Кратка история на полудяването

Коронавирус, политика, ваксина, кръст на Богоявление: темата отдавна е без значение. От значение е разпъването ѝ на кръст - и тайното удоволствие от това. Живеем в света на гореща поляризация – свят, в който всеки спор по неизбежност се превръща в конфликт, конфликтът - в разрив, разривът във война. Този свят е обратният на Волтер. Правилото е: Не съм съгласен с това, което мислиш, но докато съм жив ще ти напомням, че си глупав да го мислиш. Може да добавим още: Кажи ми кого мразиш, за да ти кажа кой си.

За нас обаче е от значение да разкажем - защо се стигна дотам. Да опишем лудостта на поляризацията, нейния метеж в социалните мрежи и бързия гняв по всеки обществен въпрос. Ще твърдим: този гняв е по-сложен, отколкото изглежда, има собствена история и тя е технологична. Затова - за какво воювате е ваш въпрос. Нашият: да разкажем как бяха изкопани рововете, в които да го правите. 

Ще ни се наложи - ето ти екипировка - в една усмирителна риза да натъпчем алгоритми, информационни революции, пандемии от биологичен, но и цифров вид; и да не полудеем от това. Така, навярно, ризата ще се размърда в сюжет и ще нахвърля бинтове към бойното поле. Обикновено там са нужни.

Да започнем с началото. В началото бе Break The Internet.

Пролог: Ким

През 2014-та година Ким Кардашян изгрява в сп. "Paper" със снимка, ангажираща читателя по нов, вълнуващ начин. Заснета е така предизвикателно, както никога преди. Върху онова, с което Ким е известна, като на удобна маса, е поставена чаша. Макар че Ким - там е работата - стои права. Отворила е шампанско, което описва пенлива дъга над главата ѝ и се излива право в чашата. Корицата е озаглавена така: Break The Internet.

Тази фраза, невинна като началото на всеки апокалипсис, е първият ключ, който отваря със скърцане една врата и една загадка. На нея пише: Break The Internеt.

"Да счупиш интернет", разбира се, е невъзможно - корицата на Ким се позовава на друго, на ситуацията на претоварване на сървъра, когато при огромно и неочаквано количество от заявки за потребление, той не успява да издържи на трафика. Корицата постига амбицията си: списание "Paper" регистрира 16 милиона четения за един ден, при стандартни 25 000 в други дни. Кардашян действително е разбила "нета"; а това е само началото на много по-големи обеми от трафик, които ще завоюва.

Ала все пак фразата е особено интересна. Ранният патос на дигиталната революция никога не си е представял подобна постановка - че интернет може да бъде "счупван" и че това ще бъде маркер за успех. Но с времето започна да става ясно нещо контраинтуитивно. Че това не е някакъв амбициозен, кардашянски подход, предназначен за малцина адепти на тънкото изкуство по предизвикване на внимание. Напротив: "нетът", в лицето на най-мощните платформи, през които се ползва, непрекъснато се стреми да бъде счупен, структуриран е в устрема да бъде счупен. Но защо?

Пророк: Саймън

Корицата на "Paper" и нейният слоган, както всичко друго, за което ще стане дума тук, е предвидена от нобелиста по икономика Хърбърт Саймън, девет години преди самата Ким да се роди. В свят, в който има огромно количество информация, прогнозира той, нейното изобилие означава оскъдица на вниманието. А това вещае икономически обрат: нобелистът предполага, че поради експоненциалното си нарастване в един момент информацията ще изгуби стойност и ще започне да “гладува” внимания. Тя ще придобие проактивна сила, образно казано ще се оживи, ще се превърне на свой ред в търсач и ще претърсва вниманията. Съответно стойността, организирана върху продажбата на информацията преди (купуване на вестник, видеокасети под наем, продажба на плочи и дискове), ще се премести от информацията към ценността на вниманието. Информацията ще бъде безплатна заради безкрайността си, а вниманието - скъпоценен ресурс, поради оскъдицата си.

Оттам и слоганът Break The Internet изглежда като неизбежен технологичен закон. Да счупиш нета означава не просто, че Ким Кардашян е поставила чашата с шампанско и празнува успеха си. Означава, че в студения космос от зетабайтове информация някакъв фрагмент от безкрайния онлайн поток е успял да погълне голям дял от вниманията, които да го нажежат от интерес, да му придадат маса и гравитация, съответно и възможност за монетизация. Определен къс данни е сполучил да избухне в светеща звезда, възпламенил се от снопа наблюдаващи го. Това ще се превърне в основен принцип във физиката на информацията.

Гилотина: Обезглавяване на гейткийпъра

Но в този студен космос от безкрайна информация и горещи гравитационни гиганти вие правдиво ще кажете, че например всичко, което знаете за Ким Кардашян, го знаете против волята си. Позиция, към която се отнасяме с голямо разбиране и съчувствие. Когато тя или някой друг е "счупвал нета" с различна акция, вие сте се отнасяли с равнодушие и дори известно раздразнение.

Друг от големите адепти на дигиталната революция - Николас Неграпонте, обаче има ясен отговор. Той прогнозира, още преди социалните мрежи, че ще се появи вестник, който ще бъде четен от всички. Този вестник ще може се назове така: Daily Me („Аз днес“). Ким най-вероятно не е попаднала във вашия "Аз днес" и го е раздразнила само по периферията. Но със сигурност в личната ви екосистема от информация има други гиганти, други рамене на Атлас, които задържат вниманието ви към различни съзвездия от съдържания. Могат да са политически, образователни, спортни, всякакви. Но не могат да бъдат други, освен Любимите ви.

Става така, защото “Аз днес“, предполага Неграпонте, би включвал технологично селектирана информация, която да засяга максимално четящия и да декласира останалата като ирелевантна. Това ще бъде контрапункт на Daily Us - "Ние днес" - масовия медиен стандарт допреди дигиталната революция, чиято идея за обществена важност се изгражда от колективната преценка на редакторските екипи. Революционният преврат на социалните мрежи - а като всяка революция и дигиталната протича с жертви и свистяща гилотина - бе именно в това да премахнат самата фигура на редакторския екип и да разпръснат колективния "Ние днес" в множества пакети от технологично дистрибутирани "Аз днес". Днешният свръхперсонален нюзфийд.

Под знамето на "Аз днес" - може да си го представяме като собствената ни глава, бродирана върху бял плат - дигиталният свят ще приеме нова конституция. Новината ще се превърне в "content", съдържание, заедно с всичко останало. Между политическия статус, медийната информация, снимката на котка, смешен клип, фалшива новина, разликата ще бъде размита - те са най-вече съдържания. Всички редактори на всички медии ще бъдат понижени в човешки стажанти на най-главния редактор: алгоритмичен кабинет от опознавателни лъчове, проучващи поведението на потребилите - за да свържат техния "алгоритмичен аз" със съдържанието, на което той би реагирал. Онова, което търсиш, търси теб, проповядва персийският поет Руми. Векове по късно това не е енергийна мистика, а парчета код: потребител и съдържание, информация и внимание, се търсят едни други, опосредствани от проучващия ги в дълбочина алгоритъм. В този преврат по Саймъновата вселена, никой няма да придава стойност на зетабайтовете информация - на практика вече безкрайно количество. Вниманието обаче - точните часове гледане, брой реакции, брой четения, ще се превърне в международен език и устойчива технологична метрика. "Аз днес" стъпва уверено върху сигурната земя на трафика. Но сигурна ли е?

Капанът: Харесване и затвор

За "Аз днес" и алгоритъма-редактор обаче е подготвен капан. Шиповете му блесват по време на социологически експеримент в Колорадо, осъществен по същото време, когато в харвардските общежития са ражда идеята за социалните мрежи. Оказва се, че технологично селектираната информация може да върши чудеса, щом става дума за образование, забавление, музика. Но е опасна, когато оперира в сферата "политика".

Ето и експеримента. По няколко важни въпроса, типично разделящи либералните и консервативни възгледи, разделят пет групи от първите и пет от вторите. Обсъждат ключови политически проблеми за не много дълъг период. В засичането на мненията преди и след експеримента при групите се вижда обща промяна: нюансираните представи намаляват, затвърждава се хомогенността на мненията и всеки претърпява силен тласък към по-екстремна форма на убежденията си. Накратко: либералите стават все повече либерали, а консерваторите все повече консерватори. И всяка от двете групи започва да вижда убежденията на противостоящата като все по-несъстоятелни и абсурдни. Колкото по-дълго време попадате сред съмишленици, толкова по-голяма е вероятността собствените ви възгледи да се екстремизират.

Колодарският експеримент обаче е невинно упражнение в сравнение с големия бум на "аз днес" в социалните мрежи години по-късно.

Проблемът: всеки "аз днес" има естествен фундамент - да търси близост с другите ние. Но този естествен фундамент има опасни последици, когато подлежи на технологичен взрив. Тъй като всеки алгоритъм гледа на всяка информация като на миниатюрен капитал, той прави всичко възможно да умножи този капитал като се опита да го приближи до най-вероятните профили, които да реагират спрямо него - с цел да удължи времето, прекарано в платформата и изложи повече погледи към рекламния пазар. И понеже всеки потребител на социалната мрежа оставя богата находка от данни за политически пристрастия, лекотата, с която алгоритъмът отвежда четящия към тези пристрастия, става все по-настъпателна. Този захват постепенно затваря четящия тъкмо в онова, което препотвърждава мнението му. Най-често се обяснява така: харесванията (likes) се превръщат в информационни заключвания (locks). По естествен път и за собствен комфорт "аз днес" ще избере онази политическа стая, в която ще намери най-много себеподобни. И вероятно ще започне да се радикализира.

Оттам и сложният парадокс на дигиталната революция. Да, има десетки причини гейткийпърите на медийното съдържание да бъдат премахнати; главните редактори на вестници редовно са предлагали осакатена версия на "Ние днес" - мрачен и често корумпиран хоризонт, потискащ полифонията от гласове и възцаряващ манипулативен дневен ред. Оказва се обаче, че "Аз днес" започва да ражда нови чудовища: по алгоритмичен път политическите мнения замръзват в идеологически силози. "Нетът се чупи" от монетизацията на новия нефт - вниманието; но заедно с това се счупва една от основните рамки, които поддържат социалния разговор въобще - равната изложеност към различни гледни точки. Иронията е в това, че гледните точки са максимално достъпни, но психологически блокирани заради алгоритмичното ласо около една от тях. Вниманието започва да „потъва“ в десетки вариации от политически мнения, но тези вариации рядко напускат хомогенния аргументативен басейн, към който мрежата е отчела силна предразположеност.

Гиганти и анимация

Но ето, че човек може да изпита теоретично негодувание и да рече: кажи нещо за ваксините, кажи нещо за политиците, кажи за коронавируса, либералите, консерваторите, Сорос и патриотите. Кажи за Мангъров и за Мутафчийски, кажи за всички ще измрем или че никой никога не е умирал, кажи за сухите съчки, за Истанбулската конвенция, за Добчев и Бакалова кажи. Ще кажа, учтиво: нищо от това, по начина, по който се възприема, не съществува.

Съществуват образи, които засядат в информационното поле, напомпани от състезаващи се алгоритми; съществуват и изтощени, хипнотично втренчени в тях внимания, които наблюдават сблъсъците им така, както се гледа блокбъстър. Това далеч не означава, че доц. Мангъров например няма основания да критикува ситуацията с коронавируса и ген. Мутафчийски няма основания да призовава за локдаун. Означава, че най-радикалните позиции по даден въпрос имат най-голяма вероятност да приковат горещ сбор от внимания. Означава, че образите на двамата отдавна са се отделили от тях самите и са преживявали нещо като компютърен гигантизъм: с времето виртуалните им лица по неизбежност са започнали да правят снежна топка сами със себе си и са били отсяти от алгоритъма, за да сбъднат неговата цел - от актанти в информационната икономика (всеки от тях носи определена информация, свързана с коронавируса), да бъдат повишени в гиганти от икономиката на вниманието.

Тази икономика непрекъснато извършва анимация на публичната сфера; ако медията предполага сравнително хладна изложеност към множества от гледни точки, нейното дигитално издание произвежда нещо като "Годзила срещу Кинг Конг" - блокбъстъра на гигантите. В този сблъсък на гиганти към почти всяко умерено или сложно мнение се спуска предварителен залез. Опитайте се да говорите към нюансирано небе, докато алгоритъмът се опитва да го раздере от светкавици. Ще говорите добре: сигурен съм. И ще имате слаба чуваемост: сигурен съм. Светът на "Break The Internet" произвежда бинарни граждани; социален ластик, опънат технологично, форсиран да изпомпи вниманието на публиката и да го раздели на фронтови линии. Да се мине от двете страни на браздата е лесно; да се говори точно по средата й, рядкост. Нека опитаме: Какво например ако човек отдавна е забелязъл, че коронавирусът е опасен, но пандемията включва огромен сноп от въздействия, които въобще не могат да бъдат проследени, а математическите сборувания на заразени са насилие към самата математика, защото удобно изчисляват единствено онова, което може да се изчисли и пропускат онова, което не може? Какво например ако човек смята, че политическият свят задължително трябва да включва сегменти от либералните убеждения и сегменти от консервативните, но всеки от двата фронта бълнува кошмарни преувеличения, които екстремизират публиките им, понеже тъкмо тези преувеличения получават най-голяма видимост и довеждат до ответна бурна реакция? Какво ако човек смята, че аниминираният от социалните мрежи сблъсък за "Добчев срещу Бакалова" беше толкова нелеп, че през цялото време почти не включи въпроса за това, с което се занимават: изкуството?

Нищо; нито аз, нито вие, сте чули достатъчно подобни мнения. И за голямо съжаление - понеже тестът за първокласна интелигентност, както пише Фицджералд, е "възможността да имаш две противоположни идеи в ума си по едно и също и време, и да функционираш нормално". Ненавременен цитат, тъга по класиците. Две противоположни идеи в един ум са пагубни за технологията на вниманието - не нажежават сблъсъци между гневни публики и са трудни за монетизация. Затова и в света на Break The Internet се възцарява нещо като пустош - пустош на умерения пояс. Вместо него съществуват две географски понятия: екватор и полюс. Това обаче е не просто изключително нереалистично, а и изключително опасно: всеки политически разговор има собствен релеф и има смисъл именно в зачитането на този релеф; извън него се превръща в световен риск, по същия начин, по който го правят пропагандите на Студената война.

Ако трябва да си представим онзи кабинет - алгоритмичния, и му придадем човешки облик, това би бил кабинет от двама редактори. Единият, изключително либерален, допускащ всички до една обща сцена. Другият, споделящ много от сензационната журналистика, доколкото тази обща сцена трябва да произвежда трусове на вниманието. Първият обгрижва слогана "Connecting People". Вторият - слогана "Break The Internet". Двамата, работейки заедно, създават и парадокс на иновацията - нюзфийдът е модерен технологичен авангард, доколкото свързва читател със съдържание на микро ниво, но в политически аспект прожектира военните маршове от миналото, доколкото радикализира в ехокамери собствените си публики.

От фалшиви новини към престиж на съмнението

Пропускането на фалшивите новини до този момент бе умишлено и до известна степен коравосърдечно - предвид масовата и оптимистична вяра, че тяхното разчистване би възцарило социален мир и благоденствие. Смея да оспоря: коварно, лековерно убеждение. Дори напълно изчистени, логически изрядни факти, биха могли да предизвикат апокалипсис. Достатъчно е едните изрядни факти да се нанизват в едната ехо-камера и да я издуват до пръсване, докато други изрядни факти се изсипват в другата и въобще не се срещат. Тъкмо онова, което алгоритъмът на Daily Me, сервирайки информация спрямо пристрастия, прави.

И ето факт за факта - всеки факт и всяка фалшива новина имат нива и подземия. Дезинформация е това, че Бил Гейтс иска да чипира цялата планета с ваксините срещу коронавирус. Зад тази фалшива новина обаче има факт: факт е общото разочарование от политически и икономически елити въобще, което търси акустика за собствения си гняв. Дори фалшивата новина за Гейтс да бъде спестена, това факт-призрак ще продължава да търси начин да се материализа. И ако медията, макар и фактолюбова, не открие начини да съобщи този гняв, той ще се съобщи сам - по един или друг начин. Впрочем, защо точно през Бил Гейтс се разгърна цялата конспиративна кампания? Защо, когато неговият образ е бил избран в разпалването на пещта на дезинформационните войни, е бил предпочетен пред по-богатите от него Илон Мъск и Джеф Безос - и то при положение, че тъкмо Мъск разработва чиповете "Neurolink"? Предположение: понеже Бил Гейтс е милиардер, чието име е познато от бейби бумъри до милениъли, от 60 до 16 годишни. Той е просто широкият поколенчески и световен общ знаметател като синоним на милиардер въобще. Най-популярният образ, който може най-дълбоко да разреже тъканта на социалните мрежи. Оттам насетне самият Бил Гейтс е без значение; това не е основателят на "Майкрософт", а легион от значения, който се разпръсква в безброй образи и асоциации, за да осъществи най-разтърсващия Break The Internet.

Но фалшивата новина за Бил Гейтс покорява съзнания нито заради него самия, нито заради онези, които вярват в нея. Тя, както и много други, трупат популярност заради самия информационен дизайн на социалните мрежи и свойството на алгоритмите по технологичен път да наелектризират много по-крупни сугестивни вериги. Ако се разровите в различни съмнителни фейсбук страници и групи, и ги разгледате за нещо повече от забавление (всеки познава суетната радост от това, че може да разпознае фактът от измислицата), ще забележите, че фалшивите новини биха били безобидни сами по себе си, ако не отпращаха всеки проявяващ интерес към тях "Daily Me" към колаж от приласкаващи възможности. Почти всяко съмнение за Ковид-19 например претърпява разширяващо се многообразие. Постепенно към него се приобщават безброй политически материали, уверения за геополитически принадлежности, дълъг обстрел от информации, който е различен по характер, но не й по същност. А същността е: масовото участие в нов, невидим престиж на съмнението. Този престиж е способен на изумителни асоциативни скокове. Да кажем, че ако си против мерките срещу коронавируса, вземи да помислиш - подшушва се в групите - да излезем от ЕС. Приеми също даром - нали сме наши хора - тази статия за извънземни. Окото е привлечено от отделен, дезинформационен опал. Но този бляскав опал е част от наниз, който скоро би могъл да носиш като огърлица срещу политическо уроки.

Престижът на съмнението е изключителен капитал: както за политици, които умеят да го използват, така и за самите социални мрежи, които монетизират трафиците му. Той обаче е опасен не само за членуващите в него. Опасен е и за противостоящата публика - тъкмо онази, която от другата страна на браздата присмехулно празнува умението си да различи факт от измама. Поощрена от същото умение, тя започва да придобива стряскаща изпълнителност, козируваща наивност, безвъпросителна вяра във всеки, който цитира факти, облекчен от тяхната достоверност. Но едва ли има по-реален, физически атестат за проблемността на фактите, от напомнянето, че през пролетта на 2020-та година сбор от научно изрядни факти доведе до това детски люлки и въртележки да бъдат блокирани с червени ленти, а отиването на планина да бъде обявено за престъпление. Това, което стана, бе не заради дезинформация, а поради механичното сборуване от факти, интерпретирани катастрофално. Случи се заради реална информация. И заради простото обстоятелство, че социалните мрежи излъчиха вайръл за вирус. Перфектната буря между медии, по природа с вкус към катастрофичен наратив, възцарил се в социална мрежа, умножаваща го в "трендинг топик". Лостът на Архимед, повдигнат от лоста на Архимед, повдигнат от лоста на Архимед. Кой факт и коя публика могат да издържат на подобно степенуване?

Хепиенд от Селинджър

В един от най-хубавите си разкази Селинджър разказва за фантастичните рибки-бананки, които веднъж натъпкали се с любимите банани, не могат да излязат от подводната пещера, където са ги намерили. После един човек си пръсва мозъка и въобще хепиенд.

И до днес се спори - дали е полудял.

Начинът, по който публичната сфера ловко запраща всеки "Аз днес" при огледално разсъждаващи съмишленици, прилича невероятно на този разказ. Разказвачът обаче не е писател. Разказвачът е алгоритъм, сглобяващ пещери на вниманието, от които, поне политически, се излиза толкова трудно, колкото в описаната от Селинджър.

Това е кратката история на полудяването. И, надявам се, на усмирителната риза, хвърлена към бойното поле.

Автор: Райко Байчев