Всеки родител бди над детето си и понякога прекалената бдителност превръща човек в плахо и неуверено същество, объркано и с изкривени представи за реалността. Вината винаги е в родителя и ние сме тези, които носим отговорност за това какви ще израснат децата ни.
"Когато първокурсничка в колеж получила тройка на първия си тест, тя буквално изпаднала в криза в клас. Хлипайки, изпратила смс на майка си, която й звъннала, искайки да говори с преподавателя незабавно (което той, разбира се, не направил). Друга майка придружила детето си на интервю за работа и после се чудила защо не го наели.
Но защо родителите престаха да учат децата си да разчитат на себе си и вместо това се превърнаха в загрижени защитници, които искат да ги предпазят на всяка цена?
Нещата започнаха с вманиачаването по сигурността на децата във всеки аспект от живота им. Вместо да ги оставят навън да играят, родителите запълниха свободното им време с организирани дейности, пишеха домашните им вместо тях, решаваха конфликтите им в училище както с приятелите, така и с учителите и им даваха награди само задето са присъствали.
„Тези добронамерени съобщения, че ти си специален, сега рефлектират върху нас.“, казва Елмър. „Ние сме заети да ги предпазваме, вместо да ги подготвяме за бъдещето. Ние не им позволяваме да паднат, да се провалят или да се страхуват. Проблемът е, че ако не поемаш рискове отрано, като примерно да се качиш по катерушката, рискувайки да паднеш, когато си на 29 ще те е страх от всяко ново начинание.“
Къде сбъркахме?
1. Казахме на децата си да мечтаят мащабно – и сега всяко малко достижение им изглежда незначително. В общата схема на нещата, децата не могат мигновено да променят света. Трябва да правят малки, начални стъпки, които им изглеждат като оставане на едно място. Нищо по-малко от незабавна слава е достатъчно добро за тях. Време е да им кажем, че великите дела започват с постигане на малки цели.
2. Казахме на децата си, че са специални – без причина, дори когато не демонстрират добър характер или умения и сега те изискват специално отношение. Проблемът е, че те смятат, че не трябва да правят нищо специално, за да са специални.
3. Осигурихме на децата си всякакви удобства – и сега те не могат да чакат. Ние правим същото – крачим нервно пред микровълновата, ядосваме се, когато нещата не стават по нашия начин на работа, беснеем при задръствания. Време е да им предадем важността да можеш да чакаш за нещата, които искаш, да отсрочваш чуждите искания и да изоставяш личните си желания, когато преследваш нещо по-голямо от себе си.
Неудобните решения:
• „Трябва да позволим на децата си да се провалят, когато са на 12 – което е много по-добре от това, да се провалят на 42. Трябва да им кажем истината (внимателно), че идеята че „Можеш да направиш всичко, което искаш“, не е задължително вярна.“
• Децата се нуждаят от съпоставяне на мечтите с талантите си. Не всяко момиче с хубав глас ще пее на световна сцена; не всяка малка бейзболна звезда ще играе във Висшата лига.
• Позволявайте им да се забъркват в каши и да понасят последиците. Няма проблем да получат тройка. Следващият път ще се постараят повече за отличен.
„Трябва да се превърнем в тухли, обвити в кадифе.“, казва Елмър. „меки отвън и твърди отвътре и да позволяваме да децата си да се провалят, докато са малки, за да успяват, когато станат възрастни."
