Широко споразумение за обединението на еврозоната

Еврозоната е увлечена от два противоречиви разказа. В страните кредитори, особено в Германия, на хората им се казва, че разточителните „болни правителства” заплашват да оберат спестяванията на трудолюбивите граждани. В задлъжнелите страни, особено в Гърция, твърдението е, че социалната структура се разпада под тежестта на съкращенията и това е всъщност намерението на хегемона на Европа – Германия. И двете страни виждат, че система с обща монетарна политика, но национални фискални политики, неограничени финансови потоци, но национално подкрепени и регулирани банки, единен пазар на стоки, но предимно национални пазари на много услуги и на труда, е неустойчива.

Предложение за широко споразумение, което може да облагодетелства и кредиторите, и длъжниците, личи в позицията на умерените германски политици – включително на канцлера Ангела Меркел и на финансовия министър Волфганг Шойбле. Но тъй като подобни предложения идват от Германия, често наричана „жесток кредитор”, те получават малко внимание. Време е обаче да бъдат приети сериозно.

Еврозоната трябва да реши два проблема едновременно. В краткосрочен план е проблемът с оставеното в наследство – някои от задлъжнелите икономики имат спешна нужда от финансова подкрепа и икономически стимули. Някои от тези икономики са неконкурентоспособни след много години на изкуственото увеличаване на заплатите, щедрото държавно финансиране на компаниите и ниския ръст на продуктивността. Част от тях са ударени от финансовата криза, която се превърна в дългова. Така техният национален дълг експлодира, докато те потънаха дълбоко в рецесия. Но намаляването на дълга чрез съкращения неизбежно задълбочава рецесията.

В дългосрочна перспектива е проблемът с устойчивостта. Няма институции, които да коригират в бъдеще съществуващите дисбаланси и експлодиращите национални дългове. Финансовите пазари не са реформирани, за да предотвратят това данъкоплатците систематично да подкрепят значимите финансови институции, които започват да се разклащат. Еврозоната не проведе дълбоките структурни реформи, които са нужни, за да се стимулира мощно дългосрочния икономически ръст, особено в задлъжнелите страни.

Тези проблеми могат да бъдат решени единствено заедно. Ако еврозоната е решена да следва устойчивия икономически път, проблемът с лошото наследство може да стане решим – страните кредитори, които ще бъдат уверени, че проблемите с платежоспособността няма да се появява отново, може да предложат по-голяма помощ, знаейки, че дълговете ще бъдат върнати. Но ако проблемите с устойчивостта и наследството се разделят, те ще станат неуправляеми. Кредиторите ще откажат да покриват огромните дългове, тъй като това би намалило стимулите на задлъжнелите да върнат взетите средства.

Широко споразумение може да бъде постигнато само при наличието на няколко условия.

Първо, всяко едно от правителствата в еврозоната трябва да формулира „стабилизиращо фискално правило”, в което се определят дългосрочното ниво на националния дълг към БВП (не повече от 60%), нивото на конвергенция и механизмите за противодействие на цикличността на фискалната политика. Подобно фискално правило може да даде на задлъжнелите страни до 25 години, за да поставят в ред своите финанси. Тези страни може да се борят с рецесията с фискални стимули, за да излязат от порочния цикъл, в който са попаднали в момента.

Фискалното правило на всяко едно национално правителство след това трябва да бъде въведено в цялата еврозона. Ако дадено правителство допусне по-голям дефицит от позволения в правилото, Европейската комисия може да получи правото, например да увеличи ДДС, за да намали дефицита. Ако дадена държава не може да събере нужните данъци, Комисията може да й помогне.

Второ, еврозоната трябва да приеме прозрачни критерии за национална платежоспособност, за да може страна, чийто национален дълг е твърде висок в сравнение с нейното представяне, да обяви несъстоятелност и да приложи контролиран процес на реструктуриране.

Трето, всички страни от еврозоната трябва да приемат обща система на финансова регулация, включително общ банков надзор, банкови решения, механизми за гаранция на депозитите, застраховане от катастрофални загуби и инициативи, за да се избегне систематичния риск.

След като всички страни от еврозоната изпълнят своите фискални правила, Европейският механизъм за финансова стабилност може да бъде ограничен до подкрепа за финансовите институции.

Четвърто, европейските структурни фондове трябва да бъдат насочени към инвестициите, за да се стимулира икономическият ръст в страни с постоянни дефицити по текущата сметка с подкрепата на Европейската инвестиционна банка. Това би направило задлъжнелите държави по-конкурентоспособни.

След като тези мерки бъдат реализирани, Европейската централна банка може да се посвети преди всичко на контролирането на инфлацията. При сегашното положение рискът от конфликт между двете основни цели на ЕЦБ – стабилността на финансовата система и стабилността на цените, поражда опасения от бъдеща инфлация.

Това широко споразумение ще даде на задлъжнелите страни краткосрочна подкрепа и свобода на действие, за да решат своите проблеми, като в същото време кредиторите ще бъдат спокойни, че дългосрочният път на еврозоната е устойчив.

Файненшъл таймс