В депресия сме всички и така ни е добре

Какво е щастие? Може би да дадеш. Винаги ще се намери кой да вземе. Когато човек се опита да погледне на нашата чудна страна под различен ъгъл, да си представи, че е чужденец и идва за първи път, възникват толкова красиви въпроси, че повече няма накъде. Дават ли дават българските бабички и старци скътаните си хилядарки на разни професионални актьори рецидивисти, хвърлят им ги от балкони, оставят им ги в торбички край входовете, предават им ги лично в ръцете, масовата старческа психоза не спира с години, а радиото ме пита какво бих направил, ако стана евродепутат! Това, драги, е нещо повече от обикновена свинщина, от дебелоочие и гнусна ирония. Това е цялостен български мироглед. Разсъждавам над въпроса, който ми хрумна, не само от публицистична гледна точка, но и чисто емоционално, през призмата на различни български литературни или кино творби.

И въпросът е следният, казвам ви го с подробности, за да го осъзнаете по-добре: българите сме шепа народ, имаме няколко национални бази данни, където се съхранява информация кой на каква възраст е, кой живее сам, а децата му са далеко, кой евентуално разполага с някакви спестявания. Първото е служба ГРАО. После имаме няколко пенсионно-осигурителни дружества, здравно-осигурителна система, НАП... Може би регистърът вече е по-единен и от това, което описвам, не съм наясно. Искам да кажа, че тия данни не са прекалено много и ако сведем търсенето само до местата, откъдето необходимата информация за престъпниците може да изтече, кръгът ще е доста стеснен. В този стеснен кръг с лични данни разполагат и работят определен конкретен кръг служители. Те са краен брой хора, също не твърде голям и могат да се открият поименно.

Защо тогава измамите продължават? Информацията е скъпа стока. Ще ви кажа защо продължават – защото някой "оперативен работник" от някоя престъпна организация дава едни кинти на едни служители от едни институции, за да разбере кой пенсионер е с подходящ профил да му се секвестира спестеното житце. Пенсионерът дава с радост, защото даването е повече от взимането. Мутрата, която го лъже по телефона, не смята така. И интересите им се срещат, припокриват, пълно разбирателство.

Но защо на фона на измамите и лицемерието върви тая нагла и тъпа акция – какво бих направил, ако стана евродепутат? Двете неща в съпоставка и контраст доказват цялата ни несъстоятелност като държава. Случаят може да бъде разплетен и от дете. Достъпът до лични данни с толкова спецификации е силно ограничена дейност. Полицията може да стигне до източника на информацията без усилия. От което следва логически изводът, че "оперативните работници" и полицията са в симбиоза и че полицейските шефове също намазват от хилядарките на старците. Процентчета. Трупат се. Това е България днес. Удивително място, където държавата поощрява отнемането на спестяванията на пенсионерите чрез измами по телефона. Я се опитайте да докарате външен вид, говор, характер на полицай, който се обажда по телефона и съобщава, че има проблем, катастрофа, болест, едни 10 000 трябва да се предадат на лекаря, прокурора, съдията – единствено професионалист може да го изиграе убедително. Истински оперативен работник, преминал през школа. Ако стана евродепутат, ще разкажа на европейския парламент за българския артистизъм.

Добре прави БНТ напоследък, че излъчва по-различни филми. Те ми показват формулите за щастие и на други травмирани народи. И мога да направя сравнение. И после да се срамувам на воля. През май беше излъчен филмът на Иван Черкелов "Семейни реликви", неотдавна през есента показаха първо "Срещи на сляпо", грузински филм, и след това румънския "Защо аз". За тези три филма може да се напише отделен съпоставителен анализ. Тук съвсем леко само ще спомена какви са ценностите в трите творби и как лекуват травмите си тези три народа.

Българите не лекуват своята депресия. Тя е станала техен начин на живот. Главният герой на Черкелов е един младеж, който мечтае просто да пасе крави в Индия, шляе се наляво-надясно с брат си, съвокуплява се с една циганка, ходи при баща си в психиатрията, говорят всички някакви несвързани депресарски реплики, накрая банда цигани пребиват младежа до смърт. В далечен план, дистанцирано насилие, анти-Тарантино. И това е. Да, опростено го сервирам, защото има няколко сюжетни линии, мозайка, не знам си какво. Но аз съм зрител и за мене е важно внушението. На фона на Govinda Джая Джая, индийската песен в края, разбираме каква е рецептата на режисьора за справяне с мизерийката. Йога, дзен, индуистка философия и прочие източни енергетики могат да те издигнат над апатията, отчуждението, злобата, да ти създадат психологически щит за превъзмогване на фрустрацията. Бягство. Това е българският вариант. Прекалено интелигентско. Ние не искаме да си цапаме ръцете. В депресия сме всички и така ни е добре. Безразличието и анестезията на кришна, мришна, тибетските шаренийки са много куул, копеле, и изцяло пасват на кахърността ни българска. Ужасен филм. И като внушение, и като игра на актьорите. Истински озъбен ужас без право на замяна.

Какво показаха румънците, за радост наша братя Чучкови са съпродуценти на "Защо аз" - един истински случай с млад прокурор отпреди няколко години. В края прокурорът съвсем по балкански се отказа от борбата, като скочи от покрива на сградата. Във филма е използвана същата тераса, от която се е самоубил в действителност. Но идеята беше за Човекът срещу Системата. И има една незабравима сцена, вряза ми се в паметта завинаги. Малко преди края прокурорът е при бившия си началник на гости, у дома му. Началникът обяснява на младия човек какво и защо се е случило, как функционира Ламята, как е невъзможно толкова мъничък честен човечец с чисто сърце да ѝ се противопостави, обядваха на една маса заедно със семейството на шефа, после шефът вика ела да ти покажа разни неща и започна без никаква емоция на отмъстителност, без абсолютно никакъв намек за жестокост да му разгръща папката, в която за няколко години са събрали или изработили компромати за него – с коя жена къде е изневерил, къде се е забавлявал в неподходяща компания. А после му вика ела да погледаме един нов филм, блокбастър. И му пусна на видеото следващия компромат, който ще се завърти в телевизиите – как младият прокурор танцува в дискотека и пие. Началникът беше много спокоен. Прокурорът също. Никакви караници или дори неприязън.

Същата безизходица като у нас. Но самият факт, че има такъв филм, който накрая съобщава колко кметове, министри и депутати са влезли в затворите в Румъния през последните години, е достатъчен. Не знам за вас, но мен ме е срам.

Грузинското кино е по-поетично, но пак разкрива светогледа на цял народ. Главният герой не мечтае да пасе крави в Индия като депресиран софиянец. Доволен е от това, което има в Грузия. Иска само да намери жената, която да обича. Намира я. Влюбват се и двамата. Но честта му не му позволява да я има. Той, обикновен, около 40, спокоен, постъпи удивително мъжки във всяка една ситуация от началото до края на филма. Може би именно такава чест ни липсва, а? Честност. Мъжество. Такива думички...

Автор: Николай Фенерски