Сирийците, също като нас, бягат на Запад от проруската си родина

Можем ли да кажем същото за себе си днес? Може ли да ни се откъсне от сърцето „ние също сме сирийци"?

В помощ на колебаещите се искам да дам няколко опорни точки.

Освен с думата „война", която за щастие не ни сближава, напълно можем да се родеем със сирийците чрез думата „емигранти". За момента ги водим „по точки", т.е. по брой емигранти на Запад.

На Запад мнозина гледат на нас като на нежеланите сирийци, озовали се на запад от България по принуда - смятат ни за преносители на опасности от всякакъв вид. Политици и дори цели партии паразитират върху раздухваните на тази база страхове. Западни атакисти атакуват българските имигранти със същото презрение и омраза, с която нашите атакисти говорят за прииждащите тук сирийци.

Много общо може да се намери в предисторията на сирийския ексодус от пустинята и българското бягство от рая на социализма - разликите между т.н. арабски социализъм и балканския са малки, но провалът им е генетично общ - голям и апокалиптичен е за двата народа.

Сирия е управлявана от десетилетия от представители на една и съща секта, а България от наследници на една и съща сектантска партия, изродила идеите на ранните социалисти за равенство и братство до див балкански насилнически болшевизъм. Разликата в продължителността на упражняваната власт не е в наша полза. Защото сирийците са доминирани от сектата на алауитите през по-кратък период, отколкото у нас властва столетницата.

Сирия, както и България, е силно зависима от Русия както никоя друга държава в своя регион - Сирия в Близкия изток, а България - на Балканите и комай в цяла Европа (коя друга европейска държава може да се „похвали" с десетократно по-малък износ за бившата си колониална владетелка, отколкото е вноса й от нея, ако не България?!).

Определящото за Сирия външно влияние се дефинира като руско и светско, а за България- като съветско и руско.

Въпреки уж голямата любов на Русия към Сирия и обратното, сирийците не бягат в Русия, а на Запад. Българите сме в същото положение.

Сирия, както и България, черпи сили в отчаяния си опит да преодолее днешното си цивилизационно изоставане с изпомпване на самочувствие от древни исторически кладенци поради географското припокриване на днешната й територия с люлката на цивилизацията преди хилядолетия.

Сирия, както и България, е етнически и религиозно разделена и многолика.

Сирия, бивша част от Османската империя (като България, но с три века по-дълго и с други колониални освободители), дължи създаването си на чужда империя, на която е присъдена като законна плячка от сговора на силните държави. Сирия възниква като държава по имперската воля на великите сили след Първата световна война. Именно великите сили на своето време делегират на една от тях правото да води войната, която довежда до появата на България на съвременната карта на света.

Сирия е относително малка по своя икономически потенциал и територия, ако се сравнява например с Египет и Саудитска Арабия, но има ключова роля в центъра на размирния Близък изток. България също е относително малка спрямо поне два по-големи съседа, но исторически е централен фитил за балканския барутен погреб.

В доминирания от Сирия съседен Ливан, раздиран от междуособици от средата на 70-те години на миналия век, плашеха хората с термина „балканизация". Днес у нас, колчем стане дума за опасност от етническо напрежение, ни стряскат с „ливанизация".

Или, ако перифразирам известния мислител от началото на 21-ви век Бойко Борисов (с прозрението му „ и вие сте прости и аз съм прост, можем да се разберем"), положението би трябвало да бъде: и вие сте българи, и ние сме сирийци, можем...

Можем ли обаче?

Какво ни липсва, за да кажем „аз съм сириец" пред лицето на най-зловещата хуманитарна катастрофа, надигнала се пред портата ни?

И защо реагираме с „враг пред портата" като обсадени от ордите на Ханибал римляни, имащи самочувствието на по-висш народ спрямо „варварите"?

Истината всъщност се корени отново в историческия ни опит и по-точно - в липсата на такъв. Единствените бежанци, които познаваме от личен опит на своя земя в сравним със сегашния мащаб, са бегълците от гръцката гражданска война след Втората световна война. Тогава обаче те са били приемани като „правилни", „наши хора" по идеологически признак, защото са били част от победените комунисти в южната ни съседка.

Десетилетия наред НРБ е затворена най-вече за бегълците, желаещи да я напуснат, но също и за евентуалните преселници от народи с различен цвят на кожата, етнос и религия. Така днес, бидейки вече формално част от откритата част на света, стигаме до положението, когато и в наше време появата на чернокож по улиците на „девствено" откъм такава „екзотика" българско населено място, се превръща в събитие.

Данък „изостаналост" ще плащаме още дълго, но поне трябва да си даваме сметка, че когато искаме от света какво ли не, трябва да сме готови също да станем част от този свят, който дава, но и изисква „някои неща".

За начало можем да опитаме на чашка и салатка да промълвим пред телевизора едно щедро „и аз съм сириец".

Опитайте, може и да поправите малко образа си - ако не на собствения телевизор, приобщен наскоро към развития цифровизиран свят, то на собствената физиономия на гражданин на света, отразен в огледалото на чуждото нещастие.

Автор: Иво Инджев

Публикувано: ivo.bg