Посещението на българския президент Румен Радев, което се случи между срещата на Путин с немския канцлер Ангела Меркел и френския президент Макрон, не предизвика особен ентусиазъм у московските аналитици. Работата е не само в несъпоставимостта на политическите и икономическите категории на европейските политици, но и в известното разочарование от действията на българската страна по въпросите за енергийното сътрудничество с руската федерация. Именно София през 2009 година „погреба” руския проект за газопровода „Южен поток”, на който Москва възлагаше големи надежди.
Да си припомним как всичко започна прекрасно. Така започва анализът на руския коментатор Олег Никифоров за изданието „Независимая газета”.
Успешното посещение на Владимир Путин в България, както преди 10 години писа "НГ-энергия", отново изостри интереса към проекта „Южен поток”. Беше подписано предварително споразумение с България, определиха се дяловете (50:50) на двете страни в новия газопровод. Основните технически параметри на тръбата станаха известни още в средата на юни миналата година, когато „Газпром” и италианската Eni подписаха в Рим меморандум за взаимно съгласие по проекта на новия 900-километров газопровод с мощност от 20 милиарда куб. м на първия етап по дъното на Черно море към българския бряг. Противниците на проекта, както и сега, бяха Комисията на Европейския съюз и Украйна. Първата се опасяваше, че засилването на зависимостта от Русия, а втората от съкращаването на доставките на руски газ през украинската газотранспортна система. За 10 години се смениха чиновниците в Брюксел и се смени украинското ръководство, но въпросът остана отворен.
Само че сега вместо „Южен поток” фигурира „Северен поток-2”. Машината на времето сякаш спря, сменяйки само фигурантите на събитията с 10-годишна давност, при това не всички .
Проектът „Южен поток” бе погребан от Бойко Борисов и неговата партия ГЕРБ. Идвайки на власт през 2009 г. Борисов започна да се отказва от съвместните проекти с Русия, обяснявайки, че те заплашват българската екология, суверенитета и цивилизационния избор. Макар, на практика, както отбелязват експертите от Московския център Карнеги, България прояви европейска солидарност, разчитайки, че в отговор ЕС ще ѝ помогне да се справи с газовите проблеми.
Няколко години Борисов обсъжда с европейските лидери своя проект за Балкански газов хъб – голям разпределителен център на българското крайбрежие, където би се стичал газът от различни доставчици. Идеята бе обявена за многообещаваща, но помощ за реализирането ѝ България все още не е получила.
Днес Борисов със своята партия отново стои начело на страната. Но погледът му към енергийното бъдеще е променен. Какво се случи?
В началото на 2017 година в България се смени президента: на мястото на строгия евроатлантик Росен Плевнелиев дойде благосклонният към Русия Румен Радев. През есента на 2017 година се обнови и правителството. Премиерът Борисов и партията му ГЕРБ останаха на власт, но вместо проевропейски либерали в коалицията намериха място консервативни националисти, сред които има дори и такива, които признават Крим за руски.
Разбира се, вътрешнополитическото разположение има определена роля, но и то не е случайно. Както не е случайна и набелязаната смяна на курса по енергийните въпроси, а и не само по тях.
Нека припомним, че България не подкрепи инициативата на Румъния за създаването в Черно море на постоянна флотилия на НАТО и не отпрати нито един руски дипломат след опита за отравяне на Скрипал във Великобритания. Покупката на нови изтребители от някой от съюзниците на НАТО бе отложена, но бяха възобновени преговорите с Москва за ремонта на МИГ-те за 40 млн. евро.
Може би може да се говори за известно разочарование на българските политици в сътрудничеството с ЕС и НАТО. Както отбелязва Московския център Карнеги и българското общество, и българският политически елит са много разочаровани от това, че те честно и старателно следваха изискванията на евро-атлантическата солидарно, съкращавайки връзките с Русия, но не получиха от Запада никаква компенсация за това толкова отговорно поведение. Напротив – София остана с развалени договори, международни арбитражи и изплащане на компенсации. За какво точно става въпрос?
Да вземем например проекта за строителство на АЕЦ в България, който също бе погребан от Борисов. Когато през 2012 година правителството на Борисов се отказа от съвместното строителство на АЕЦ „Белене” с Русия, проектът вече беше на един доста напреднал етап и в София явно разчитаха, че американската Westinghouse ще помогне да се пристроят руските реактори на другата българска АЕЦ – „Козлодуй”. Но американците не проявиха особен интерес към проекта, отбелязват експертите, и тези два реактора и досега остават голяма болка за българското правителство. През 2016 година реакторите бяха готови и трябваше да се вземат от Русия, заплащайки 620 млн. евро. За всеки ден чакане отгоре се трупаха още 162 хил. евро. Няколко месеца отидоха за търсенето на нужната сума, после България се опита да продаде реакторите в Иран, но не се получи. В резултат сега реакторите се съхраняват в България и не е много ясно къде може да отидат. Да се пазят просто така е скъпо. А предлаганите от българите проекти за строителство на общобалканска АЕЦ не предизвикаха интереса на Брюксел и никой не им даде пари за това.
Но разочарованието е само част от отговора на поставения по-горе въпрос. Главното е в постепенната промяна на баланса на силите, ярък пример, за което са промените в политиката на САЩ в света. Русия повече или по-малко успешно се съпротивява на въведените санкции. Между Европа и САЩ се забелязва съществен разкол относно външната търговия и двата световни икономически центъра стоят на прага на търговска война. С други думи – светът става многополярен и в тези условия европейските политици започват да мислят повече за интереса на собствените си държави. Едва ли това ще доведе до разпада на ЕС и НАТО. Но, както показва визитата на Румен Радев, центробежните тенденции са налице.
Превод: Евгения Гигова
