Българският народ се провали

Отдавна вече се е провалила идеята за нация в България. Няма общност, която да дели каквото и да било, освен общата безнадеждност и политическа апатичност. Една нация би следвало да споделя идеи и общо самосъзнание за принадлежност към една група на базата на културно и лингвистично наследство, икономическо единство или политическа ангажираност, докато в България общият модел се налага от пропадналата мечта за по-добър живот. Който, освен че все не се получава, с всеки следващ четиригодишен цикъл става по-тежък, по-мътен, все по-невъзможен...

Постепенно се сгромолясваше икономиката, за да може едва днес да се постави край на бизнеса на простосмъртните, на базата на който цялото това библейско чудовище би трябвало да се крепи. Българският вариант на търговско-консуматорските отношения се илюстрира чрез купищата, редиците, тъжното множество схлупени будки, направени от ламарини. Търговски пунктове, помещаващи в себе си магазини за авточасти, алкохол, зарзават или офисни помещения. Всеки може да бъде част от тази нископрагова капиталистическа ниша, в тези условия всеки може да бъде търговец, всеки може да бъде бизнесмен... Особено онези, завърналите се, гурбетчии, за които е почти задължително да започнат свой бизнес след дългогодишното отсъствие от родните се места... Но и на тях не им се получава или, ако да, то по начин, който само допълва тъжната гледка около централните софийски улици, които и без това не изглеждат никак добре.

Така заедно с бизнеса се проваля и българската имиграция - завърналото се безрезултатно тъжно множество.

Б.Димитров: Не сме най-зле, България е в първата четвърт по стандарт на живот

Историкът Божидар Димитров опита да отрезви зачестилите крайни оценки за качеството на живот в България. Той изрази удовлетворението си...

Прочети повече

След настъпилите икономически трусове в Гърция и Испания ордите безименни българи, подобно стада блудни синове, намериха пътя обратно. Неквалифицирани, не особено пригодни за обстановка, в която селското стопанство затъва, а строителството не върви, те се връщат. Излезлите завинаги, се връщат, и като че ли пак - завинаги.

Социалната политика пък се сгромоляса още преди да е започната насериозно. Няма институции, организации, нито визия за това какво се прави или какво трябва да се направи с изоставените деца, с маргинализираните образи, с тънещите в мизерия пенсионери и не само. Как да се подходи, как да се помогне на сакатите, на безработните, на лишените от грижа, на откъснатите от цивилизацията старци по планинските урви, с негодните, с неприспособените поради една или друга причина. Но всъщност, кой го е грижа по дяволите!?

Предстои ни да се провалим и тогава, когато системата предоставя свободно най-сериозния инструмент за взимане на решение сред гражданското общество. Т.е. ние бихме могли да променим хода на нещата, но само ако бяхме гражданско общество... Ех, ако бяхме такова.

Само интелигенцията не се провали, не мръдна нито крачка назад, нито напред... Не се провали, защото я няма. Не съществува отношение, няма позиция, няма борба, няма градивна критика... Не, ние вече сме стари да питаме родителите си: „А вие къде бяхте, когато всичко това се случваше”, но нашите деца нас ще попитат. Когато поетите замълчат, гласът на народа е мъртъв - нещо е повредено и това ще доведе до други, обективно, по-тежки последици.

Демокрацията се провали... За повече от две десетилетия народът на тази страна не разбра какво точно означава тази метафизична като че ли формула -  "демокрация”. Нашия народ, към провала на който всички ние принадлежим, не разбра, че сега трябва да се мисли, да се действа, да се противодейства, да се гради, да се противопоставя или блокира, да се интересува, да се преценява. От демокрацията беше взето най-лошото и най-порочното - онова, което беше удобно за някои, а така пагубно за цялото, за всички ни, за общото.  На базата на един агоничен опит бе доказано, че не сме годни сами да решаваме, сами да се управляваме. Оказа се, че не можем, а толкова го искахме, така скандирахме и протестирахме, но когато всичко е в ръцете на народа, народът се доказва негоден, народът се проваля. Какво по-безотговорно от отговорността на един народ, и то нашия?

Държавата ни също не успя в лицето на онези, които я представляваха. Стигнали до там да лобират за един монополен ендемит, не чрез класически техники, а авангардно появяващи се по селски събирания и митинги...

Политиката ни провали, докато ние самите я саботирахме и така цикълът се затваря. Дълго сме чакали месията, който така и не дойде. Посрещахме самозванци, чужди носители на нашите надежди, големи и още по-големи, манипулатори, демагози, половинчати герои на едно потенциално възраждане. Чакаме, чакахме... Пророкът не дойде, време е да спрем да очакваме онзи „бог от машина”, който ще слезе заедно с гръмотевиците и ще превърне България в “Швейцария на Балканите”. Какъв провал сам по себе си е надеждата, че това би могло да се случи. 

А ако поставим нашия край, но и начало, тук? Край на очакването на „нашия човек”, който само да дойде на власт, ще оправи онова, което онези преди него надробиха, и в същото време да се направи първата копка в реалността. В нашата реалност, която не трябва да се открива почетно, а да се ремонтира – основно, упорито и продължително.

Няма непоправими грешки нито провали, въпреки че тези са плод не на един ден, четиригодишен цикъл или десетилетие – това е отдавна започнал процес... И въпреки всичко, няма проблем, който да не може да бъде решен, стига да бъде осъзнат, позициониран и осмислен – тогава започва първата част от неговото решение и нищо не би било безвъзвратно. А в случая, българският народ е провален и голяма част от съпътстващите го компоненти също. 

С положителност провален, но въпрос на време или на възможност е да го разбере, да го признае...



Цветан Костурков