аба“ и шампоан с екстракт от чаено дърво. Слагам си малко серум „Майшел“ на лицето и познатият аромат леко ме успокоява.

На вратата е окачена старата ми хавлия с инициалите ми. Освен това виждам и черно долнище на пижама с връзки и стар суитшърт на Колумбийския университет. Свалям си роклята и я заменям с окачените дрехи.

Мажа устните си с масло от шипка и отключвам вратата.

– Имаме паста и... паста! – провиква се мъжът от кухнята.

Първо най-важното – да разбера името му.

Портфейлът.

С Дейвид разделяме разходите си шейсет на четиресет предвид разликата в доходите ни. Така решихме, след като заживяхме заедно, и оттогава нищо не се е променило. Никога не ми се е случвало да ровя в портфейла му, освен при един неприятен инцидент, който включваше покупка на нов нож и картата му за здравна застраховка.

– Паста звучи добре.

Връщам се до леглото, където панталоните му висят до земята, преметнати на един стол. Хвърлям поглед към кухнята и преравям джобовете. Измъквам портфейла му. Състарена кожа от неразличима марка. Претърсвам го.

Той е зает да пълни тенджерата с вода и не вдига поглед.

Вадя две визитни картички. Едната е на химическо чистене. Другата е служебна карта за снимачната площадка на сериала „Стъмптаун“.

Накрая попадам на шофьорската му книжка. Арън Грегъри, на трийсет и три. Разрешителното му е от щата Ню Йорк, висок е метър и осемдесет и има зелени очи.

Връщам всичко на мястото му.

– Какво предпочиташ – доматен сос или песто? – пита той от кухнята.

– Арън? – пробвам се аз.

– Да? – усмихва се.

– Песто.

Отивам при него. Годината е 2025-а, приятелят ми е мъж, когото никога не съм виждала, и живея в Бруклин.

– Аз също искам песто.

Сядам на плота. Има високи столове от черешово дърво с железни облегалки, които не разпознавам и не харесвам особено.

Оглеждам и него. Русоляв е, със зелени очи и челюст, която напомня на стереотипен супергерой. Сексапилен е. Твърде сексапилен за мен, честно казано, а и предвид вида и името му определено не е евреин. Стомахът ми се свива. Такъв ли е животът ми след пет години? Излизам с изваян Адонис и живея в лофт? Мили боже, майка ми дали знае?

Водата завира и той пуска пастата в тенджерата. Издига се п@ра, а той отстъпва назад, бършейки чело.

– Още ли съм адвокат? – питам внезапно.

Арън ме поглежда със смях.

– Естествено. Вино?

Кимам и въздъхвам облекчено. Значи, някои неща са поизлезли от релси, но не всичко. Мога да се справя. Просто трябва да открия Дейвид, да разбера какво се е случило между нас и ще се върна в играта. Още съм адвокат. Слава богу!

Спагетите са готови, той изцежда водата, връща ги в тенджерата, слага песто и пармезан и изведнъж усещам, че ми прималява от глад. Не мога да мисля за нищо друго, освен за храната.

Арън взема две винени чаши от шкафа с отработени движения. В моята кухня. Нашата кухня.

Налива ми червено вино и ми го подава през плота. Щедро количество, дръзко. Може би „Брунело“. Не е нещо, което бих купила обикновено.

– Вечерята е сервирана.

Подава ми огромна димяща купа спагети с песто и още преди да е дошъл при мен, аз вече съм тикнала пълна вилица в устата си. Докато дъвча, ми хрумва, че всичко това може да е някакъв правителствен научен експеримент и храната да е отровна, но съм прекалено гладна, за да ме е грижа и да се спра.

Пастата е изключително вкусна – топла и солена – и през следващите пет минути не отлепям очи от нея. Когато най-сетне вдигам поглед, той ме е зяпнал.

Избърсвам устните си със салфетка.

– Съжалявам – казвам. – Имам чувството, че не съм яла от години.

Той кима и изтиква чинията си.

– Добре, сега можем да направим две неща. Да се напием или да се напием и да играем на „Категории“.

Харесвам настолните игри и той, естествено, би трябвало да го знае. Дейвид предпочита картите. Научи ме на бридж и на руми. Според него настолните игри са детински и ако ще играем на нещо, то трябва да упражняваме мозъчните си клетки, както се случва в бриджа и руми.

– Да се напием – избирам.

Арън стисва нежно ръката ми. Дори когато ме пуска, все още усещам пръстите му по кожата си. Нещо странно се случва. Някакво особено притегляне. Емоция, която постепенно се разстила из стаята и я изпълва по периферията.

Арън пълни чашите ни догоре. Оставяме чиниите си на плота. А сега какво? В този миг ми хрумва, че той ще иска да отидем в леглото. Това мое гадже ще иска да ме докосва. Усещам го осезаемо.

Светкавично се отправям към един от сините кадифени столове и го заемам. Той килва глава в недоумение.

Внезапно ми проблясва. Поглеждам ръката си паникьосано. И там откривам годежен пръстен – голям жълт диамант, обиколен от други дребни камъчета. Старинен е и ексцентричен. Не прилича на пръстена, който Дейвид ми даде тази вечер. Никога не бих си избрала подобно бижу. И въпреки всичко – ето го на пръста ми.

Мамка му. Мамка му. Мамка му.

Скачам от стола. Обикалям помещението. Дали да си тръгна? Но къде да отида? В стария си апартамент? Дейвид може още да е там. Но каква е вероятността? Навярно живее в Грамърси с жена, която не е луда. Може би, ако му разкажа какво се случва, той ще знае как да оправи всичко. Ще ми прости каквото и да съм направила, за да стигнем до това положение – аз в този апартамент с един непознат, а той от другата страна на моста. Той винаги намира решения на проблемите. Ще измисли нещо.

Ставам и се отправям към вратата. Трябва да се махна оттук. Да избягам от това странно чувство, което изпълва стаята. Къде ли си държа връхните дрехи?

– Ей – обажда се Арън. – Къде отиваш?

Мисли бързо.

– До деликатесния магазин.

– Моля?

Арън се изправя и идва при мен. Обгръща лицето ми с ръце. Дланите му са точно върху бузите ми. Кожата му е студена и за миг температурата се променя, движението му ме стряска и се опитвам да се извъртя, но той ме държи здраво.

– Стой. Моля те, не отивай точно сега.

Поглежда ме и очите му са влажни и открити. Значи, така ме държи той. С това чувство. Което е... едновременно ново и познато. Тежко е, обременяващо. Пропило се е в цялата атмосфера. И въпреки всичко, все пак искам... искам да остана.

– Добре – прошепвам.

Кожата му още докосва моята, а очите му са впити в мен и дори и да не разбирам защо съм приела да прекарам живота си с този човек, съм убедена, че общите ни чаршафи са постоянно намачкани, защото... това е нещо голямо. Усещам го как отеква в тялото ми, отзвука на някаква земетръсна вълна. Небето навън се променя.

Той се отправя към леглото, държи ме за ръка и аз го следвам. Отпуснала съм се от виното. Ще ми се да се поразтегна.

Настанявам се в края на леглото.

– Пет години – промърморвам.

Арън просто ме гледа. Обляга се на възглавниците.

– Ей, ще дойдеш ли тук?

Само че не ме пита, въпросът е риторичен, поне доколкото отговорът е само един.

Чака ме с отворени обятияи аз се плъзгам по леглото. Усещам привличането в крайниците си, сякаш съм марионетка, притегляна на пресекулки към него.

Господ да ми е на помощ, но го оставям да ме прегърне. Той ме придърпва към себе си и аз усещам топлия му дъх по бузата си.

Лицето му е съвсем близо. Ето на, след миг ще ме целуне. Да му позволя ли? Обмислям го, в ума ми са Дейвид и мускулестите ръце на Арън. Но преди да успея да претегля плюсовете и минусите и да взема твърдо решение, устните му вече са върху моите.

Докосват ме нежно, без да се отместват, деликатен е, сякаш знае, че трябва да ми позволи да свикна с него. А после бавно разтваря устата ми с език.

Мили боже!

Разтапям се. Никога не съм чувствала нищо подобно. Не и с Дейвид, нито с Бен – единствения друг мъж, с когото съм излизала сериозно, нито дори с Антъни – забежката, която имах, докато учех във Флоренция. Това в момента е нещо съвсем непознато. Той ме целува и докосва, сякаш е влязъл в ума ми. Така де, щом аз съм в бъдещето, може и той също да е.

– Сигурна ли си, че си добре? – пита ме, а в отговор аз го придърпвам по-близо до себе си.

Ръцете му плъзват под блузата ми и преди дори да се усетя, той я е свалил, студът пъпли по голата ми кожа. Имам ли сутиен? Не. Той се привежда и лапва зърното ми.

Това е лудост. Аз съм полудяла. Изгубила съм си ума.

Усещането е приятно.

Дрехите ни падат. Отнякъде – от една различна стратосфера – чувам пищенето на клаксон, тътена на влак, градът продължава да живее.

Целувките му стават по-настойчиви. Бързо се озоваваме в хоризонтално положение. Всичко е невероятно. Ръцете му се плъзгат по извивките на корема ми, устните му целуват врата ми. Никога досега не съм била с мъж само за една нощ, но и това се брои, нали? Запознахме се едва преди час, а сега сме напът да правим секс.

Нямам търпение да разкажа на Бела. Много ще й хареса. Тя... Ами ако никога не се върна? Ако този мъж е моят годеник, а не просто непознат, и аз няма да мога да споделя подробностите от тази необуздана и...

Той притиска с палец извивката на бедрото ми и всички мисли за време и пространство се изпаряват през открехнатия прозорец.

– Арън.

– Да.

Той застава върху мен, а ръцете ми напипват мускулестия му гръб, вдлъбнатините на костите му, сякаш преброждам терен – възлест, твърд и спокоен. Извивам се към него – към този непознат, който обаче е изключителен. Дланите му обвиват лицето ми, плъзгат се по врата ми, обгръщат ребрата ми. Устните му трескаво търсят моите. Впивам пръсти в раменете му. Постепенно и окончателно забравям къде се намирам. Единственото, което запълва съзнанието ми, са ръцете на Арън, които ме прегръщат здраво.

Вижте всички последни новини от Actualno.com

Още от ЛИТСПОТ:

Откъс от "Дневник на артиста"

Откъс от "Химия на шегата" от Михаил Вешим

Откъс от "Закон за забравата"

Откъс от "Тери Пратчет: Живот с бележки под линия" от Роб Уилкинс

Откъс от "Обсебени в смъртта"

Откъс от "Зимна ванилия", Мануела Инуса

Откъс от „Услугата“ от Дейвид Бел

Откъс от „Портокал с часовников механизъм“ от Антъни Бърджес

Откъс от "Зимна улица" от Елин Хилдебранд

Откъс от "Алма Френг и слънчевите пътешественици"

Етикети:

Помогнете на новините да достигнат до вас!

Радваме се, че си с нас тук и сега!

Посещавайки Actualno.com, ти подкрепяш свободата на словото.

Независимата журналистика има нужда от твоята помощ.

Всяко дарение помага за нашата кауза - обективни новини и анализи. Бъди активен участник в промяната!

И приеми нашата лична благодарност за дарителство.

Банкова сметка

Име на получател: Уебграунд ЕООД

IBAN: BG53UBBS80021021528420

BIC: UBBSBGSF

Основание: Дарение за Actualno.com