Насилието става все по-тежко. Арабската лига вдигна ръце в отчаяние. Хилари Клинтън може да заплашва в ООН. Но сирийският режим и преданите членове на старата партия „Баас” не се огъват. Само арабите не са изненадани. Баасистският режим е много твърд. Сирийските управници са сред най-неотстъпчивите в Близкия изток. Те са свикнали с критиките както на своите приятели, така и на враговете. Сирийското „не” на всичко друго освен пълното израелско изтегляне от Голанските възвишения в замяна на мир е почти толкова известно, колкото казаното „не” на членството на Великобритания в ЕС от Де Гол.
Истина е, че сирийският режим до момента никога не се е изправял срещу опозиция от подобен мащаб. Въпреки че броят на загиналите не се доближава все още до 10 000 или 20 000 убити по време на бунта в Хама през 1982 година, който старият Хафез Асад потуши със своята обичайна безпощадност, мащабите на днешните протести, дезертьорствата от сирийската армия и бавното разрастване на гражданска война, правят това най-опасния момент в историята на Сирия след връщането на независимостта. Как Башар Асад може да остане на власт?
Разбира се, не трябва да се забравя Русия и решението на Путин и Медведев да не бъдат хванати неподготвени в ООН от Запада, както когато не се противопоставиха на налагането на забранената за полети зона над Либия, което директно доведе до падането на Кадафи. Има го и Иран, за когото Сирия остава арабската крепост. Иранското подозрение е, че Сирия е подложена на международна атака преди всичко, за да се промени алиансът й с Техеран. Свалянето от власт на алауитския президент ще нанесе сериозен удар в душата на самия Иран. Не трябва да се забравя и Израел, който едва произнася някоя дума за Сирия, тъй като се опасява, че в Дамаск може да дойде много по-безкомпромисен режим.
Но Сирия е и символ. В очите на арабите тя сама се противопостави на Запада, като отказа несправедлив мир в Близкия изток. Единствена отказа мира на Ануар Садат с Израел. Единствена обърна гръб на Ясер Арафат след неговото обречено споразумение за „мир” с Израел. В исторически план Сирия сама се противопостави на своите френски окупатори през 1920 година, а след това и през 1946 година. И докато много ливанци предпочитат да забравят собствената си история, остава факт, че след Първата световна война мнозина от тях поискаха земята им да остане част от Сирия вместо да живеят в отделна страна под френски патронаж.
Сирия е далече от това да е държава, базирана на експанзията, както Америка обича да твърди. Тя постепенно губи свои територии. Сирия изгуби Ливан заради френските машинации. Изгуби Александрета през 1939 година, когато французите предадоха територията на Турция след фалшифициран референдум с надеждата, че турците ще се включат в съюзническия алианс срещу Хитлер. Сирия изгуби Голанските възвишения от Израел през 1967 година. За Сирия като нация, а не толкова като режим, има много симпатия и уважение в Арабския свят. Башар Асад, който нито е ласкател като Хосни Мубарак в Египет, нито луд като Муамар Кадафи, много добре знае всичко това.
Но баасизмът не е „арабизъм”, въпреки че повечето от поддръжниците му твърдят обратното. Десетилетия на стабилност не спасиха Сирия от корупцията. Тя подхранваше диктатурата заедно със същите глупави правила, които арабите толерират толкова много години – по-добре автокрация отколкото анархия, по-добре мир отколкото свобода, по-добре светски отколкото сектантски. Ако сирийците искаха да видят резултатите от религиозна държава, те трябваше просто да погледнат гражданската война в Ливан.
С неудобство поглеждам обратно към този ужасен конфликт и жестоките думи, които написах преди толкова години, че един ден, след години на сирийските военни „миротворци” в Ливан, ливанската армия може да бъде помолена да изпълнява „миротворческа роля” в Сирия. Навремето това бе сметнато за шега. Но не и сега. Всъщност изпращането на ливански миротворчески сили в Сирия може би е един от начините за прекратяване на гражданския конфликт. Върховна ирония след сирийското военно присъствие в Ливан в периода 1976-2005 година. Невъзможна идея, разбира се. Но тя показва същността на политическата промяна в Близкия изток.
На практика сирийското правителство най-вероятно ще се бори само. Винаги е било така. Доктрината на Асад баща-син винаги е била доктрина на търпението. Дръж се здраво – колкото и голямо да е осъждането от останалата част на света, колкото и ужасяващи да са заплахите на Израел или Америка, и евентуално колелото на късмета отново ще се обърне в твоя полза.
Ужасяващото клане в Хомс и в други райони на Сирия, обезглавяванията и мъченията, обаче, предполагат, че времето на управлението на Асад наистина изтича. Хората в Сирия умират подобно на хората в Египет, Либия и Йемен, защото искат да се управляват сами. Тяхната битка вече предизвиква религиозни разделения в Северен Ливан и те съществуват и в ливанския парламент, въпреки че това няма да бъде основен проблем на сирийското правителство.
Битката за оцеляване е нещо ужасно и Башар Асад изглежда, че все още вярва, че може да се измъкне чрез множеството предложени реформи преди дезинтеграцията на Сирия. Никой извън Сирия не вярва, че той ще успее. Но остава един незададен въпрос. Нека предположим, че режимът оцелее – каква Сирия ще управлява той?
Още: Почина журналист от БНР с 40 години опит в радиото
Още: Най-важните новини за деня: 10 май 2025 г.
Индипендънт
