Единственият учебен предмет, който харесвах, беше физиката. Не бях някакъв гений в областта на науката, но според мен само физиката можеше да даде отговор на всичките ми въпроси. Още от малка бях омагьосана от начина, по който съществуват и работят нещата около мен. Често разглобявах играчките си, за да разбера как действат отделните им части. Дълго ги наблюдавах и изучавах – измъквах ръката на някоя кукла (Джорджия, моята полусестра, никога не ми прости, задето направих аутопсия на любимото ѝ Барби) или пък свалях гумите на количките. Веднъж разглобих будилника на баща ми. Той се прибра и ме завари седнала на овехтелия килим с разпилени батерии наоколо.
Още: Пролетта на емигрантите: Глава 16. Теди и Боби – ще се пресекат ли линиите на животите им?
Още: Пролетта на емигрантите: Глава 15. Теди и Марта тръгват за Нулиа
– Какво правиш? – попита той.
– Разглобявам го, за да се науча как да го сглобя след това.
Татко сложи ръка на рамото ми – помня големите му ръце с дълги, дебели пръсти; ръце, които едновременно те плашат и те карат да се чувстваш в безопасност – и каза:
Още: Пролетта на емигрантите: Глава 14. Вожда срещу министъра си
Още: Откъс от "Лека нощ, Джун" от Сара Джио
– Знаеш ли, Зели, около нас има достатъчно счупени неща. Не трябва да чупиш само защото ти е забавно.
За още любопитни и полезни статии - очакваме ви във Viber канала ни! Последвайте ни тук!
Така и не сглобих будилника. Остана си разглобен години наред, докато накрая не го изхвърлих.
За разлика от другите учебни предмети, физиката ми се струваше полезна. В часовете по английски език например четяхме стихотворения от депресирани поети. Това не беше никак полезно. Госпожа Маркс, учителката ми, ни караше да се опитаме да разберем какво са искали да кажат поетите. Но за мен беше болезнено да гледам как съучениците ми буквално разкъсваха всеки ред от стихотворението и търсеха някакво значение. А в думите на авторите всъщност нямаше никакво значение. Всеки, който поне веднъж е бил тъжен, може да ви каже, че в депресията няма нищо красиво и мистериозно. Депресията е тежест, от която не можеш да избягаш. Тя те смачква с огромна сила и дори най- елементарните неща, като например да си завържеш връзките на обувките или да сдъвчеш залък хляб, ти се струват непосилни, сякаш трябва да изкачиш планински връх. Депресията е част от теб, тя е в кръвта и костите ти. Няма как да избягаш от нея.
Несъмнено знаех повече за депресията от моите съученици. Слушах коментарите им и ме побиваха тръпки. Затова в часовете по английски език се чувствах, сякаш наблюдавах слепи катерици да търсят лешници. Госпожа Маркс например казваше:
Още: Откъс от "Тайната на вила Алба", от Луиз Дъглас
Още: Откъс от "Похитеното момиче", Чарли Донли
– Нека обсъдим този стих. В него поетът Джон Бериман казва: „Животът, приятели мои, е скучен“. Какво според вас е имал предвид той?
Съучениците ми надигаха врява и започваха да се надвикват, давайки някакви нелепи отговори: „Не е имало с кого да излезе в събота вечер“ или „Футболният сезон е свършил и е нямало нищо за гледане по телевизията“. В такива моменти едва успявах да запазя самообладание и да не изкрещя: „Та той е бил тъжен. Това е искал да каже. Това е имал предвид. Знае, че животът му никога няма да се промени. Чe няма как да се оправи. Винаги ще бъде същото монотонно, депресирано съществуване. Скучно, тъжно, скучно, тъжно. Той просто иска всичко това да приключи“. Но в такъв случай би се наложило да говоря в час, пред всички, а това би нарушило едно от личните ми правила. Никога не участвах в час. Защо ли? Защото бях тъжна. Госпожа Маркс понякога ме поглеждаше с онзи свой поглед и ми показваше, че знае, че разбирах какво е имал предвид Джон Бериман, но никога не ме вдигаше да говоря.
В часовете по физика беше различно. Там моите съученици не се опитваха отчаяно да превърнат простите теми в нещо сложно. Не, точно обратното. В тези часове всички ние полагахме усилия да опростим сложните неща.
