Непрежалимата Македония (I част)

България е във всеки един от нас. И там, вътре, тя е от Охрид до Черно море. Тя е Беломорска Тракия, тя е Северна Добруджа и Западните покрайнини. Казвам го, не защото съм националист, заслепен от жажда за величие или комплекс за малоценност. А, защото отново е истина. И няма българин, който да го отрече, независимо от съвременните политически и географски реалности. Какво по-ценно имаме на този свят от земята, по която стъпваме, която ни храни, която обичаме и в която, изморени от земния си път, предаваме Богу дух. С тази земя оставаш свързан през поколения и въпреки превратностите на времето. С нея си свързан, без дори да си стъпвал там, защото благодарение на нея те има. Там са костите на предците ни, там е преминал живота им, там е тяхната, а и нашата история. И никой не може и няма да ни отнеме точно тази връзка, защото, макар и невидима, тя е неразрушима.

По статистически и демографски данни всеки шести съвременен българин е потомък на преселници от Македония. А няма българин, в чийто род да не се помни името на поне един предшественик, участвал във войните за обединение на България.

И все пак, защо наистина Македония е "онази незарастваща рана" в съзнанието и генома на мнозинството от нас? Защо изпитваме смесени чувства към днешните северномакедонци, когато отричат своя произход и може ли наистина историята да бъде открадната, преиначена и дори загубена? Може ли "Македонският въпрос" да бъде решен с приемането на западната ни съседка в Европейския съюз и на каква цена? Изглежда въпросите през годините се множат, а отговорите стават все по-малко и все по-трудни за артикулация.

Напоследък често си задавам един повече философски, отколкото исторически или политически въпрос. Колко дълбоки са корените на дървото? След като то бъде отсечено, или изгние, какво остава от него? Остава ли нещо въобще? Колкото и дълбоки да са , след време те също изгниват и се превръщат в хумус, в който покълват нови семки и от същата тази почва растат нови дървета. В природата, от която част е и човека, приемствеността е неразривна част от развитието и еволюцията. Основната съставка на приемствеността е паметта. Тя от своя страна може да се състои в микробиологичния баланс на почвата, във водата, в молекулите и атомите. Паметта обаче е в основата и на фолклора, езика, антропологичните белези. Самите ние сме 99% памет – генно и душевно. И именно заради това бих се върнал назад във времето до един от най-великите, ако не и най-великият според редица научни изследователи, български владетели - св. Княз Борис I Михаил, когато България е една от трите велики сили в Европа, заедно с Франкската и Византийската империи.

Актът на Покръстването окончателно формира чувството за единност и засилва устойчивостта на процесите, формиращи българската нация. Княз Борис далновидно кове сплав, която да устои на времето, робството, политиката, чужди богове и дори самите нас.

Столетие по-късно България и българите се изправят пред изпитание, което вместо да разруши здравите основи на чувството за национална принадлежност и идентичност, сякаш дори повече ги укрепва. С гибелта на цар Борис II и брат му Роман на великата Крумова династия е сложен край. Очакванията на Византия за окончателна победа и завладяване на българската държава обаче срещат отпор в лицето на Комитопулите - силен български знатен род (чиито владения са в Западната част на страната, в т. ч. и днешна Република Северна Македония), който няма намерение да капитулира пред Константинопол. Точно обратното - Комит Никола (според някои изследователи пряко свързан с Крумовата династия и управител на областта около Средец, днешна София) и синовете му Давид, Мойсей, Арон и Самуил започват борба за запазването, укрепването и възстановяването на България, продължила близо половин век.

Всеки народ помни и почита повече трагедиите, с които е пропита историята и развитието му като нация, отколкото победите. Това е така, защото истинското единение идва само през преодоляване на трагичната съдба, изправяла ни пред непосилни на пръв поглед страдания. До ден-днешен нищо не свързва така хората, както изконната християнска ценност на обич между ближните, братята и сестрите, свързани по дух, род, език и вярата в общо, по-добро бъдеще. Цар Самуил е онази личност, която в най-завършен смисъл, въплъщава в себе си героизма и трагичността на народа ни. В своята книга "Забравеното Средновековие", проф. Пламен Павлов цитира думите на солунския писател Йоан Ставракий, който дори през XIII век казва "…оня прочут Самуил, който и досега е в устата на българите…". Самият факт, че Самуил е посочен като прародител на цар Калоян от самия него, заедно със Симеон и Петър ("Забравеното Средновековие", проф. Пламен Павлов), както и че българите още го помнят по времето на Второто българско царство, е доказателство за незаличимата следа, която славният владетел оставя в паметта на народа ни. По повод това, проф. Павлов заключава: "Без да е канонизиран от Църквата, за българския народ от векове Самуил е свята личност, воин и мъченик за велика кауза".

Повече от интересна е темата за цар Самуил и отношенията с брат му Арон, която продължава дори при наследниците на двамата и засяга една болезнена тема за нас, българите – тази за предателството между братя, за предателството на род и Родина. След като Арон многократно влиза в съюзи с Византия с цел личностно облагодетелстване и запазване на властта във владенията си, както и желанието да детронира брат си и да застраши борбата му за запазване на независимостта на България, Самуил го убива, като иска да заличи "цялото си братово коляно". Гаврил Радомир, който е син на Самуил, се застъпва за братовчед си Иван Владислав, който е син на Арон и така животът му е пощаден. Уви, именно Иван Владислав е този, който по-късно убива Гаврил Радомир, за да може да се титулува като цар на България. И точно синовете на Иван Владислав – Пресиан, Алусиан и Арон са тези, които предават България в ръцете на Василий II Българоубиец, като същевременно получават знатни титли и владения в границите на империята. Въстанието на Петър Делян, който е предполагаем син на Гаврил Радомир и внук на Самуил е потушено именно след намесата на Алусиан, който се връща в българския лагер, само за да всее съмнения за произхода на Петър Делян. След като болярите му се доверяват, Алусиан изтъргува бунта отново с цел личностно облагодетелстване, за да върне титлите и земите си, които са му отнети, след като е разконспириран като заговорник от императорския двор. След това той предава Петър Делян на Византия и така надеждите на българите за възстановяване на държавата са окончателно разбити. ("Забравеното Средновековие", проф. Пламен Павлов, изд. "Българска история", 2021 г.)

Това тройно предателство е срамна страница в българската история, но истината не е добра или лоша, тя е непреходна. Фактите, които доказват българското самосъзнание, идентичност, бит и култура на цар Самуил, неговите наследници, както и населението на тези западни земи са много и са неопровержими. Може би най-красноречивият и най-болезненият за нас е прозвището на Василий II, което му е отредено в световната история като е наречен "Българоубиец".

Защо изредих всички тези известни и по-малко известни факти в тази първа част? Историята, животът и делото на цар Самуил е една от спорните теми между България и Република Северна Македония. Българският цар има паметник в Скопие, както и в София. Костите на Самуил са открити през 1969 г. от гръцкия археолог Николаос Муцупулос в базиликата "Св. Ахил", на острова в Малкото Преспанско езеро. Повече от 60 години тези кости са в Солун и досега няма български политик, който успешно да е реализирал дипломатическа мисия по връщането им в България. Въпросът е: "Защо?". И докато комунистическият режим в България е основният фактор за евтиното „предаване“ на Македония в чужди ръце и дори съдейства за подмяната на историята с най-различни безобразни актове, като предаването на костите на Гоце Делчев, защо за 30 години демокрация не успяваме да върнем единствените идентифицирани и документирани тленни останки на български цар? Не е ли това в интерес на всички нас, на България? Когато съвременните политици говорят за това как трябва да оставим историята на историците те трябва и да внимават. Защото всъщност ни призовават да забравим за корените си. Те ни призовават да забравим не просто територии и географски ширини, а да забравим България, която е вътре в нас. Ако пуснем РСМ в Европейския съюз в сегашната политическа реалност, ще успеем ли някога да се поклоним пред цар Самуил в неговата България, която въпреки всичко е оцеляла и я има и до ден-днешен? Няма ли това да е едно ново предателство в името на личностно облагодетелстване на един елит, който не чува и не разбира народа си?

Нерешените въпроси са твърде много, за да бъдат неглижирани с политическо говорене за светло бъдеще между две държави, които са колкото свързани, толкова и разделени. Чуждопоклонничеството е първият симптом на предателството. А предателство към паметта означава родова гибел.

Непрежалимата Македония II

Автор: Иван Велков, политолог