Излезе "Прозрачни неща" от Владимир Набоков

В чужбина американецът среща чувствената, враждебна Арманд и се влюбва в нея. Тяхното чудновато взаимно ухажване, последвалата сватба и артистичните наблюдения на Р. извайват сюжета на книгата.

Романът "Прозрачни неща" изследва взаимодействието между паметта и наблюдението по особено деликатен и прецизен начин.

Владимир Набоков (1899-1977) е поет, новелист, литературен критик, преводач и... лепидоптерист. Роден е в аристократично семейство в Санкт Петербург, по-късно емигрира с родителите си в Англия. Известен като космополитна фигура с ярка индивидуалност. Отличава се с богатството и дълбочината на лингвистичното си умение, с ерудитския си стил и необичайни творчески инвенции.

превод: Иглика Василева,

Формат: 13/2, мека корица

Страници: 128

цена: 10 лв.

обем: 128 стр.

Откъс:

1

Ето, това е човекът, който ми трябва. Здравей, човек! Не ме чува.

Може би, ако бъдещето съществуваше, конкретно и индивидуално, като нещо, което един по-схватлив мозък може да улови, тогава миналото нямаше да е така примамливо – неговите изисквания щяха да сe уравновесяват с тези на бъдещето. Тогава хората биха могли да възседнат средата на люлката климушка и да съзерцават този или онзи предмет, в едната или другата посока. И нищо чудно това занимание да се окаже забавно.

Но бъдещето не притежава реалността на представата ни за миналото, нито на осезаемото настояще; бъдещето е реторическа фигура, привидение на мисълта.

„Животът е другаде“ според Милан Кундера

Излезе от печат една от първите творби на Кундера - смела епопея на юношеството, творба, която развенчава сакрални ценности със сурова ...

Прочети повече

Здравей, човек! Какво има, не ме дърпай. Аз не го закачам. О, добре де. Здравей, човек… (за последен път, много тихо).

Когато ние се съсредоточим върху материален обект, където и да е разположен, самият акт на внимание може да предизвика нашето неволно вдълбочаване в историята на този обект. Новаците трябва да се научат да се плъзгат по повърхността на обекта, ако искат той да остане на първоначалното си ниво. Прозрачни неща, през които миналото сияе!

Особено трудно е да се задържим на повърхността на изкуствените неща, както впрочем и на естествените, които макар и инертни, са много използвани от небрежния живот (вие си мислите, и съвсем основателно, за камъка на някой склон, по който несметни пълчища от дребни твари са притичвали в продължение на безброй години) – новаците пропадат през тази повърхност, като весело си тананикат и много скоро вече са се захласнали с детинско увлечение по историята на този камък, на онзи пирен. Ще обясня. Едно тънко лустро от непосредствена реалност покрива естествената и изкуствената материя и онзи, който желае да остане в настоящето, с настоящето, върху настоящето, моля, да не нарушава целостта на изопнатото му було. В противен случай ще се окаже, че неопитният чудотворец вече не ходи по водата, а пропада вертикално надолу, сред зяпналите го риби. Още по въпроса след малко.

2

Докато човекът, персоната Хю Персон (изопачено от „Петерсон“ и произнасяно от някои хора като „Парсън“), измъкваше ъгловатото си туловище от таксито, което го беше докарало от Трукс до този западнал планински курорт, и докато главата му стоеше все още наведена в отвор, предназначен за слизащи от колата джуджета, очите му се устремиха нагоре – не за да регистрират подпомагащия го жест, направен от шофьора, който му беше отворил вратата, а за да проверят как изглежда хотел „Аскот“ (Аскот!) на фона на стар негов спомен отпреди осем години – една пета от живота му, белязана от мъка. Ужасна сграда от сив камък и кафяво дърво, накичена с черешовочервени щори (не всички бяха спуснати), които по силата на някакъв мнемоптичен трик той си спомняше като ябълковозелени. От двете страни на стъпалата към покрития вход имаше електрифицирани файтонджийски фенери върху двойка железни стълбове. Надолу по въпросните стълби един камериер с престилка през кръста се спусна да вземе двата куфара и (под едната мишница) кутията за обувки, като целият този багаж шофьорът беше извадил предварително от зеещия капак на багажника. Персон плати на внимателния шофьор.

„Жени под влияние“

Днес излезе от печат „Жени под влияние“ на познатата у нас авторкаМари-Франс Иригоайен. Един задълбочен анализ, който ще по...

Прочети повече

Неузнаваемото фоайе, не ще и дума, беше все така мизерно, както го помнеше.

На рецепцията, докато изчуруликваше името си и подаваше паспорта си, той попита на френски, английски, немски и отново на английски дали старият Крониг, директорът, чието охранено лице и престорена веселост си спомняше толкова ясно, е все още тук.

Момичето на рецепцията (рус кок, красива шия) каза: „Не“, мосю Крониг напуснал, за да стане управител, представете си, на „Фантастично“ в Блур (поне така му прозвуча). Една пощенска картичка в тревистозелено и небесносиньо с полегнали клиенти беше извадена като илюстрация или доказателство. Имаше и надпис на три езика, но само немският беше идиоматичен. Английският гласеше: Лежаща ливада – и като че ли нарочно, измамливата перспектива беше уголемила ливадата до чудовищни размери.

– Умря миналата година – добави момичето (което en face по абсолютно нищо не приличаше на Арманд) и така пресече интереса, който би могла да предизвика една цветна снимка на „Величествено“ в Чур.

– Значи няма никой, който би могъл да ме помни, така ли?

„Вдовици в четвъртък“ от Клаудия Пинейро

„Вдовици в четвъртък“ (превод: Марин Галовски, цена 12 лв., 208 стр.) е разказ за упадъка на висшата прослойка от средната ...

Прочети повече

– Съжалявам – отвърна тя с една обичайна и за покойната му съпруга интонация.

Изрази съжаление, че няма как да му каже коя стая на третия етаж е обитавал и следователно не може да му я предостави отново, още повече че целият етаж бил зает. Като подпря чело, Персон каза, че била в средата, номер триста и нещо, и гледала на изток, сутрин слънцето го приветствало върху килимчето пред леглото, въпреки че на практика стаята нямала никакъв изглед. Той много държал на нея, но според изискванията на закона документацията се унищожа¬вала, когато се случело директорът, дори един бивш директор, да извърши това, което Крониг бил извършил (тъй като се предполагало, че самоубийството е форма на счетоводна измама). Нейният помощник, хубав младеж, облечен в черно, с гнойни пъпки по брадичката и гърлото, заведе Персон до стая на четвъртия етаж, като през цялото време не спря да зяпа прехласнато, сякаш загледан в телевизионен екран, празната синкава стена, която, отминавайки ги, се плъзгаше надолу, докато, от другата страна, едно също толкова възхитено огледало в асансьора отрази, само за няколко блеснали мига, господина от Масачузетс с дълго, слабо, тъжно лице, с леко издадена напред брадичка и чифт симетрично врязани гънки, оформящи устата му в нещо, което би приличало на груб, грапав катерачески уред, ако меланхолично прегърбената му стойка не опровергаваше всеки инч от фантастичното му величие.

Прозорецът, да, гледаше на изток, но гледка със сигурност имаше – виждаше се огромен кратер, пълен с багери (които не вдигаха шум в събота следобед и неделя).

Камериерът с ябълковозелената престилка донесе двата куфара и картонената кутия с надпис „по мярка“ върху опаковката; след което Персон остана сам. Знаеше, че хотелът е остарял, но това, което видя, надмина всичките му очаквания. Във въпросната belle chambre au quatrième, макар и твърде голяма за един човек (но и твърде претрупана за повече), липсваха всякакви удобства. Спомни си, че стаята на долния етаж, където той, голям мъж на трийсет и две, беше плакал по-често и по-неутешимо, отколкото когато и да било през детството си, беше също така грозна, но поне не беше толкова разтегната и задръстена от мебели, като новото му жилище. Леглото му представляваше същински кошмар. А „банята“ съдържаше биде (достатъчно голямо да побере задницата на цирков слон), но затова пък нямаше вана. Дъската на тоалетната чиния отказваше да стои вдигната. Кранът протестираше шумно при всяко пускане, изхвърляйки силна струя ръждива вода, преди послушно да потече нормалната течност, която обикновено недооценяваме, която е една течаща мистерия и която, да, точно така, заслужава да бъдат издигнати в нейна чест паметници, както и прохладни светилища! След като излезе от този плебейски клозет, Хю внимателно затвори вратата след себе си, но подобно на глупав домашен любимец тя изскимтя и веднага го последва в стаята. Сега нека илюстрираме нашите затруднения.