Първо правило
Още: Пролетта на емигрантите: Глава 16. Теди и Боби – ще се пресекат ли линиите на животите им?
Още: Пролетта на емигрантите: Глава 15. Теди и Марта тръгват за Нулиа
Излъжи
Сигналът за есемес, тихо бийп-бийп, не събужда Оуен и не би събудил и мен, ако не лежах будна, взирайки се в тъмнината. Бебето на гърдата ми по-скоро сумти - нито суче, нито пуска.
Лежа неподвижно известно време и си мисля за есемеса. Кой би писал съобщения по това време? Никой от приятелите ми не може да е буден, освен ако... освен ако Мили не е започнала да ражда... Боже, не може да е Мили, нали? Бях обещала да гледам Ноа, ако родителите на Мили не успеят да дойдат от Девън навреме, но изобщо не съм помисляла, че...
Още: Пролетта на емигрантите: Глава 14. Вожда срещу министъра си
Още: Откъс от "Лека нощ, Джун" от Сара Джио
Не мога да стигна телефона от мястото си, затова отделям Фрея от гърдата си, като пъхам пръст в ъгълчето на устата й и я залюлявам леко. Гледам я известно време - дланта ми остава върху малкото й телце и усещам тупкането на сърцето й в крехката клетка на гръдния кош. Усещам как се отпуска, после се обръщам да взема телефона си. Собственото ми сърце забива по-бързо - като ехо на сърцето на дъщеря ми.
За още любопитни и полезни статии - очакваме ви във Viber канала ни! Последвайте ни тук!
Въвеждам пина си, присвивам леко очи срещу яркия екран и си казвам, че това е глупаво – терминът на Мили е след четири седмици, сигурно есемесът е някакъв спам от рода на „обмисляли ли сте да предявите иск по застраховката си за защита на плащанията?”.
Но когато най-после отключвам телефона, виждам съобщението, което не е от Мили. Състои се само от три думи.
Нужни сте ми.
Още: Откъс от "Тайната на вила Алба", от Луиз Дъглас
Още: Откъс от "Похитеното момиче", Чарли Донли
Три и половина през нощта е и аз съм напълно будна, крача по студения кухненски под, хапя ноктите си и опитвам да потисна копнежа да запаля. Не съм докосвала цигара от почти десет години, но желанието да изпуша една ме връхлита неочаквано в странни моменти на стрес или уплаха.
Нужни сте ми.
Няма нужда да питам какво означава това – защото знам, точно както знам и кой го е изпратил, макар че е от непознат номер.
Кейт.
Кейт Атагън.
Дори изричането на името кара образът й да изплува пред мен като силен полъх – мирисът на сапуна й, луничките по основата на носа, като разсипана канела върху маслинова кожа. Кейт. Фатима. Теа. И аз.
Затварям очи и си ги представям всички, а телефонът още топли джоба ми в очакване на следващите есемеси.
Фатима сигурно спи до Али, сгушена до гърба му. Нейният отговор ще пристигне в шест сутринта, когато тя става, за да приготви закуска за Надя и Самир и да ги изпрати на училище.
Теа. Теа си я представям по-трудно. Ако работи нощем, сега е в казиното, където на персонала е забранено да ползват телефоните си и нейният ще остане заключен в шкафчето до края на смяната. Тя приключва работа към осем сутринта може би? После ще пийне нещо с другите момичета и след това ще отговори, превъзбудена от успешната нощ, в която е раздавала карти, подреждала чипове и се е оглеждала за измамници и професионални комарджии.
И Кейт. Кейт сигурно е будна – тя е изпратила есемеса в края на краищата. Вероятно седи на работната маса на баща си – която, предполагам, вече е нейна – до прозореца, обърнат към устието, и гледа как водата, отразяваща облаците и тъмния едър силует на Мелницата, става бледосива от първите лъчи на зората. Сигурно пуши, както винаги. Очите й са вперени във вълните - неспирни, настъпващи и отдръпващи се вълни, - гледка, която никога не се променя, но и никога не е същата в следващия миг – точно като самата Кейт.
Дългата й коса е дръпната назад, разкривайки фините й скули и бръчиците в ъгълчетата на очите, издълбани от трийсет и две години вятър и морски въздух. Пръстите й са изцапани с маслени бои, набили се в кожичките и под ноктите, а очите й са в най-тъмния стоманено син нюанс, дълбоки и непроницаеми. Но тя е наясно какво ще й кажем – каквото сме й казвали винаги, когато и да получим този есемес, тези три думи.
Идвам.
Идвам.
Идвам.