X
 
 

Да убиеш бащата

20612
Да убиеш бащата
Снимка: Колибри

На 6 октомври 2010 г. тайният събор праз­нуваше десетия си рожден ден. Възполз­вах се от суматохата на състезанието, за да про­никна неканена на празника.

Фокусници от цял свят бяха дошли тази нощ в клуба. Макар че Париж вече не бе столица на магията, мощна носталгия продължаваше да събира хората тук. Обичайните участници си споделяха спомени.

– Много сполучлива имитация на Амели Но­томб – ми каза някой.

Кимнах с усмивка, за да не ме издаде гласът ми. Голямата ми шапка не можеше да ме напра­ви незабележима в клуб за фокуси.

Не исках да смущавам тези, които показваха новите си трикове. Взех чаша шампанско и се отправих към залата в дъното.

За повечето фокусници играта на покер без шмекеруване е нещо като отдих. Хората около масата бяха доволни да се потопят в приятния порок на хазарта и имаха развеселен вид. С из­ключение на един, който не говореше, не се сме­еше и печелеше.

Наблюдавах го. Имаше вид на трийсетгоди­шен. Сериозното изражение не напускаше ли­цето му. Всички присъстващи следяха какво прави. Само някакъв мъж, опрян на бара, му бе обърнал гръб. Беше на около петдесет години и имаше прекрасно лице. Защо ли имах чувство­то, че стои така напук, сякаш за да пречи?

Приближих към пиещите на бара и се опи­тах да разбера. Казаха ми, че играчът на покер, който печели, се казва Джо Уип, а мъжът, който избягва да го гледа – Норман Терънс. И двамата бяха знаменити американски фокусници.

– Има ли някакъв проблем между тях? – по­питах.

– Това е дълга история – започна един.

 

Рино, Невада, 1994 година. Джо Уип е на четиринайсет години. Майка му Касан­дра продава велосипеди. Когато Джо я пита къде е баща му, тя отговаря:

– Изостави ме, когато ти се роди. Това са мъ­жете.

Не се съгласява да каже името му. Джо знае, че тя лъже. Истината е, че изобщо не е знаела от кого е бременна. Доста мъже бе видял да ми­нават през дома им. Основната причина да си тръгват е, че Касандра забравя или бърка име­ната им.

При това тя смята самата себе си за жертвата в тази история.

– Погледни ме, Джо. Не съм ли хубава жена?

– Хубава си, мамо.

– Тогава защо не мога да задържа никой мъж?

Джо мълчи. Но би могъл да й даде няколко отговора. Първо – заради имената. Второ – за­ради дъха є на цигари и алкохол. И накрая – за­ради това, което той формулира така: „Аз също ще те напусна, мамо. Защото си егоистка. За­щото говориш високо. Защото непрекъснато се оплакваш“.

Една вечер Касандра домъква някакъв нов тип. „Поредният“ – си казва Джо. Както винаги, тя ги запознава:

– Джо, представям ти Джо, сина ми. Джо, това е Джо.

– Няма да е много лесно – отбелязва ново­дошлият.

Джо-младши си мисли, че този сигурно ще се задържи. Няма как майка му да забрави това име, колкото и да не е майчински настроена. Намерила е най-добрия мнемотехничен начин да запамети името на любовника си. Пък и Джо-старши е различен от другите. Той задава интересни въпроси:

– Върви ли бизнесът с велосипеди в Рино?

– Да – отговаря Касандра. – От 5 август до 15 септември. На 110 мили оттук между 27 август и 5 септември се провежда фестивалът Burning Man. Там може да се движиш само с велоси­пед или с кола мутант. Рино е последният голям град преди пустинята, където става фестивалът. Участниците си купуват при мен велосипедите и после аз ги откупувам за стотинки.

Джо-старши се настанява в къщата. Понеже гардеробите на Касандра са пълни, той оставя нещата си при Младши.

– Я, виж ти, Каси, синът ти държи странни неща в гардероба си.

Тя се приближава да види.

– Не, няма нищо, просто реквизит за фокуси.

– А?

– Да, пада си по това, откакто навърши осем години.

Старши гледа Младши с все по-зъл поглед. Особено когато момчето прави фокуси с карти. Старши не може да повярва на очите си.

– Синът ти е сатанист в зародиш.

– Престани, това са детски глупости. Всички деца искат да станат фокусници.

Старши не разбира нищо, но това не му пре­чи да е по-прозорлив от Касандра:

– Синът ти е ненормално надарен.

– Няма нищо ненормално. Упражнява се от шест години насам. Само това го интересува.

Между мъжа и момчето се поражда класическа омраза, само че основана на недоразумения. „Да, крада майка ти от теб, тя е хубава и ти я желаеш, както всички синове на твоята възраст. Колкото и магии да правиш, това няма да ти я върне. Аз обаче не мога да те гледам как мътиш дяволски работи от сутрин до вечер“ – си мисли Старши.

„Задръж си я. Само ако знаеше какво ми е мнението за нея... И престани да ми пипаш не­щата“ – си мисли Младши.

Касандра цъфти. Старши е с нея вече два ме­сеца. Рекорд. „Той ще остане.“

Един ден тримата са в хола и започва кавга.

– Престани с твоите карти! Не ги понасям.

– Това, което не можеш да понесеш, е да гле­даш как някой върши нещо, след като ти никога не правиш нищо.

– За какво намекваш?

– Не ти ли е неудобно да те издържа майка ми?

Касандра зашлевява Младши и го изпраща в стаята му.

Един час по-късно отива при него. С отчаян вид, който намирисва на фалш, тя го моли да напусне:

– Той иска така, разбираш ли? Между вас на­истина има проблем. Ако не си тръгнеш ти, той ще ме напусне. На трийсет и пет години съм. Искам да задържа някого най-после. Но не те изоставям. Ще ти давам по хиляда долара всеки месец. Това са много пари. Ще бъдеш свободен. Всяко дете на твоята възраст би мечтало да е на твое място.

Младши мълчи. „Старши е прав, много е по­таен“ – си мисли Касандра. Младши чувства, че тя лъже – тя, а не нейният тип иска той да си отиде. Старши го мрази, но това не означава, че би зарязал толкова удобна позиция. Майката е решила да изхвърли сина си, защото му е сър­дита. Хлапето е казало на висок глас това, което тя не иска да чуе – че Старши не е с нея заради красотата й.

Джо-младши събира вещите си в раница и магьосническия си реквизит в куфар.

Сбогуват се без емоции. На майката є е все едно. Синът презира майка си.

 

Още щом напуска майчиния дом, той престава да се нарича Младши. На чети­ринайсет години взима първото си самостоятел­но решение – да зареже училището. Той знае, че то не служи за нищо.

Майката живее в покрайнините на Рино. Джо се настанява в сърцето на града. Наема стая в евтин хотел, с каквито в Невада е пълно. Иска да играе в казиното и твърди, че е на осем­найсет години. Никой не му вярва, проверяват документите му.

Тогава тръгва по нощните барове и хотелите да прави фокуси с карти. Възхитени, клиентите му дават бакшиши. Има нужда от тях, защото Касандра пак е излъгала – хиляда долара не са много пари, когато трябва да си плащаш за всичко. Това просто е цената на майчината й съвест. Съвест, която не струва много.

Сутрин Джо си ляга, спи до три часа следо­бед. Яде палачинки и отива да рови в магазини­те за нови видеофилми за фокуси. Когато наме­ри някой, той го научава наизуст в хотелската си стая.

Вечер пробва новите трикове пред клиентите в баровете. Той изглежда точно на възрастта си и това разнежва хората, особено жените. Поня­кога не им стига да му дадат пари, а го канят и на вечеря. Той никога не отказва.

Минава една година. Джо е на петнайсет. Този живот му харесва. Има чувството, че е та­лисманът на баровете в Рино.

 

Една нощ Джо се упражнява сам в бара, без да забележи, че някакъв мъж го наблюдава. Опрян на плота на три метра от него, непознатият следи ръцете му.

Изведнъж момчето вижда, че го гледат. Въпреки че е свикнал с това, този път е различно. Той се насилва да прикрие смущението си и привършва своя номер с картите. После вдига глава и се усмихва на мъжа. Защо е така сигу­рен, че той няма да му даде бакшиш? И защо това не го смущава?

– На колко години си, малкият?

– На петнайсет.

– Къде са родителите ти?

– Няма такива – казва Джо, без да изпитва чувството, че лъже.

Мъжът е на около четирийсет и пет години. Вдъхва респект. Раменете му са широки. Джо си мисли, че погледът му идва някак си отдалече, като че ли очите му са хлътнали.

– Хлапе, през живота си не съм виждал тол­кова надарени ръце като твоите. А разбирам от тези неща.

Джо усеща, че това е истина. Впечатлен е.

– Имаш ли учител?

– Не, гледам видеофилми.

– Това не е достатъчно. Когато човек има та­кава дарба, му трябва учител.

– Искате ли да станете мой учител?

Мъжът се смее.

– По-полека, малкият. Аз не съм фокусник! Но ти живееш в Рино – града на най-големия.

– На най-големия какво?

– На най-големия магьосник.

 

На следващия ден в четири следобед Джо почука на вратата на къща, разположе­на до железопътната линия. Никой не отговори. Той забеляза, че не е затворено, и влезе.

На канапето в хола спеше мъж с нахлупен на главата вестник. Джо махна вестника и се загледа в лицето на полегналия за следобедна дрямка.

Можеше да е на трийсет и пет години. Черти­те на лицето му излъчваха крайно спокойствие. Беше облечен единствено с джинси, торсът му беше гол. Мускулест. Без грам тлъстина.

Младежът огледа стаята и се разочарова от липсата на какъвто и да е реквизит. Вещите не бяха функционални. „Тук няма нищо интерес­но – каза си той, – това не може да е жилище на фокусник.“

Като се замисли обаче, разбра, че не е точ­но така. Излегналият се на канапето мъж беше прекрасен. Джо се запита дали не е умрял и допря ухо до гърдите му.

– Кой си ти? – каза събудилият се от докосва­нето.

– Аз съм Джо Уип. Вие Норман Терънс ли сте?

– Да.

Мъжът седна, протегна се и сбърчи вежди, докато разглеждаше юношата.

– Вратата не беше затворена и влязох.

– Искаш ли чаша мляко?

– Нямате ли бира?

– Не. Ще ти донеса мляко.

Норман се върна с две чаши мляко. Пиха мълчаливо. Джо очакваше мъжът да го попита какво иска. Но той не казваше нищо, сякаш все­ки можеше да влезе в къщата му, без да обясня­ва защо.

– Искам да станете мой учител – каза накрая Джо.

– Не съм и няма да бъда учител на никого.

– Преподавател, ако предпочитате.

– Преподавател по какво?

– По какво можете да преподавате вие?

– Какво искаш да научиш?

Младежът извади от джоба си тесте карти. Той направи няколко номера на ниската маса. После прибра картите и закова поглед в очите на Норман.

– През живота си не съм виждал такова уме­ние във ваденето отдолу – каза мъжът.

– Тогава?

– Защо искаш да си мой ученик?

– Защото вие сте най-големият.

– Не си убедителен.

– Защото имам невероятни ръце.

– Вярно е, но и това не ме убеждава. Никога не съм искал да преподавам.

– За себе си ли искате да запазите цялото познание, което имате?

– Ще размисля. Къде са родителите ти?

– Нямам баща, а майка ми ме изхвърли. От една година живея на хотел.

"Да убиеш бащата": Амели Нотомб ни запознава с това, което нарича "съвършения блъф"

Джо Уип живее с майка си и не познава баща си. Единствената му страст са фокусите. Един ден майка му го моли да напусне дома им, за да ...

– Разкажи ми повече.

Джо му разказа историята си и своето ежедневие. Мъжът въздъхна мъчително.

– На колко години си?

– На петнайсет.

Норман го погледна втренчено. Юношата по­чувства, че в този момент се случва нещо важно, и се насили да няма умоляващ вид.

Мъжът мислеше.

"Форма на живот" - 19-ият роман на Амели Нотомб

Скъпа Амели Нотомб, Аз съм редник в американската армия, името ми е Мелвин Мапъл, можете да ме наричате Мел. На служба съм в Багдад от ...

Млада жена влезе с покупки.

– Кристина, представям ти Джо, на петнай­сет години. Джо, представям ти моята приятел­ка Кристина.

– Здравей, Джо, ще ми помогнеш ли?

Юношата се спусна да вземе торбите от ръ­цете й. Тя го отведе в кухнята, за да подредят продуктите. След това Джо се върна в хола.

– Какво да правя с теб? – попита Норман заг­рижено.

Кристина се приближи и напълно естествено каза:

Психология на несъзнаваното

Често сме чували изискването науката да се строи върху ясни и строго дефинирани научни понятия. В действителност никоя наука не започва...

– Джо ще спи в малката стая.

Сърцето на Джо силно затуптя. Норман се усмихна:

– Печелиш. Отивай да си вземеш нещата.

Когато Джо се върна с куфара и раницата си, посрещна го Кристина. Тя му показа стаята, ко­ято гледаше към железопътната линия.

– Иди да се изкъпеш – му каза тя. – После ще ядем.

Той се подчини. Потопи се във ваната с до­волна въздишка. За първи път в живота си из­пита чувството, че има семейство.

Стокхолмската октава

Стокхолм често е наричан Северната Венеция, и то напълно основателно. Пътешествениците твърдят, че в своето величие, многообразие и заг...

Разумът му го поправи: „Норман наистина би могъл да ми е баща, но Кристина сигурно е едва на двайсет и пет години и не би могла да ми бъде майка“. Въпреки това само с няколко думи и с отношението си младата жена го пред­разположи повече, отколкото Касандра за чети­ринайсет години съвместен живот.

Норман го извика:

– Джо, вечерята е сложена.

Той беше още във водата, но бързо излезе от нея и слезе долу, загърнат в хавлията, което не смути никого.

Вечеряха, без да разговарят много. Норман и Кристина нямаха телевизор. Джо беше много доволен от новото си обкръжение.

Амели Нотомб – Да убиеш бащата

Етикети:

Най-важното за коронавируса четете тук
Заедно можем!
Помогнете на новините да достигнат до вас!

Радваме се, че си с нас тук и сега!

Посещавайки Actualno.com, ти подкрепяш свободата на словото.

Независимата журналистика има нужда от твоята помощ.

Всяко дарение помага за нашата кауза - обективни новини и анализи. Бъди активен участник в промяната!

И приеми нашата лична благодарност за дарителство.

Банкова сметка

Име на получател: Уебграунд ЕООД

IBAN: BG53UBBS80021021528420

BIC: UBBSBGSF

Основание: Дарение за Actualno.com