Рядък феномен са горещите спорове, при които щом теглиш чертата, установяваш, че недомислиците са се разпределили учудващо равномерно. Традиционно единият лагер все пак надделява като по-абсурден и от немай къде избираме другия. Дебатът "Религия в училище" обаче постигна съвършен еквилибриум. Oсеян е двустранно със зашеметяващи изказвания.
Да започнем с най-гласовитите противници – т.нар. „прогресивни атеисти“. Иронията тук винаги е била, че прогресивният атеист схваща себе си като антипод на религиозния, но прилича на него, понеже е силно вярващ човек. Неотлъчно и пламенно, а в някои случаи фанатично дори той вярва, че Господ не съществува. Ако го поразпитаме, установяваме още един отдавна познат парадокс. Това, че докато стои до "науката" и "разума", атеистът на практика вярва в случайността на битието: една ирационална идея, според която атомите се подреждат спонтанно от Големия взрив до катедралата в Кьолн и веднъж преминали бариерата от нежива към жива природа продължават да творят света, защото...така. Това убеждение съжителства и с други елементарни пропуски, лесно забележими. За повърхностния атеизъм например етичните правила някак са възникнали от самосебе си, (а не от каноничните религиозни текстове), европейският либерализъм е една блага атмосфера, която просто вдишваш с кацането на терминала на европейските столици (либерализмът е невъзможен без християнството), а дарвиновата еволюция директно отменя идеята за Сътворението - прибързан прочит, който не само не отчита същата градация от просто към сложно в Битие, но и както се бе пошегувал един, "ни съветва да мислим за човека като крайно следствие на амебата".
Та този лагер щедро дава креативни идеи. Имало, казва той, далеч по-важни неща, над които децата трябва да залягат в училище. И вместо прашясалото християнство предлага модерни и подходящи заместители, за които с главозамайваща лекота се тръби, че са много по-необходими. Сред тях фактчекинг (айде пак...), медийна грамотност (проблемът винаги е бил, че няма базова), изкуствен интелект (все едно едното трябва да замести другото), дрескод (!), етикет за поведение на маса (!?) и други. Пак повтарям - убедено се говори, че подобни предмети са по-важни, по-смислени от ...ами, фундамента на Европа: християнството.
Не липсват обаче подозрения и към ответната страна. Самото название не звучи много убедително. Изразът "Религия и добродетели" не загатва за промислено вникване в християнството, а далеч повече за декоративно-битовата му версия. Наскоро проф. Каприев я резюмира накратко така: "съвременният българин е повече суеверен, отколкото религиозен". Справедливо наблюдение, понеже особено в последните години разпространението на нещо, което може да се нарече християнство light, достигна своя повсеместен триумф. Внезапни религиозни чувства сполетяха хора, които удобно използват християнството за социален камуфлаж при обичайните разправии във фейсбук; светото кръщене стана жадуван повод за story-та в инстаграм и кичозна демонстрация на семейна хармония, а скачането в ледените води - триумф, който изчерпва вярата в репортаж от януарското хоро в Калофер. В същото време вече може да попаднете на анкети в социалните мрежи, в които десетки изпитват затруднение да обяснят какво празнуваме на Великден. Християните се множат, но невежеството по повод самото християнство - също: това е най-малкото подозрително.
И тук е същинският проблем – не толкова дали да има религия в училище, а как ще се преподава. При нива на функционална неграмотност от над 50% и МОН, който се спъва в далеч по-прости задачи, надеждата, че този предмет ще сбъдне предназначението си, не изглежда голяма. Ако не бъде преподаван дълбоко, внимателно и с разбиране, съществува риск само да подсили афектите, които наблюдаваме. И да подготви учениците за свят на възрастните, с който трябва да се сбогуваме, вместо да продължим.
Автор: Райко Байчев
