В депресия сме всички и така ни е добре

Какво е щастие? Може би да дадеш. Винаги ще се намери кой да вземе. Когато човек се опита да погледне на нашата чудна страна под различен ъгъл, да си представи, че е чужденец и идва за първи път, възникват толкова красиви въпроси, че повече няма накъде. Дават ли дават българските бабички и старци скътаните си хилядарки на разни професионални актьори рецидивисти, хвърлят им ги от балкони, оставят им ги в торбички край входовете, предават им ги лично в ръцете, масовата старческа психоза не спира с години, а радиото ме пита какво бих направил, ако стана евродепутат! Това, драги, е нещо повече от обикновена свинщина, от дебелоочие и гнусна ирония. Това е цялостен български мироглед. Разсъждавам над въпроса, който ми хрумна, не само от публицистична гледна точка, но и чисто емоционално, през призмата на различни български литературни или кино творби.

Още: В Турция туризмът поскъпва - а лирата се срива

Още: Колко евро получават украинските бежанци в Германия - и ще трябва ли да ги връщат

И въпросът е следният, казвам ви го с подробности, за да го осъзнаете по-добре: българите сме шепа народ, имаме няколко национални бази данни, където се съхранява информация кой на каква възраст е, кой живее сам, а децата му са далеко, кой евентуално разполага с някакви спестявания. Първото е служба ГРАО. После имаме няколко пенсионно-осигурителни дружества, здравно-осигурителна система, НАП... Може би регистърът вече е по-единен и от това, което описвам, не съм наясно. Искам да кажа, че тия данни не са прекалено много и ако сведем търсенето само до местата, откъдето необходимата информация за престъпниците може да изтече, кръгът ще е доста стеснен. В този стеснен кръг с лични данни разполагат и работят определен конкретен кръг служители. Те са краен брой хора, също не твърде голям и могат да се открият поименно.

Защо тогава измамите продължават? Информацията е скъпа стока. Ще ви кажа защо продължават – защото някой "оперативен работник" от някоя престъпна организация дава едни кинти на едни служители от едни институции, за да разбере кой пенсионер е с подходящ профил да му се секвестира спестеното житце. Пенсионерът дава с радост, защото даването е повече от взимането. Мутрата, която го лъже по телефона, не смята така. И интересите им се срещат, припокриват, пълно разбирателство.

Но защо на фона на измамите и лицемерието върви тая нагла и тъпа акция – какво бих направил, ако стана евродепутат? Двете неща в съпоставка и контраст доказват цялата ни несъстоятелност като държава. Случаят може да бъде разплетен и от дете. Достъпът до лични данни с толкова спецификации е силно ограничена дейност. Полицията може да стигне до източника на информацията без усилия. От което следва логически изводът, че "оперативните работници" и полицията са в симбиоза и че полицейските шефове също намазват от хилядарките на старците. Процентчета. Трупат се. Това е България днес. Удивително място, където държавата поощрява отнемането на спестяванията на пенсионерите чрез измами по телефона. Я се опитайте да докарате външен вид, говор, характер на полицай, който се обажда по телефона и съобщава, че има проблем, катастрофа, болест, едни 10 000 трябва да се предадат на лекаря, прокурора, съдията – единствено професионалист може да го изиграе убедително. Истински оперативен работник, преминал през школа. Ако стана евродепутат, ще разкажа на европейския парламент за българския артистизъм.

Още: В Украйна: "Това е произвол и политическо преследване"

Още: "Флорида на Европа": как Гърция дръпна напред

Добре прави БНТ напоследък, че излъчва по-различни филми. Те ми показват формулите за щастие и на други травмирани народи. И мога да направя сравнение. И после да се срамувам на воля. През май беше излъчен филмът на Иван Черкелов "Семейни реликви", неотдавна през есента показаха първо "Срещи на сляпо", грузински филм, и след това румънския "Защо аз". За тези три филма може да се напише отделен съпоставителен анализ. Тук съвсем леко само ще спомена какви са ценностите в трите творби и как лекуват травмите си тези три народа.

Българите не лекуват своята депресия. Тя е станала техен начин на живот. Главният герой на Черкелов е един младеж, който мечтае просто да пасе крави в Индия, шляе се наляво-надясно с брат си, съвокуплява се с една циганка, ходи при баща си в психиатрията, говорят всички някакви несвързани депресарски реплики, накрая банда цигани пребиват младежа до смърт. В далечен план, дистанцирано насилие, анти-Тарантино. И това е. Да, опростено го сервирам, защото има няколко сюжетни линии, мозайка, не знам си какво. Но аз съм зрител и за мене е важно внушението. На фона на Govinda Джая Джая, индийската песен в края, разбираме каква е рецептата на режисьора за справяне с мизерийката. Йога, дзен, индуистка философия и прочие източни енергетики могат да те издигнат над апатията, отчуждението, злобата, да ти създадат психологически щит за превъзмогване на фрустрацията. Бягство. Това е българският вариант. Прекалено интелигентско. Ние не искаме да си цапаме ръцете. В депресия сме всички и така ни е добре. Безразличието и анестезията на кришна, мришна, тибетските шаренийки са много куул, копеле, и изцяло пасват на кахърността ни българска. Ужасен филм. И като внушение, и като игра на актьорите. Истински озъбен ужас без право на замяна.

Какво показаха румънците, за радост наша братя Чучкови са съпродуценти на "Защо аз" - един истински случай с млад прокурор отпреди няколко години. В края прокурорът съвсем по балкански се отказа от борбата, като скочи от покрива на сградата. Във филма е използвана същата тераса, от която се е самоубил в действителност. Но идеята беше за Човекът срещу Системата. И има една незабравима сцена, вряза ми се в паметта завинаги. Малко преди края прокурорът е при бившия си началник на гости, у дома му. Началникът обяснява на младия човек какво и защо се е случило, как функционира Ламята, как е невъзможно толкова мъничък честен човечец с чисто сърце да ѝ се противопостави, обядваха на една маса заедно със семейството на шефа, после шефът вика ела да ти покажа разни неща и започна без никаква емоция на отмъстителност, без абсолютно никакъв намек за жестокост да му разгръща папката, в която за няколко години са събрали или изработили компромати за него – с коя жена къде е изневерил, къде се е забавлявал в неподходяща компания. А после му вика ела да погледаме един нов филм, блокбастър. И му пусна на видеото следващия компромат, който ще се завърти в телевизиите – как младият прокурор танцува в дискотека и пие. Началникът беше много спокоен. Прокурорът също. Никакви караници или дори неприязън.

Същата безизходица като у нас. Но самият факт, че има такъв филм, който накрая съобщава колко кметове, министри и депутати са влезли в затворите в Румъния през последните години, е достатъчен. Не знам за вас, но мен ме е срам.

Още: Коя е "японската баба Ванга" и какво предрича?

Още: "Система за терор": Руските концлагери изтезават на конвейер

Грузинското кино е по-поетично, но пак разкрива светогледа на цял народ. Главният герой не мечтае да пасе крави в Индия като депресиран софиянец. Доволен е от това, което има в Грузия. Иска само да намери жената, която да обича. Намира я. Влюбват се и двамата. Но честта му не му позволява да я има. Той, обикновен, около 40, спокоен, постъпи удивително мъжки във всяка една ситуация от началото до края на филма. Може би именно такава чест ни липсва, а? Честност. Мъжество. Такива думички...

Автор: Николай Фенерски