Откъс от "Сърцето ми и други черни дупки"

– Какво правиш? – попита той.

Сърцето ми и други черни дупки

На 5 юни излиза емоционалният и разбиващ табутата тийн роман, издаден в 26 страни на 5 континента - "Сърцето ми и други черни дупки".&n...

Прочети повече

– Разглобявам го, за да се науча как да го сглобя след това.

Татко сложи ръка на рамото ми – помня големите му ръце с дълги, дебели пръсти; ръце, които едновременно те плашат и те карат да се чувстваш в безопасност – и каза:

– Знаеш ли, Зели, около нас има достатъчно счупени неща. Не трябва да чупиш само защото ти е забавно.

Така и не сглобих будилника. Остана си разглобен години наред, докато накрая не го изхвърлих.

Започват Дни на българската книга в ИК "Хермес"

Отстъпки до 50%, нови книги от български автори, игри, подаръци и срещи с писатели очакват читателите През месец май Издателска къща &...

Прочети повече

За разлика от другите учебни предмети, физиката ми се струваше полезна. В часовете по английски език например четяхме стихотворения от депресирани поети. Това не беше никак полезно. Госпожа Маркс, учителката ми, ни караше да се опитаме да разберем какво са искали да кажат поетите. Но за мен беше болезнено да гледам как съучениците ми буквално разкъсваха всеки ред от стихотворението и търсеха някакво значение. А в думите на авторите всъщност нямаше никакво значение. Всеки, който поне веднъж е бил тъжен, може да ви каже, че в депресията няма нищо красиво и мистериозно. Депресията е тежест, от която не можеш да избягаш. Тя те смачква с огромна сила и дори най- елементарните неща, като например да си завържеш връзките на обувките или да сдъвчеш залък хляб, ти се струват непосилни, сякаш трябва да изкачиш планински връх. Депресията е част от теб, тя е в кръвта и костите ти. Няма как да избягаш от нея.

Несъмнено знаех повече за депресията от моите съученици. Слушах коментарите им и ме побиваха тръпки. Затова в часовете по английски език се чувствах, сякаш наблюдавах слепи катерици да търсят лешници. Госпожа Маркс например казваше:

– Нека обсъдим този стих. В него поетът Джон Бериман казва: „Животът, приятели мои, е скучен“. Какво според вас е имал предвид той?

Съучениците ми надигаха врява и започваха да се надвикват, давайки някакви нелепи отговори: „Не е имало с кого да излезе в събота вечер“ или „Футболният сезон е свършил и е нямало нищо за гледане по телевизията“. В такива моменти едва успявах да запазя самообладание и да не изкрещя: „Та той е бил тъжен. Това е искал да каже. Това е имал предвид. Знае, че животът му никога няма да се промени. Чe няма как да се оправи. Винаги ще бъде същото монотонно, депресирано съществуване. Скучно, тъжно, скучно, тъжно. Той просто иска всичко това да приключи“. Но в такъв случай би се наложило да говоря в час, пред всички, а това би нарушило едно от личните ми правила. Никога не участвах в час. Защо ли? Защото бях тъжна. Госпожа Маркс понякога ме поглеждаше с онзи свой поглед и ми показваше, че знае, че разбирах какво е имал предвид Джон Бериман, но никога не ме вдигаше да говоря.

Айсбергът ни се топи

На пръв поглед това е забавна история за симпатични пингвини, които са изправени пред проблем: айсбергът, на който живеят, се топи. Дей...

Прочети повече

В часовете по физика беше различно. Там моите съученици не се опитваха отчаяно да превърнат простите теми в нещо сложно. Не, точно обратното. В тези часове всички ние полагахме усилия да опростим сложните неща.