X
 
 

Непрежалимата Македония II

35263
Непрежалимата Македония II
Снимка: БГНЕС

"Език свещен на моите деди,

език на мъки, стонове вековни,

език на тая, дето ни роди

за радост не- за ядове отровни…"

Иван Вазов, „Българският език“, 1883 г.

НЕПРЕЖАЛИМАТА МАКЕДОНИЯ (I ЧАСТ)

Словото е божи дар и е инструмент за намиране на път към самите нас, към ближните, към минало, настояще и бъдеще. Затова ще си позволя да направя следното съждение: Както е записано в Библията - "В началото бе словото…" - то свърза паметта и истината в "езика свещен на нашите деди" и така се роди народа български…

Езикът е дамга за онези, които искат да избягат от собствената си природа, които се крият зад стените на собствения си нихилизъм и се страхуват от образа, който се появява, когато се погледнат в огледалото на историята.

Както вече споменах в първа част, реалните процеси по формирането на българската нация и идентичност започват с делото на св. Княз Борис I Михаил. По това време България е обединила в своите граници не само по-голямата част от славянските племена на Балканския полуостров. Куберова България, която се сформира в земите на "темата" (областта) Македония във Византия около 680 г. в т.нар. Керамсийско поле, се е сляла с Аспаруховата Дунавска България. Важно е да се подчертае, че етническият състав на "двете" държави е еднакъв – основно (пра)българи и славяни.

Политическата нишка за обединение е много силно свързана с родовата памет на българите още по това време. Легендата за снопа пръчки, свързана с кан Кубрат и синовете му сякаш тлее в съзнанието на българските владетели векове наред. Но именно Борис е този, който осъзнава, че политическите реалности в Европа по това време противостоят на демографския състав на младата държава и федеративният ѝ характер е заплаха за самата нея. Покръстването е може би най-значимото дело в историята ни. То свързва славяни, (пра)българи и траки, там където чистата биология е безсилна. Общата вяра ражда общ език, култура и традиции. Последвалият "Златен век" при цар Симеон Велики и основаването на Преславската и Охридската книжовни школи, с центрове като Велики Преслав, Охрид, Девол, Дебърца, Главиница и др. изграждат гръбнака на българската езикова и културна идентичност. Идентичност, пред която дори времето се оказва безсилно. Уви, не и човешката глупост и нравствено падение.

Феодализирането на Средновековна България започва още през XIII век и само при Калоян и Иван Асен II териториалната цялост и етническата карта отговарят на очевидната реалност. Разпокъсването на България е резултат от типичните за епохата процеси на стопанска и политическа децентрализация. Проф. Пламен Павлов, в своята книга "Забравеното Средновековие", пише: "През 1396 г. немецът Йохан (Ханс) Шилтенбург, участник в злощастния кръстоносен поход на унгарския крал Сигизмунд Люксенбургски, пише, че посетил последователно "три Българии". В действителност "местните Българии" са дори повече. Винаги обаче Търново остава метрополията на "голямата България", подобно на Париж за Франция, Киев за Русия, Константинопол за Византия и т.н."

За съжаление след Иван Асен II, нито един владетел не съумява да постигне неговите успехи по отношение на централизацията на властовия и демографски потенциал. Дори напротив - непрестанните заговори и предателства с цел възкачване на престола в Търново, раздробяват някогашните обширни територии на България от Драч и Охрид до Северна Добруджа и Черно море, от Карпатите до Бяло море. Сякаш отново българите забравят легендата за снопа пръчки, завещана от хан Кубрат, като по този начин откриват пътя за османско завоевание.

Въстанията в Македония в периода XV-XVII век са няколко и са пряко свързани с желанието на българите да отхвърлят турското иго. В книгата "Македония: Историческата истина" на Пламен Павлов и Людмил Спасов се споменават най-значимите събития в тази насока. "Неуспехите на османците при Лепанто (1571 г.) обнадеждават българите. В края на XVI в. охридските архиепископи Гаврил и Атанасий правят обиколки в Европа и изтъкват българската готовност за борба на "кръста" срещу "полумесеца". В Мариново, Прилепско (1564-1565 г.) се надига бунт срещу злоупотребите на властта и няколко месеца свободолюбивите българи се защитават сред руините на една стара крепост. А в края на XVII век, след поражението на османците при Виена (1683 г.) на територията на цялата страна избухват няколко големи въстания като Второто Търновско (1686 г.), Чипровското (1688 г.), и на българския войвода Карпош (1689 г.), който от западните Родопи се мести в Кюстендилско, за да премине на страната на настъпващите австрийци. В своята "столица" Куманово Карпош е обявен за "крал" (титлата вероятно е отражение на онази на легендарния Крали Марко). След оттеглянето на австрийците Куманово е разорено, а Карпош е заловен и екзекутиран, чрез набиване на кол в Скопие. Старинния мост на Вардар в днешната македонска столица е лобното място на юначния българин. (Пламен Павлов, Людмил Спасов: "Македония: Историческата истина", изд. "Световна библиотека", 2021)

Социално-икономическите промени, които започват през XVIII в. и се развиват до началото на XX в., като оформянето на чифликчийството, по-късно и основаването на различни еснафски организации, манифактури, както и зараждащата се индустрия в Македония, създават предпоставки за културен и книжовен подем. Този подем е свързан с редица дейци, които спомагат за развитието на Движението за новобългарска просвета и култура в Македония. Сред тях са хора като Христофор Жефарович от Дойран, наричан от съвременниците си "ревнител на българското отечество", който отпечатва във Виена "Стематография" - сборник с изображения на български царе, светии и 58 герба. Паисий Хилендарски от Банско, който пише "История славянобългарска". Появата на Паисиевата история води до бум на основаването на килийни училища на територията на цяла България, като до Освобождението те вече са 365, от които 31 в Македония. Утвърждаването на българският език и създаването на класни и специални училища в региона не става без борби. "През 1858 г. Йордан Хаджиконстантинов-Джинот основава младежки кръжок в гръцкото училище в Битоля и повежда борба за утвърждаването на българския език. Същата година Д. Миладинов моли за съдействие руския консул в Солун за откриване на български училища в Битоля и Охрид. През 1860 г. по настояване на Битолския патриаршески митрополит Венедикт Джинот е заточен в Мала Азия. През 1859 г. е поставено началото на светско училище в Охрид. От 1868 г. Григор Пърличев налага в охридското училище българския език" (Пламен Павлов, Людмил Спасов, „Македония: Историческата истина“).

Тези факти донякъде дават отговор на въпроса защо днешните северномакедонци повтарят мантрата за това, че "не правят компромис с езика и идентичността си". Тази е лъжа е необходима, за да съществуват в политически угодна ситуация за доскорошните, а и новите им господари. Рушенето на идентифициращите същността стълбове на пръв поглед е път към прераждане. Нуждата от това прераждане се появява, когато срамът от деградивното отношение на Аз-ът към същността стане непоносимо бреме. Желанието да изтриеш паметта си е илюзорно. Подсъзнателно никой не се стреми към това да заличи себе си. За да "убиеш" съвестта си, трябва първо да "убиеш" паметта. А за да "убиеш" паметта, трябва да изтръгнеш от себе си "езика на тая, дето те е родила". Това не е пътят на героя за духовно извисение, за който пише Джоузеф Кембъл в своята едноименна книга. Това е път на дълбоко личностно и ценностно унищожение, с една вяла надежда за това поелите по този път да намерят сили да се преродят и да преживеят катарзис. Общество пресякло подобен "Рубикон" е обречено на безплодна агресия, която първоначално винаги е насочена към т.нар. "външни врагове". Тези "външни врагове" често се оказват доскоро най-близките ни. Дали ще е семейството и рода, дали ще е Родината, приятелите - това няма значение. Защото без да се отречеш от тях няма как да бъдеш "чисто нов" и прероден, с нова идентичност и култура. В много от случаите несполучливата фиксация към външните врагове, насочва агресията към "вътрешните".

Като държавно формирование на разнообразна етническа основа, РСМ е изградена на фундамента на прикрития конфликт. И точно затова за западната ни съседка е толкова важно да влезе в ЕС при собствени условия. В противен случай е обречена на гибел. Без тези условия тя или ще се разпадне под вътрешния етнически натиск, или, ако влезе в ЕС, ще бъде икономически асимилирана от своите съседи. Поне от тези, които имат политиците, способни на подобни ходове. Тук мястото на България като фактически потенциал далеч не е сигурно.

"Всяка душа се лишава от истината против волята си", пише Марк Аврелий в сборника "Към себе си", цитирайки древногръцкия философ Епиктет и добавя: "Също така и от справедливост, сдържаност, благонамереност и от всичко подобно". Няма как по друг начин един народ да бъде разделен. И за да искаме някой да признае грешките си, трябва и ние да умеем да признаем своите.

Борбата за създаването на българското школо и просветна дейност по време на Възраждането е титанична. Срещу себе си възрожденците са имали гърци и сърби, които всячески са се опитвали да асимилират българите. Българската екзархия се е борила с Гръцката патриаршия и духовенство, които умишлено са се опитвали да изтрият паметта на дедите ни. По този повод Григор Пърличев казва: "Дотолкова ние, българе, сме били ругани и презрени от всите народности, щото е време вече да се опомним…". И народът се изправя духовно. И тези духовни и просветни средища се оформят пак там, където първоначално са били създадени по времето на Симеоновия "Златен век" – от Охрид до Велики Преслав. Какво по-голямо доказателство бихме могли да имаме от тази невидима, неразрушима от времето памет?

Българите плащат скъпа цена за своето просветно движение, плащат с кръвта си за своето Освобождение, ала плащат с душите си в борбите за национално обединение. Защото така или иначе то никога не се случва, даже напротив. Един политически елит, инсталиран отвън, реже плътта и паметта между братя и сестри и оставя кървяща и до днес рана.

Искам да завърша тази Втора част с един цитат на Гоце Делчев:

"Отцепленията и разцепленията никак да не ни плашат. Действително жалко е, но що можем да правим, когато си сме българи и всички страдаме от една обща болест! Ако тая болест не съществуваше в нашите прадеди, от които е наследство и в нас немаше да попаднат под грозния скиптър на турските султани".

Още: Непрежалимата Македония, III част (Българска доктрина)

Автор: Иван Велков, политолог


 

Още от ГЛЕДНА ТОЧКА:

Капитализъм ли е това в България?

Адът на "Азовстал": Какво ни разказа жена, спасена от завода

На кого му трябваше тази война?

Как транспортният бранш се застрелва в крака

"Русия изнемогва": три сценария за войната в Украйна

Разберете, във война сме. Студена, но много сериозна.

Византия никога не е умирала, Вартоломей раздава картите

Срещу 250 хиляди долара: руските олигарси си купуват турски паспорти

Същите като тогава - през 1944 г.

Колко българи разбират какво точно следва от позицията ни за Украйна?

Етикети:

Най-важното за коронавируса четете тук
Заедно можем!
Помогнете на новините да достигнат до вас!

Радваме се, че си с нас тук и сега!

Посещавайки Actualno.com, ти подкрепяш свободата на словото.

Независимата журналистика има нужда от твоята помощ.

Всяко дарение помага за нашата кауза - обективни новини и анализи. Бъдете активен участник в промяната!

Банкова сметка

Име на получател: Уебграунд ЕООД

IBAN: BG53UBBS80021021528420

BIC: UBBSBGSF

Основание: Дарение за Actualno.com