X
 
 

На 15 ноември излиза от печат новият роман на Елена Алексиева "СВЕТИ ВЪЛК"

525 0
photo of На 15 ноември излиза от печат новият роман на Елена Алексиева "СВЕТИ ВЪЛК"
Снимка: ФАКЕЛ ЕКСПРЕС
Една нощ от влака насред полето слиза самотен пътник. Вместо да стигне до морето, закъдето е тръгнал, той се озовава в нелегален рудник. В него учени-въглищари рамо до рамо с жителите на цял подземен град търсят въглища. Тук той среща своя другар, ученик и предател Колимечков. Докато копаят, земните недра са разтърсени от взрив. Пътникът и Колимечков тръгват да търсят срутването и неочаквано попадат на пищна циганска сватба в изоставените галерии.

Един рудник, едно застаряващо село и една пропаднала църква - три кита, понесли оная мракобесна и шеметна смесица, която представлява сегашна България. През нея върви човек, непроницаем и странен, след когото нищо не е вече същото. Кой е той? Някой нов Исус, дошъл в земята на живите, за да ги промени в тяхната неизменност? Или просто избягал луд, помъкнал със себе си своята лудница?

Елена Алексиева е писател и драматург, автор на дванайсет книги, сред които романите „Нобелистът“ и „Рицарят, дяволът, смъртта“, сборниците с разкази „Читателска група 31“, „Кой“ и „Синдикатът на домашните любимци“, „Приказките на господин Кабода“ и др. Носител е на литературната награда „Хеликон“ и на „Аскеер“ и „Икар“ за съвременна българска драматургия.

Бойко Ламбовски:

За разлика от повечето нашумели напоследък белетристични произведения, романът на Елена Алексиева е изцяло на съвременна тема, а знаем колко трудно се постига тя, когато липсва дистанцията на времето. „Свети Вълк“ е сред редките щастливи изключения. Не само защото като белетрист тя притежава забележителни качества. Алексиева и сред малцината днешни писатели, у които оригиналната дарба е в щастлива хармония с модерна литературна ерудиция. Покрай всичко останало тя притежава както умението да води повествователния наратив интересно и увлекателно, така и да надниква с безстрашен поглед в дълбоките метафизични пластове на човешкото съществование. При това прави тези неща с изключително внимание и към детайла наоколо, и към богатствата на писаната реч в различните ѝ психологически и диалектни измерения. Тези си възможности Алексиева не само демонстрира отново в настоящия си ръкопис „Свети Вълк“, но ги довежда до още по-магнетична белетристична симбиоза.

Светлозар Желев:

Това е роман-лабиринт. Водовъртеж, който те всмуква и отнася, без да остави на читателя възможност да избяга. Шеметен бяг, лудо препускане, вълчи вой – и паноптикум от блестящи образи.... Или просто: Елена Алексиева в най-зрялата си, завършена, стилистично изградена, езиково и психологически плътна и монолитна, експериментална и екстраординерна творба.

Книга, която трябва да достигне до колкото може повече читатели. Гордост за всяка национална литература.

Тук публикуваме откъс от романа

В това време странникът седеше под навеса на една автобусна спирка, на която случайно се беше натъкнал, и чакаше да му мине. На него и най-дребното добро, което някой някога му беше сторил, му тежеше. Той не умееше да дължи никому, защото нямаше с какво да се издължи. Затова от ситостта и топлината се чувстваше несвестен и не понечи да се отърве от тях незабавно, само защото знаеше, че няма дълго да продължат. Забелязал беше, че нищо хубаво на тоя свят не продължава дълго, поради което и предпочиташе да преболедува за кратко щастието, вместо да бяга от него.

Беше пресякъл обратно Богининото мостче и беше видял, че вадата е съвсем малко замръзнала. Изгубил беше пътя си и беше тръгнал по следите му, а не го откриваше. Не се разтревожи особено. Знаеше, че понякога пътят се крие и трябва време, за да се появи пак. Помнеше, че го беше оставил предния ден в читалището, затова и тръгна натам и не бързаше да стигне. Но пътят можеше вече и да си е отишъл. Той не обичаше да чака. Предпочиташе да го чакат. И все пак никога не си тръгваше окончателно. Странникът го познаваше добре и понякога му се чудеше на акъла.

Нали сме заедно, гълчеше го той. Аз от теб няма как да се отлъча. Не се отлъчвай и ти от мен. Ако ме няма мен, и теб няма да те има. Какво, че си неживо същество. И ти живееш все някак.

Нареждаше така, а вътрешността му се издуваше и свиваше, сякаш пътят тепърва щеше да се роди от самия него. Още беше пълен с горещо, полусмляно тесто. То разтягаше несвикналите му черва и странникът се преви надве. Макар тая съвсем да не беше най-голямата болка, която беше изпитвал някога, тя моментално го отрезви. Не беше способен да се помръдне и продължи да седи под навеса. След известно време усети, че болката вече сама иска да излезе от тялото му. Странникът се огледа и видя, че от горния край на улицата се зададе бял бус с номер на стъклото. Бусът спря на спирката. Той имаше перденца на прозорците и иззад тях в него се вторачиха няколко безмълвни и плоски лица. Бусът изсвири с клаксона. Канеше го да продължи да си търси пътя в друга посока и с друго превозно средство. Странникът поклати глава. Разгневен, задето са го излъгали да спре без причина, бусът потегли с мръсна газ и скоро се изгуби зад завоя. Странникът едва го дочака да изчезне. Отиде зад навеса, смъкна панталоните и клекна. Болката мигновено изскочи от организма му и на странника така хубаво му олекна, че сам на себе си се засмя. После си вдигна гащите и погледна в краката си. Очакваше да види Бог знае какво, а се оказа, че болката му е била малка, твърда и толкова черна на цвят, че блестеше като антрацит. Странникът се учуди много. Той коленичи до нея и я помириса. Тя не миришеше на нищо, освен на собствената му телесна топлина, която бързо я напускаше.

Болката му беше най-твърдото нещо на света. Всичко друго – и голата земя, и улицата, даже и позамръзналата вада – беше по-меко от нея. Най-мек беше въздухът, който разхлаждаше челото му с братска любов. Той вече не беше студен и не хапеше със зъби. От небето заваля сняг. Отначало странникът не го забеляза. Видя го чак когато снежинките западаха по кожуха му. Те не оставаха дълго там. Не че се топяха. Просто не се задържаха върху него.

Снегът ще затрупа болката ми, каза си той и се успокои. Скоро никой няма да знае за нея. Дори аз ще съм я забравил.

С тая мисъл застана насред улицата, понеже смяташе, че така по-лесно ще реши накъде да тръгне. На това място тя беше широка и къщите се отдалечаваха една от друга. Тук селото най-много приличаше на град. В него, също както в града, нямаше излишна природа, а само най-необходимата. Така то разбираше цивилизацията и се гордееше с нея.

Сега пък от долния край се чу тропот на конски копита. Той не беше силен, защото конят стъпваше равно. На гърба му седеше едно малко момче. То яздеше без юзда и седло. Когато наближи, странникът забеляза, че е гологлаво и босоного, само по чорапи. Момчето забиваше пети в хълбоците на коня и така го управляваше.

Щом стигна мъжа, то нареди на коня да спре. Още неизрекло, конят се подчини с такова покорство, сякаш момчето беше майка му и баща му. Странникът беше поразен как толкова малко момче може да командва такъв огромен звяр, като че ли е домашно кученце. На всичкото отгоре конят беше от мъжки пол и вран. Имаше големи жълти зъби, които оголи с пръхтене току в лицето на странника. Бялото на очите му също беше жълто, като у арапин.

– Тоя кон да не би да го храниш с месо?

Момчето се замисли. Може би защото седеше нависоко, то имаше господарска осанка и издължено, недетско лице.

– Не – отвърна след малко. – Яде зоб и по мъничко захар за душата.

– Лошо гледа – усъмни се странникът.

– Не обича непознати, затова. – Момчето се спря и отново потъна в размисъл. – Аз също не обичам.

– Аз не съм непознат – защити се странникът.

– Така ли? – удиви се момчето. – Дори и за себе си?

Странникът нищо не каза.

– Не мога да те пусна – рече момчето. – Пазя селото. Първо кажи кой си и по каква работа.

– Никой не съм. Отивам в библиотеката да върна една книга.

– Книга ли? – Момчето още повече се удиви. – Каква книга?

– За индианци. Много хубава.

– Я дай да видя.

Странникът извади книгата. Момчето я взе и дълго я разглежда.

– Не обичам книги – рече най-после то и му я върна. Странникът я скъта под кожуха.

– Аз пък обичам – заяви той.

– Защо?

Сега беше ред на странника да се замисли. Никога не си беше задавал тоя въпрос.

– Не знам. Харесват ми. От тях научавам разни неща.

– На мен нищо не ми трябва да научавам – отсече момчето. – Аз и така всичко си знам.

– И кое е това всичко?

– Всичко – натърти то. – Кой идва и кой си отива. Също и кого погребват, като има погребение. Всичко пръв научавам. Длъжността ми е такава.

– Не знаех, че имаш длъжност – забеляза странникът. – И кой те тури на нея?

– Аз сам – гордо заяви момчето.

– А имаш ли съответното образование?

Момчето пак замълча. Беше му навик да обмисля своите отговори. Странникът отдавна не беше срещал човек, който толкова много да мисли.

– Имах – каза след малко то, - но вече не. Не ме пускат с коня в училище. Училището е чак долу, в града. Пеша ли да ходя? Малък съм, ще се уморя.

Конят пак изпръхтя и погледна странника злобно.

– Голям дявол е твоят кон – рече той и за всеки случай се дръпна от него. Но конят не беше вчерашен. Протегна врат и го загледа право в очите със своите, които горяха и съскаха като въглени от лудост.

– Той така се и казва – засмя се доволно момчето. – Луцифер.

Странникът тръгна по средата на улицата. С него тръгнаха и конят с момчето. Възнамеряваха да го съпроводят до предназначението му, за да не се отклони от пътя и да стори някоя вреда. Сега петите на момчето се замяркаха пред лицето на странника. Те бяха малки, корави и съвсем кръгли, сякаш никога не бяха стъпвали по земя. От време на време Луцифер душеше въздуха и от миризмата на непознатия кръвта му кипваше. Но момчето го управляваше с твърда ръка. Когато усетеше, че конят се възпламенява, то се навеждаше и прошепваше нещо в ухото му.

– Какво му говориш? – попита странникът.

– Казвам му, че за всичко си има време – загадъчно отвърна момчето.

Излезе от печат нова книга на Виктор Суворов – СПЕЦНАЗ (ОТКЪС)

На 10 септември излезе от печат нова книга на Виктор Суворов – СПЕЦНАЗ (Тайната армия на Съветския съюз). Виктор Суворов (Владим...

Щом наближиха читалището обаче, конят изведнъж тревожно навири глава и изправи уши. От ноздрите му, като от гейзери, извираше пара. Той изцвили ядно, сякаш сам на себе си се противеше. Колкото и момчето да му шепнеше и да забиваше пети, Луцифер отказваше да продължи.

– Уплаши се май – предположи странникът.

– Глупости! – тросна се момчето. – Той от нищо не се плаши.

– А какво тогава?

То поговори още малко с коня, но онзи само клатеше глава и не щеше да върви. Скоро момчето съвсем изгуби търпение и викна:

– Ти само чакай да се приберем! Да видиш как ще те нашибам с пръчката!

Откъс от романа "Проповед за падането на Рим", Жером Ферари

На 14 март 2018 г. по покана на Френския културен институт в България пристигна френският писател Жером Ферари. Авторът представи на бъ...

Очите му плувнаха в сълзи и долната му устна затрепера. Луцифер обаче явно беше предусетил по-страшно зло и съвсем не се трогна от заплахата му.

– Върви си – рече странникът на сложното същество, съставено от бесен кон и босоног невръстен ездач. – Нали вече стигнахме. Майка ти сигурно те чака и се тревожи.

– Аз нямам майка, нито баща – злобно отвърна момчето. – Живея с баба и съм глава на семейство.

– Аз също нямам майка и баща – каза странникът. Той искаше да отнеме от товара на момчето, защото виждаше, че му тежи, а то дори още не се беше научило да ходи със собствените си крака. Но момчето не даваше товара си, понеже имаше само него.

– На теб пък за какво са ти? – озъби се. – Ти си вече стар, нямаш нужда от майка.

Странникът видя, че гневът шибаше това момче с камшика си точно така, както то се беше заканило да нашиба коня.

Издателство „Факел експрес“ със специални предложения на Софийски международен панаир на книгата

От 12 до 17 декември 2017 г. в Национален дворец на културата се провежда 45-и Софийски международен панаир на книгата и 5-и Софийски м...

– Не бий животното – примоли му се. – От това няма да ти стане по-добре.

– Ще го бия, колкото си искам! Мое си е! – И момчето обърна коня назад, откъдето беше дошло. – А като свърша с него, и за тебе ще дойда!

Двамата препуснаха в галоп.

Странникът ги проследи с очи и за миг му се стори, че Луцифер аха-аха ще хвърли ездача си, който подскачаше на гърба му с цялото дръзко нехайство на младия си живот. Той изобщо не му беше мил, защото още не го познаваше. Щом се отдалечиха обаче уплахата на коня понамаля и той отстъпи от престъпното си желание. Странникът ясно виждаше как дяволът прелива от единия в другия и още повече ги съединява.

Това момче никога няма да стане старец, помисли си той. Явно бърза да иде при майка си и баща си. Дотегнало му е да е сираче.

Actualno.com

Етикети:

0 Коментара

Кафене
Съгласявам се с общите условия за ползване на сайта

Екипът на actualno.com ви благодари, че използвате кирилица за вашите коментари. В случай, че коментарът Ви съдържа нецензурни квалификации и лични нападки, или обиди на расова, сексуална, етническа или верска основа, той ще бъде изтрит от модератора на сайта.