Лекуват ли се суицидните мисли?

По причини, които вечно се изплъзват, мнозина от нас се стремят към самоунищожение. В последно време от суицид хора умират по-често, отколкото от убийства и войни, взети заедно. Независимо от прогреса, постигнат от науката, медицината и психиатрията в ХХ век, нищо не е успяло да намали нивото на самоубийствата като цяло, пише „Ню Йорк Таймс”.

Още: Обявиха носителите на отличието "Златно перо" за 2025 г.

Още: Тапи към морето: Как се променя движението по АМ "Тракия"

Годишно по цял свят се самоубиват около 1 млн. души. Миналата година повече американски войници са се самоубили, отколкото са убити в бой, и нивото на тази категория расте от 2004 година. Наскоро Центърът за контрол и превенция на заболяванията (CDC) обяви, че от 1999 година нивото на самоубийствата сред американците на средна възраст е нараснало почти с 30%. В отговор на това Томас Фриден, директор на CDC, посъветвал хората повече да общуват, да лекуват психиката си, да се занимават с физически упражнения и да употребяват алкохол само в умерени количества.

Всъщност той ги съветвал да стоят по-далече от демографски групи с високо ниво на самоубийства. Проблемът обаче е в това, че към тях се отнасят не само хората, страдащи от психически заболявания (например с разстройства на настроенията), а също необщителни самотници и любители на психоактивни вещества, както и беловласи мъже, млади индианци, жители на Югозапада на САЩ, възрастни, преживели насилие в детството, и хора, които притежават оръжие.

Повечето представители на тези групи никога не са имали суицидни мисли и статистиката не е способна да обясни разликата между тези от тях, които продължават да живеят, и другите, които избират смъртта. С други думи, няма начин да се разбере кой ще сложи край на живота си в следващия един час или в следващото десетилетие и кой от рисковите фактори ще изиграе своята зловеща роля.

Още: Кой има имен ден днес, 9 май 2025 г. Честито!

Още: Прогноза за времето - 9 май 2025 г. (петък)

Разбирането на това как се развиват суицидните мисли, как да се открият те и да се спрат, не е по-добро, отколкото е било преди два и половина века, когато самоубийството станало не само философски, но и медицински проблем и когато лекарите съветвали такива хора да се лекуват с вана студена вода.

За най-ранното споменаване на самоубийството в литературата може да се смята разговорът на уморения от живота с неговата душа отпреди повече от 4000 години в Древен Египет. Чак до XVIII в. „загадката на самоубийството” е привличала само художници, философи и религиозни дейци, а не лекари и учени. Първата теория за самоубийството е предложена едва през 1897 г. от Емил Дюркем. Той твърдял, че мислите за суицид възникват в отговор на отношенията на човека с обществото: когато индивидът чувства, че не се явява част от цялото, когато е налице разкъсване на тъканта на всекидневния живот, се ражда мисълта, че е по-добре да си отидеш.

Зигмунд Фройд е поставил самоубийството в една категория с мазохизма, тоест хората приключват със себе си, когато се включи агресивното, свръхкритично към самия себе си Суперего. Новите психологически теории свързват самоубийството със силната душевна болка, която съпътства усещането за безнадеждност, невъзможност да се измъкнеш, когато започне да ти се струва, че си излишен, че си бреме за всички.

Установено е също, че понякога желанието за самоубийство се предава по наследство, тоест биологията също играе роля. „Вероятно има стотици или дори хиляди гени, всеки от които малко повишава риска от суицид”, казва Джордан Смолър от масачузетската централна болница. Густаво Турецки и колегите му от университета „Макгил” в Канада показали, че при деца, подлагани на малтретиране, настъпват изменения в рецепторите на клетките на главния мозък, които регулират стресовия хормон кортизол, поради което човек прекалено рязко реагира на стрес.

Още: Времето в петък - затишие пред буря: Прогнозата на Никол Станулова

Още: Голяма тапа се образува на АМ "Тракия" на излизане от София (СНИМКИ)

„Никога не сме наблюдавали потенциалните самоубийци така, както го правят в своите области например еколозите и биолозите”, обяснява Матю Нок от Харвардския университет, един от най-оригиналните и влиятелни изследователи на феномена самоубийство в света.

Преди три години Нок и колегите му са предложили първия обективен според тях критерий, способен да предскаже вероятността пациентът на психиатричния кабинет да приключи със себе си. Сега тази хипотеза се проверява сред стотици пациенти. Ако тя се потвърди, психиатрите, училищните медицински сестри и т.н. ще получат възможност да оценяват риска от самоубийство със същата точност, както кардиологът въз основа на измерването на кръвното налягане и холестерола в съчетание с телесната маса предсказва вероятността от развитие на сърдечносъдови заболявания.

Изглежда невъзможно, тъй като мислителният процес е невероятно сложен. Човек и сам не знае добре какво иска. Опитът за самоубийство може да е импулсивен – на какво тогава да се обръща внимание в ретроспектива, къде да се търсят намеци за самоубийство?

Всичко започнало през 2003 г., когато Нок за първа година започнал да преподава в Харвард. Пет години преди това се появил тест за неявните асоциации, от който ставали ясни предубежденията за раса, пол, сексуални предпочитания и възраст, които хората не искали да признаят дори пред себе си. Един от създателите на този тест бил Мазарин Банаджи, също от Харвард. Нок му предложил така да промени задачата на теста, че да проверява отношението на човека към живота и смъртта. След няколко експеримента една от версиите се сторила на учените достойна и тя била предложена на посетителите на масачузетската болница. 157 души в чакалнята били радостни да се поразвлекат.

Пред погледа на пациента се оказвал екрана на лаптоп, в горния ляв ъгъл на който се появявал надписът „Живот”, а в десния – „Смърт”. В центъра на случаен принцип започвали да падат думи и те трябвало колкото се може по-бързо да се изпратят вляво или вдясно със съответни клавиши.

Думите били най-прости: „жив”, „оцеляване”, „дихание”, „разцвет”… „Живея” трябвало да се асоциира с „Живот”, а „погребение”, „безжизнен”, „умира”, „покоен”, „самоубийство” – със „Смърт”.

Ако пациентът грешал, се появявал червен кръст и компютърът чакал, докато натисне правилния клавиш. След това рубриките сменяли местата си и всичко се повтаряло. После се появявали нови рубрики – „Аз” и „Не аз”, а думите били „себе си”, „мен”, мой”, „друг”, „те”, „тях”. И отново рубриките сменяли местата си.

Когато пациентите привикнели с ритъма, започвало измерването. Над рубриката „Аз” се повявало названието „Живот”, над рубриката „Не аз” – „Смърт”. Този път трябвало да се групират думите от типа „дихание” и „разцвет” с думите „себе си”, „мой” и т.н., а „умира” и „погребение” – с „тях”, „те”. Смятало се, че колкото по-бързо пациентите правилно сортират думите и колкото по-малко грешки правят, толкова по-силно асоциират себе си с живота.

След това „Живот” и „Смърт” отново сменяли местата си – „себе си” и „мой” този път трябвало да се изпратят на едно място с думите „самоубийство” и „покоен”. Колкото по-бързо този път се справел човекът, толкова по-силно се асоциирал със смъртта.

Когато психолозите и психиатрите се опитват да оценят шансовете на пациента за самоубийство, те се справят не по-добре от слепия случай (50:50), тъй като хората често лъжат, защото не искат да попаднат в психиатрията. Много от тях също се заблуждават относно себе си или не умеят да изразят чувствата си. Около 90% от младите хора, които впоследствие се самоубиват, посещават терапевт в продължение на година, и почти 40% от възрастните – в продължение на месец. И лекарите не им помагат да се разкрият.

Новият тест надминал очакванията. Доброволците, които сортирали думите, асоциирани със смъртта, заедно с „Аз” по-бързо, отколкото с „Не аз”, три пъти по-често правели опити за самоубийства, отколкото асоцииралите се с живота.

И станало ясно: няма смисъл да се разговаря с хората за предишните им опити за самоубийство, тъй като това не гарантира, че няма да се опитат да го сторят отново. Няма абсолютно нищо, което да даде на лекаря, роднината или самия пациент сигурност в това, че суицидът няма да се повтори.

Нок и колегите му проверяват инструмента си в различни болници, както и върху доброволци, които са готови да отидат при тях в лабораторията. Изучават се и други методи.

За съжаление тези тестове не решават главния проблем – как да се лекуват тези, които наистина имат суицидни мисли. Ситуацията се усложнява от това, че сегашните методи за лечение работят много лошо. В началото на годината Нок и харвардският му колега Роналд Кеслер публикували статия, в която твърдят, че всеки осми американски тийнейджър мисли за самоубийство. При това повече от половината от тях са преминали специализирано лечение преди или след появата на такива мисли.

След като публикувал тази статия, Нок бил залят от писма, в които психотерапевти го обвинявали в опит да подкопае цялата система – такава статистика не трябва да става обществено достояние, тъй като хората ще престанат да се лекуват. „Да – парира ги Нок – лечението е необходимо, но трябва да си сигурен, че носи полза. Ние им даваме таблетки, после им обясняваме, че самоубийството е лошо. Това е цялото лечение. То не работи.”

Самият Нок смята, че след като асоциирането на самия себе си със смъртта сочи за риск от самоубийство, то късането на тази връзка би помогнало този риск да се намали. С други думи, мислите за суицид може да са резултат от неправилна работа на паметта, на процесите на познание и възприятие. Стрелочникът превключва линиите и отправя влака по друг коловоз. Така и тук има смисъл да се превключи мисленето, а не да се тъпчат хората с лекарства.

Най-главното се заключава в това, че суицидното настроение както идва, така си и отива. В един момент ти се струва, че си на върха на сградата, обхваната от пожар, и единственият начин да избягаш е да скочиш.

Но почти всички неуспели самоубийци, с които е разговарял Нок, признават: „Радвам се, че оживях.”