Откъс от "Игра на лъжи"

Първо правило

Излъжи

Сигналът за есемес, тихо бийп-бийп, не събужда Оуен и не би събудил и мен, ако не лежах будна, взирайки се в тъмнината. Бебето на гърдата ми по-скоро сумти - нито суче, нито пуска.

Лежа неподвижно известно време и си мисля за есемеса. Кой би писал съобщения по това време? Никой от приятелите ми не може да е буден, освен ако... освен ако Мили не е започнала да ражда... Боже, не може да е Мили, нали? Бях обещала да гледам Ноа, ако родителите на Мили не успеят да дойдат от Девън навреме, но изобщо не съм помисляла, че...

Не мога да стигна телефона от мястото си, затова отделям Фрея от гърдата си, като пъхам пръст в ъгълчето на устата й и я залюлявам леко. Гледам я известно време - дланта ми остава върху малкото й телце и усещам тупкането на сърцето й в крехката клетка на гръдния кош. Усещам как се отпуска, после се обръщам да взема телефона си. Собственото ми сърце забива по-бързо - като ехо на сърцето на дъщеря ми.

Въвеждам пина си, присвивам леко очи срещу яркия екран и си казвам, че това е глупаво – терминът на Мили е след четири седмици, сигурно есемесът е някакъв спам от рода на „обмисляли ли сте да предявите иск по застраховката си за защита на плащанията?”.

Но когато най-после отключвам телефона, виждам съобщението, което не е от Мили. Състои се само от три думи.

Нужни сте ми.

Три и половина през нощта е и аз съм напълно будна, крача по студения кухненски под, хапя ноктите си и опитвам да потисна копнежа да запаля. Не съм докосвала цигара от почти десет години, но желанието да изпуша една ме връхлита неочаквано в странни моменти на стрес или уплаха.

Нужни сте ми.

Няма нужда да питам какво означава това – защото знам, точно както знам и кой го е изпратил, макар че е от непознат номер.

Кейт.

Кейт Атагън.

Дори изричането на името кара образът й да изплува пред мен като силен полъх – мирисът на сапуна й, луничките по основата на носа, като разсипана канела върху маслинова кожа. Кейт. Фатима. Теа. И аз.

Затварям очи и си ги представям всички, а телефонът още топли джоба ми в очакване на следващите есемеси.

Фатима сигурно спи до Али, сгушена до гърба му. Нейният отговор ще пристигне в шест сутринта, когато тя става, за да приготви закуска за Надя и Самир и да ги изпрати на училище.

Теа. Теа си я представям по-трудно. Ако работи нощем, сега е в казиното, където на персонала е забранено да ползват телефоните си и нейният ще остане заключен в шкафчето до края на смяната. Тя приключва работа към осем сутринта може би? После ще пийне нещо с другите момичета и след това ще отговори, превъзбудена от успешната нощ, в която е раздавала карти, подреждала чипове и се е оглеждала за измамници и професионални комарджии.

И Кейт. Кейт сигурно е будна – тя е изпратила есемеса в края на краищата. Вероятно седи на работната маса на баща си – която, предполагам, вече е нейна – до прозореца, обърнат към устието, и гледа как водата, отразяваща облаците и тъмния едър силует на Мелницата, става бледосива от първите лъчи на зората. Сигурно пуши, както винаги. Очите й са вперени във вълните - неспирни, настъпващи и отдръпващи се вълни, - гледка, която никога не се променя, но и никога не е същата в следващия миг – точно като самата Кейт.

Дългата й коса е дръпната назад, разкривайки фините й скули и бръчиците в ъгълчетата на очите, издълбани от трийсет и две години вятър и морски въздух. Пръстите й са изцапани с маслени бои, набили се в кожичките и под ноктите, а очите й са в най-тъмния стоманено син нюанс, дълбоки и непроницаеми. Но тя е наясно какво ще й кажем – каквото сме й казвали винаги, когато и да получим този есемес, тези три думи.

Идвам.

Идвам.

Идвам.