Изгубената съпруга

Специално за случая той облече изгладен костюм и обу лъснати обувки. Докато се бръснеше, внимателно обръщаше всяка страна към огледалото, за да е сигурен, че не е пропуснал нито едно косъмче. По-рано следобед дори бе купил помада с лимонов аромат, за да приглади малкото останали му къдрици.

            Имаше един-единствен внук и вече от месеци очакваше сватбата му. Въпреки че бе виждал булката само няколко пъти, беше я харесал от самото начало. Интелигентна и очарователна, с чувство за хумор, тя притежаваше и някаква елегантност, характерна за Стария свят. Той осъзна колко рядко е това качество едва сега, докато седеше и се взираше в нея и във внука си, хванал ръката й.

            Влизайки в ресторанта за репетицията на вечерята, като видя младото момиче, той изпита чувството, че се е пренесъл назад в друго време. Наблюдаваше как някои от гостите несъзнателно докосваха гърлата си, защото шията й, издигаща се над кадифената й рокля, бе толкова красива и дълга, че приличаше на излязла от картина на Климт. Косата й бе вдигната в хлабав кок, а двете малки украшения над лявото й ухо във формата на пеперуди с блестящи пипалца сякаш току-що бяха кацнали.

            Внукът му бе наследил неговите тъмни, непокорни къдрици. За разлика от бъдещата булка, която плавно се плъзгаше из стаята, той се въртеше нервно. Изглеждаше така, сякаш би се чувствал по-удобно с книга в ръка, отколкото с чаша шампанско. Но между двамата се усещаше непринуденост и хармония, която ги правеше напълно подходящи един за друг. И двамата бяха интелигентни и високообразовани американци второ поколение. Липсваше им всякаква следа от акцент, гарнирал английския на техните баби и дядовци. В съобщението за сватбата в Ню Йорк Таймс в неделя сутринта щеше да пише: „Елинор Танц се омъжи за Джейсън Баум миналата вечер в Рейнбоу Рум в Манхатън. Равин Стивън Шварц извърши церемонията. Булката, на 26 години, е завършила Амхърст Колидж и понастоящем работи в отдела за декоративни изкуства на аукционната къща „Кристис”. Бащата на булката, д-р Джереми Танц, е онколог в болница Мемориал Слоун-Кетъринг в Манхатън. Майката, Илайза Танц, работи като професионален терапевт в държавните училища на Ню Йорк Сити. Младоженецът, на 28 години, завършил университета Браун и Юридическия факултет на Йейл, в момента е сътрудник във фирмата Кейхил, Гордън и Рейндъл ПОО. Баща му, Бенджамин Баум, доскоро беше адвокат в Крават, Суейн и Мур ПОО. Майката на младоженеца, Ребека Баум, е пенсионирана учителка. Двойката се запознала чрез общи приятели”.

            На главната маса самотните баба и дядо от двете страни бяха представени един на друг за първи път. Дядото на младоженеца отново изпита усещането, че е завладян от образа на жената пред себе си. Тя беше десетилетия по-стара от внучката си, но в нея имаше нещо познато. Той го почувства веднага, още в момента, в който за първи път видя очите й.

            – Аз ви познавам отнякъде – най-накрая успя да каже той, въпреки че имаше чувството, че говори с призрак, а не с жената, която току-що бе срещнал. Тялото му реагираше по интуитивен начин, който той не разбираше съвсем ясно. Съжали, че бе изпил втора чаша вино. Стомахът му се свиваше. Едва дишаше.

            – Сигурно грешите – отвърна тя учтиво. Стараеше се да не бъде груба, но в продължение на месеци бе очаквала с нетърпение сватбата на внучката си и не искаше да я отвличат от случващото се. Гледаше момичето, което се движеше сред гостите, множеството бузи, подложени за целувки, и пликовете, които пъхаха в ръцете на младоженците, и трябваше да се ощипе, за да се увери, че наистина е все още жива, за да бъде свидетел на всичко това.

            Но този старец до нея не се отказваше.

            – Определено мисля, че ви познавам отнякъде – повтори той.

            Тя се обърна и още по-ясно му показа лицето си. Повяхналата кожа. Посребрената коса. Леденосините очи.

            Но сянката на нещо тъмносиньо под прозрачния плат на ръкава й предизвика тръпка в старите му вени.

            – Ръкавът ви... – Пръстите му трепереха, протягайки се да докоснат коприната.

            Лицето й се сгърчи и по него се изписа неудобство, когато той я докосна по китката.

            – Ръкавът ви, може ли? – знаеше, че е груб.

            Тя гледаше право в него.

            – Може ли да видя ръката ви? – повтори той. – Моля – този път в гласа му прозвуча отчаяние.

            Сега тя се взираше в него, очите й бяха впити в неговите. Като в транс тя нави нагоре ръкава си. Там на предмишницата й, до малка кафява бенка, бяха татуирани шест цифри.

            – Сега позна ли ме? – попита той, треперейки.

            Тя отново го погледна, сякаш вдъхваше живот на призрак.

            – Ленка, това съм аз – каза той. – Йозеф. Твоят съпруг.

ІІ.

Ню Йорк Сити

2000 г.

            Предишната вечер тя извади картината от картонения тубус и я приглади, за да стане плоска като стара карта. Повече от шейсет години я носеше навсякъде със себе си. Първо беше скрита в стар куфар, после – навита в метален цилиндър и заровена под дъските на пода, накрая – набутана зад няколко кутии в претъпкан килер.

            Картината бе нарисувана с тънки черни и червени мазки. Кинетична енергия струеше от всяка линия, художникът се бе старал да улови сцената възможно най-бързо.

            Винаги я бе усещала твърде свята, за да бъде показвана, сякаш излагането й на светлината и въздуха или може би по-лошо – пред взора на посетителите – би било твърде много за деликатната й кожа. И така тя си оставаше в херметическа кутия, заключена като мислите на Ленка. Преди седмици, докато лежеше в леглото си, тя реши, че картината ще бъде нейният сватбен подарък за внучката и съпруга й.

Изгубената съпруга

Алисън Ричман е родена в Ню Йорк в семейството на художници. Завършва история на изкуството в престижния Уеслиански дамски колеж в щата...

Прочети повече

Ленка

            Когато замръзне, Вълтава придобива цвета на стридена черупка. Като дете гледах как спасяваха лебедите, хванати в капана на замръзналото й корито, като го разчупваха с ледокоп, за да освободят ципестите им крака.

            Родена съм Ленка Йозефина Майцел, най-голямата дъщеря на търговец на стъкло в Прага. Живеехме на крайбрежната улица „Сметаново набрежи” в несиметрично пристроен апартамент със стена от прозорци, гледащи към реката и моста. По стените имаше червено кадифе и огледала в позлатени рамки, в салона – резбовани мебели. Красивата ми майка ухаеше на момини сълзи през цялата година. Все още се връщам към детството си като към някакъв сън. Палачинка, поднесена с конфитюр от кайсии, чаша горещо какао, каране на кънки по Вълтава. Когато вали сняг, косата прибрана под шапка от лисица.

            Виждахме отраженията си навсякъде: в огледалата, в стъклата на прозорците, в реката долу под нас и в прозрачните извивки на стъклените изделия на баща ми. Майка ми имаше специален шкаф, пълен с чаши за всякакъв случай. Имаше чаши за шампанско – като флейти, гравирани с деликатни цветчета; специални бокали за вино с позлатени ръбове и матирани столчета; дори рубинени на цвят водни чаши, отразяващи розова светлина, когато през тях се погледне слънцето.

Разпознай лъжеца

Много често умението ни да различим лъжата от истината е от ключово значение за успеха на даден проект. Това важи както за политиката и...

Прочети повече

            Баща ми бе човек, обичащ красотата и красивите вещи, и вярваше, че професията му ги създава, използвайки химията в идеални пропорции. За да се създаде стъкло, е нужно нещо повече от пясък и кварц. Трябва също огън и дъх.

            – Духачът на стъкло е и любещ, и даващ живот – каза той веднъж пред пълна стая с гости за вечеря. Вдигна една от водните чаши от масата: – Следващия път, когато пиете от бокала си, помислете за устните, създали тази изтънчена, елегантна форма, и колко дефектни чаши са били счупени и рециклирани, за да се създаде съвършеният набор от дванадесет.

            Той бе очаровал всички гости, докато въртеше чашата срещу светлината. Но не искаше да се представя като търговец или артист тази вечер. Наистина се възхищаваше, че занаятчията може да създаде предмет, който да бъде едновременно здрав и крехък, прозрачен и цветен. Вярваше, че има красота и в плоската повърхност на стъклото, и в накъдрените му форми.

            Пътуваше по работа из цяла Европа, но винаги се завръщаше в същия вид, в който бе излязъл: ризата му – бяла и колосана, шията му – ухаеща на кедър и карамфил.

            – Milačku – ще каже на чешки, обхващайки с едрите си ръце кръста на майка ми. „Мила моя”.

            – Lasko Moje – ще му отговори тя, докато устните им се докосват. „Любов моя”.

Жената, която търсеше любовта

Ивинела Самуилова е автор на романите „Животът може да е чудо“ и „Ако животът не е чудо“, които бързо се нареди...

Прочети повече

            Дори и след десет години брак баща ми оставаше увлечен по нея. Много пъти се прибираше вкъщи с подаръци, купени само защото са му напомнили за майка ми. Миниатюрна емайлирана птичка със сложно изработени пера ще се появи до чашата й за вино или малък медальон с дребни перли в кадифена кутийка ще бъде сложен на възглавницата й. Най-любимо ми беше дървеното радио с блестящ дизайн – слънчев диск с лъчи, излизащи от центъра, – с което изненада майка ми след едно пътуване до Виена.

            Ако затворя очи, за да си представя първите пет години от живота си, виждам ръката на татко върху ск@лата на радиото. Тънките черни косъмчета по пръстите му, които нагласят тунера, търсейки една от малкото станции, които пускат джаз – екзотичен и ободряващ звук, току-що започнал да се излъчва на нашите радиочестоти през 1924 година.

            Виждам как обръща глава да ми се усмихне, как протяга ръка към майка ми и към мен. Мога да почувствам топлината на бузата му, когато ме вдига и обвивам с крака кръста му, а другата му ръка завърта майка ми.

            Мога да помириша аромата на греяното вино, издигащ се над изящните чаши в студена януарска вечер. Високите прозорци на апартамента ни са покрити със скреж отвън, но вътре е приятно топло. Оранжеви отблясъци от свещите танцуват като дълги пръсти по лицата на мъжете и жените, събрали се в салона да слушат струнния квартет, поканен от баща ми да свири тази вечер. Ето я майка ми в центъра, дългите й бели ръце посягат за малко канапе. На китката й има нова гривна. Целувка от татко. И аз – надничаща от спалнята си, свидетел на техния блясък и безгрижие.

            Има и спокойни вечери. Ние тримата – сгушени около малка масичка за карти. От грамофона звучи Шопен. Майка ми си подрежда картите като ветрило, така че само аз да ги виждам. Устните й са извити в усмивка. Баща ми се преструва, че се мръщи, докато оставя мама да спечели.

            Вечер тя ме завива в леглото и ми казва да си затворя очите.

Живот след живота

Издателска къща Хермес представя "Живот след живота" на Александра Маринина. Маринина е най-четената  съвременна руска авторка в с...

Прочети повече

            – Представи си цвета на водата – прошепва тя в ухото ми.      Друга вечер ми предлага цвета на леда. Трета – цвета на снега. Заспивам с мислите за тези нюанси, променящи се и въртящи се на светлината. Уча се да си представям различните степени на синьото, деликатните нишки светлолилаво, най-бледите нюанси на бялото. И така в моите сънища се посява тайнството на промяната.

Откъс от книгата "Изгубената съпруга"