Голямата драма на демокрацията се прояви за пореден път вчера – колективната безотговорност за съдебната реформа.
Винаги е много лесно да се скриеш зад гърба на някого – свиркаш си, клатиш си краката и туй то. Това направиха стотици хрантутници в парламента – гласуваха както им казваше „големият началник“. Гласуваха, за да може да се фокусира властта в ръцете на един. Защото така им казаха. Така им наредиха. За толкова им стигат гладките мозъчета.
Дебатът за броя на депутатите отдавна върви в общественото пространство, но горчивата истина е следната – няма нужда от нито един от тях. Връх на срама е при обсъждане на промени в най-важния закон – Конституцията, да седи председател на комисия (Димитър Лазаров) и по въпроса с прозрачността на решенията на ВСС да подсказва съвсем не тихо на най-голямата парламентарна група: „Въздържал се гласуваме, въздържал се“.
Самостоятелното мислене в България не се толерира, особено в политиката. Самостоятелно може да мисли само големия шеф. Затова и обществото ни е болно – отделните единици в него не искат да поемат отговорност за решенията, с които животът им може да стане по-добър. Защото риск винаги има – така е на този свят, в друг може да е различно, не знам. Но тук и сега истинският, дълготрайният успех идва когато анализираш, решиш и си отстояваш решението. Другото са глупости.
Вчера, 9 декември, крушение претърпя самостоятелното мислене. За пореден път. И затова ми е ужасно тъжно. А Нова година идва. И пак ще си пожелаваме следващата да е по-добра. Но няма – защото управляващите ни не искат да поемат личната си отговорност. Защото ние като граждани не искаме да ги накараме да го сторят. Защото се уморихме смъртно и не ни пука. Само чакаме всичко да свърши – това не е живот.
Автор: Ивайло Ачев
