Кражбата на истината
43343
„Орешарски подал оставка?” – този въпрос-новина взриви Facebook и Twitter в петък следобед (27 септември).
Първоначално появил се в лични статуси под формата на въпроси и намеци, сюжетът се развихри в сайтове от типа "една жена каза" и произведе масова еуфория в стил "отваряме шампанското". В крайна сметка се разбра, че става дума за "Facebook-бомба" – целенасочено пускане на слуха за оставката от отделни хора, докато „новината” заживее собствен живот в онлайн пространството и бъде „захапана” и от традиционните медии.
Участвали в акцията написаха, че са решили да атакуват управляващите със „собствените им камъни” – една лъжа, повторена стотици пъти, докато (или поне с надеждата да) стане истина. Естествено, веднага се появиха конспиративни теории кой стои зад акцията, подплатени с конкретни имена и естествено, парите на Сорос. Всъщност, от сутринта се разпространяваха лични съобщения (аз също получих подобно във Facebook), в които хората се призоваваха да участват в кампанията. Както се видя, мнозина откликнаха.
Не знам дали „бомбата” постигна целите си. Поне за мен те не са еднозначно ясни, въпреки сравненията (пак според коментарите в социалните мрежи) с „козлодуйското издание” на предаването „КУ-КУ” и аналогиите с радиопиесата „Война на световете”. Може би е имала успех, ако целта е била да се внесе шум в системата и да се изнервят управляващите. Но със сигурност имаше един страничен ефект, за който не съм сигурна, че е бил планиран.
Можеше обаче да се предвиди именно изхождайки от презумпцията на „бомбаджиите” – да се копират методите на дезинформация, характерни за управляващите. А тяхната основна цел е разделение и противопоставяне по всички линии, на всички нива, до пълна победа на недоверието и омразата.
Бройте ме сред тъпите и грозните, написаха в социалните мрежи мнозина, неразбрали смисъла от „бомбата” и почувствали се засегнати от манипулацията. От неуместната според тях шега с каузата на протестите срещу правителството, но най-вече от острите критики на включилите се в акцията срещу противниците й, от позицията „който не е с нас е против нас”.
Мнозина реагираха спокойно и определиха случката като шега. Други обаче опонираха, че вече не им е смешно. Експериментът, каквото и да са очаквали хората, които се включиха в него, показа само, че в условията на масова дезинформация единственият резултат на всяко действие е още повече недоверие.
Когато събитията са по-абсурдни от всеки полет на фантазията, когато новините са по-невероятни от не-новините, когато езикът е станал средство за разделение, вместо за общуване, не можеш да очакваш друг резултат освен мултиплициране на отрицателните ефекти. Каквото и да направиш, влизаш в матрицата. Ако ей сега Орешарски излезе и най-после си спомни кой е предложил Делян Пеевски за шеф на ДАНС, никой няма да му повярва. Вече никой не вярва дори на истината, защото не вярва, че истина съществува.
В петък следобед Орешарски се обадил на Доган да го пита верни ли са слуховете за оставката, гласи една от популярните шеги в социалните мрежи. Но наистина ли е невъзможно оставката на премиера да бъде подадена по същия начин, по който беше предложен Делян Пеевски?
След като онова беше възможно, защо другото да не е? Виц ли е, или след Пеевски вече няма вицове, всичко е истина? Не предложи ли депутат от БСП да се затварят хипермаркетите в събота и неделя? Не получиха ли хората по-високи сметки за ток след намалението с пет процента? Не обяви ли Сергей Станишев че проектът „Белене” е „икономически изгоден за България”?
Не смята ли правителството да замрази пенсионните реформи, на фона на главоломно растящия дефицит в системата и демографския срив? Не се ли назначават кадри на бившата ДС в управлението? Не се ли вихреше депутатът и лидер на „Атака” Волен Сидеров в БНТ да иска обяснения и не заплашваше ли с граждански арести, качен в каросерията на пикап в центъра на София?
Не каза ли министърката на спорта, че се дозира внимателно (с лошите новини от министерството си), за да не изпадне „в интровертност на духа”? Къде свършва абсурдната реалност и започва абсурдната фикция?
От доста време за всички е трудно да балансираме по тънката червена линия между нормалността и абсурда. „Бомбата” с оставката сякаш я заличи, поне за миг и поне за хората, които не разбраха опита да се удари абсурда с абсурд. Ние, нормалните, не правим така, не манипулираме, не лъжем, не злоупотребяваме с доверието, възмутиха се те. За да спечелим битката, трябва да играем тяхната игра, дори когато правилата са нечестни, отвърнаха „бомбаджиите”.
На обидените, а и на всички, които злорадо потриват ръце и наблюдават „смъртта на протестите”, бих припомнила няколко (от огромното изобилие) повода сериозно да се обидят, че и нещо повече. Не е ли обидно, че вече три месеца няма отговор на един прост въпрос („Кой предложи Пеевски?”)?
Не е ли обиден управленският сговор, подкрепен от пътуващата трупа на Волен Сидеров? Не е ли обидна идеята, че могат да ни затворят устите със символично увеличение на майчинските и пенсиите? Не са ли обидни твърденията, че няма как някой сериозно да вярва в приказки като ценности и морал и всичко се купува и продава?
А когато журналист сравни протестиращите с „нацистките шпиц-команди от началото на 30-те години на миналия век”? Каквото и да мислите за протестите, това не ви ли се струва обидно? А Нина Гергова, Петното и Мишо Шамара да са „гласа на народа” как ви се струва?
Или пък Бареков да е единственият достоен кандидат за премиер (по собствените му думи)? Мога да продължа да изброявам и може да си се обиждаме до края на света. От това печелят само гореизброените и символизираната от тях ненормалност, срещу която сме всички, независимо как изразяваме съпротивата си.
Последното пък е добре да го разберат „бомбърите”, на свой ред обидени, че шегата им не е била добре приета и разбрана. Сега е лесно да "разприятелите" несъгласните с вашата позиция във Фейсбук. Лесно е да застанете „сами срещу всички”, в името на своята кауза. Дори и срещу тези, които подкрепят целта, но не и с всички средства и на всяка цена.
Дали ако играем по правилата на тези, с които се борим, не ставаме като тях? Няма ли да пропуснем момента, когато вече няма да има разлика между нас и тях? И ако вече никой на никого не вярва, ще има ли изобщо добри и лоши? Както каза политологът Иван Кръстев, „правителството не иска да му вярваме, единственото, което иска, е да не вярваме на никого”.
А журналистът от БНР Силвия Великова написа във Facebook: „Какво ще правим когато това правителство си отиде - предсрочно или когато то реши? Сигурна съм, че с тежки думи срещу тежките думи, с обидни квалификации... сме обречени на тежко постПеевски разделение.”
Ако „Пеевски” е някаква граница, тя трябва да разделя нормалното от абсурда, допустимото от недопустимото, закона от беззаконието, почтеността от непочтеността. Да разделя времето на Пеевски от времето след Пеевски.
Там трябва да стигнем - във времето след Пеевски. Без да се изгубим по пътя.
Първоначално появил се в лични статуси под формата на въпроси и намеци, сюжетът се развихри в сайтове от типа "една жена каза" и произведе масова еуфория в стил "отваряме шампанското". В крайна сметка се разбра, че става дума за "Facebook-бомба" – целенасочено пускане на слуха за оставката от отделни хора, докато „новината” заживее собствен живот в онлайн пространството и бъде „захапана” и от традиционните медии.
Участвали в акцията написаха, че са решили да атакуват управляващите със „собствените им камъни” – една лъжа, повторена стотици пъти, докато (или поне с надеждата да) стане истина. Естествено, веднага се появиха конспиративни теории кой стои зад акцията, подплатени с конкретни имена и естествено, парите на Сорос. Всъщност, от сутринта се разпространяваха лични съобщения (аз също получих подобно във Facebook), в които хората се призоваваха да участват в кампанията. Както се видя, мнозина откликнаха.
Не знам дали „бомбата” постигна целите си. Поне за мен те не са еднозначно ясни, въпреки сравненията (пак според коментарите в социалните мрежи) с „козлодуйското издание” на предаването „КУ-КУ” и аналогиите с радиопиесата „Война на световете”. Може би е имала успех, ако целта е била да се внесе шум в системата и да се изнервят управляващите. Но със сигурност имаше един страничен ефект, за който не съм сигурна, че е бил планиран.
Можеше обаче да се предвиди именно изхождайки от презумпцията на „бомбаджиите” – да се копират методите на дезинформация, характерни за управляващите. А тяхната основна цел е разделение и противопоставяне по всички линии, на всички нива, до пълна победа на недоверието и омразата.
Бройте ме сред тъпите и грозните, написаха в социалните мрежи мнозина, неразбрали смисъла от „бомбата” и почувствали се засегнати от манипулацията. От неуместната според тях шега с каузата на протестите срещу правителството, но най-вече от острите критики на включилите се в акцията срещу противниците й, от позицията „който не е с нас е против нас”.
Мнозина реагираха спокойно и определиха случката като шега. Други обаче опонираха, че вече не им е смешно. Експериментът, каквото и да са очаквали хората, които се включиха в него, показа само, че в условията на масова дезинформация единственият резултат на всяко действие е още повече недоверие.
Когато събитията са по-абсурдни от всеки полет на фантазията, когато новините са по-невероятни от не-новините, когато езикът е станал средство за разделение, вместо за общуване, не можеш да очакваш друг резултат освен мултиплициране на отрицателните ефекти. Каквото и да направиш, влизаш в матрицата. Ако ей сега Орешарски излезе и най-после си спомни кой е предложил Делян Пеевски за шеф на ДАНС, никой няма да му повярва. Вече никой не вярва дори на истината, защото не вярва, че истина съществува.
В петък следобед Орешарски се обадил на Доган да го пита верни ли са слуховете за оставката, гласи една от популярните шеги в социалните мрежи. Но наистина ли е невъзможно оставката на премиера да бъде подадена по същия начин, по който беше предложен Делян Пеевски?
След като онова беше възможно, защо другото да не е? Виц ли е, или след Пеевски вече няма вицове, всичко е истина? Не предложи ли депутат от БСП да се затварят хипермаркетите в събота и неделя? Не получиха ли хората по-високи сметки за ток след намалението с пет процента? Не обяви ли Сергей Станишев че проектът „Белене” е „икономически изгоден за България”?
Не смята ли правителството да замрази пенсионните реформи, на фона на главоломно растящия дефицит в системата и демографския срив? Не се ли назначават кадри на бившата ДС в управлението? Не се ли вихреше депутатът и лидер на „Атака” Волен Сидеров в БНТ да иска обяснения и не заплашваше ли с граждански арести, качен в каросерията на пикап в центъра на София?
Не каза ли министърката на спорта, че се дозира внимателно (с лошите новини от министерството си), за да не изпадне „в интровертност на духа”? Къде свършва абсурдната реалност и започва абсурдната фикция?
От доста време за всички е трудно да балансираме по тънката червена линия между нормалността и абсурда. „Бомбата” с оставката сякаш я заличи, поне за миг и поне за хората, които не разбраха опита да се удари абсурда с абсурд. Ние, нормалните, не правим така, не манипулираме, не лъжем, не злоупотребяваме с доверието, възмутиха се те. За да спечелим битката, трябва да играем тяхната игра, дори когато правилата са нечестни, отвърнаха „бомбаджиите”.
На обидените, а и на всички, които злорадо потриват ръце и наблюдават „смъртта на протестите”, бих припомнила няколко (от огромното изобилие) повода сериозно да се обидят, че и нещо повече. Не е ли обидно, че вече три месеца няма отговор на един прост въпрос („Кой предложи Пеевски?”)?
Не е ли обиден управленският сговор, подкрепен от пътуващата трупа на Волен Сидеров? Не е ли обидна идеята, че могат да ни затворят устите със символично увеличение на майчинските и пенсиите? Не са ли обидни твърденията, че няма как някой сериозно да вярва в приказки като ценности и морал и всичко се купува и продава?
А когато журналист сравни протестиращите с „нацистките шпиц-команди от началото на 30-те години на миналия век”? Каквото и да мислите за протестите, това не ви ли се струва обидно? А Нина Гергова, Петното и Мишо Шамара да са „гласа на народа” как ви се струва?
Или пък Бареков да е единственият достоен кандидат за премиер (по собствените му думи)? Мога да продължа да изброявам и може да си се обиждаме до края на света. От това печелят само гореизброените и символизираната от тях ненормалност, срещу която сме всички, независимо как изразяваме съпротивата си.
Последното пък е добре да го разберат „бомбърите”, на свой ред обидени, че шегата им не е била добре приета и разбрана. Сега е лесно да "разприятелите" несъгласните с вашата позиция във Фейсбук. Лесно е да застанете „сами срещу всички”, в името на своята кауза. Дори и срещу тези, които подкрепят целта, но не и с всички средства и на всяка цена.
Дали ако играем по правилата на тези, с които се борим, не ставаме като тях? Няма ли да пропуснем момента, когато вече няма да има разлика между нас и тях? И ако вече никой на никого не вярва, ще има ли изобщо добри и лоши? Както каза политологът Иван Кръстев, „правителството не иска да му вярваме, единственото, което иска, е да не вярваме на никого”.
А журналистът от БНР Силвия Великова написа във Facebook: „Какво ще правим когато това правителство си отиде - предсрочно или когато то реши? Сигурна съм, че с тежки думи срещу тежките думи, с обидни квалификации... сме обречени на тежко постПеевски разделение.”
Ако „Пеевски” е някаква граница, тя трябва да разделя нормалното от абсурда, допустимото от недопустимото, закона от беззаконието, почтеността от непочтеността. Да разделя времето на Пеевски от времето след Пеевски.
Там трябва да стигнем - във времето след Пеевски. Без да се изгубим по пътя.
Автор: Ралица Ковачева, reduta.bg
Вижте всички последни новини от Actualno.com
Редактор:
Ивайло Ачев
Етикети: гледна точка Делян Пеевски оставка Пламен Орешарски Facebook
Предишна
