Дедеагачко и Гюмюрджинско

Бях много радостен и доволен, макар че обикновено при всяко тръгване на път сърцето ми се свиваше. Знаеш, читателю, какво е това чувство. При всяко тръгване човек като че оставя частица от себе си на града, с който се прощава. И аз се прощавах, оставях Цариград, макар и временно, но едно дълбоко вътрешно, непостижимо, сладко чувство оставаше след мен. Исках, но не можех да го взема със себе си. То принадлежеше по право на красивата Босфорска столица, която ми е дала гостолюбие в течение на много години.

Първият звънец удари. Всеки побърза да си избере вагон, защото освен дълъг път ни предстоеше и прохладна пролетна нощ, през която обикновено сладко се спи, а във вагона приятно се дреме. В пътуване човек печели добри познанства и открива винаги другари. Между първия и втория звънец някой сложи ръка на рамото ми. Обърнах се и познах г-н P., кмет в Б.: „Приятно ми е, че ще пътуваме заедно!“ Случи се да бъдем във вагона само двамата. Тренът се готвеше да тръгне и две черни очи се опитаха да се просълзят при сърдечното сбогуване. Турих си червеното фесче, купено за пътуването, и се подадох от прозореца. Насълзените очи се усмихнаха, защото не ме бяха виждали в такъв красив червен цвят. „Сбогом, сбогом“, казаха те, а влакът се повлече и потъна в нощната тъмнина. Запалихме цигари като предисловие на уединения разговор, който се въртеше около целта на пътуването. Моят другар ми направи няколко комплимента, аз му заплатих със същата монета и се настанихме по-свободно върху бархетните седалки на вагона. Разговорът беше приятен, но скоро се изчерпа. Зададох му няколко въпроса, той ми зададе няколко, удовлетворихме любопитството си за някои лични неща, разисквахме върху злободневието, минахме през политиката, международното положение и настана дрямката. Ах, тоя сън и това дремане! Те завладяват човешкото същество и при най-жизнените въпроси! Като че главното предназначение на човека е да си подремва.

Едва се беше пукнала зората, когато пристигнахме на станция Кулели Бургас^[1], откъдето трябваше да взема влака за Деде­агач. Простих се с другаря си и последвах едно момче, което взе малкото ми багаж, за да ме заведе в гостилницата да чакам при­стигането на влака от Одрин за Дедеагач. За да стигнем до гостилницата, минахме през ливада, в която бяхме принудени да прескачаме спящи хора, предпочели да нощуват в полето на чист въздух, вместо в стаите си, пълни с животинки, сякаш създадени да се хранят с човешка кръв. Хората така сладко и дълбоко спяха в това чисто поле, че и шумът на влака, минаващ край самите им нозе през ливадата, не беше в състояние да ги разбуди. Така нареченият хотел, в който ме водеха, се оказа невзрачно селско кафененце, в което се продаваха вино и ракия за работниците по жп линията; можеше човек да пие и кафе, но не беше сигурен дали не му поднасят ръждива вода. Почтеният притежател на „хотела“ още спеше; моето пристигане го събуди и той излезе, облечен в дълг кожух, полубос и с голи гърди, за да ми предложи кафе с мляко. Правеше с гордост това любезно предложение, защото бе осъзнал, че щом може един „хотел“ да прави кафе с мляко, значи е вкусил вече от цивилизацията на века и стои по-високо от обикновените механи. Но вместо да се съглася да ми поднесат каквото и да било питие, предпочетох да поведа разговор с разгърдения, облечен в тежък кожух хазяин на кулелибургаския хотел. И защото ми говореше на гръцки, прибегнах до същия език, за да се разберем.

– Какво название носи вашият хубав хотел? – го попитах.

– Той се нарича хотел, както и всичките други хотели по станциите – ми отговори.

– Защо не сте го нарекли хан?

– Защото ханищата дават прибежище също на коне и на волове, а тук дохождат само хора; хотелите са направени само за хора, докато в ханищата има и обори.

– Имате ли други гости освен мен?

– Имаме само един базиргянин (търговец), който ходи по селата и продава на селяните срещу яйца, вълна и жито разни бакалски стоки – сол, сапун, игли, конци и др.

Върху тезгяха в един ъгъл на кафененцето лежеше на торбичката си за възглавница бос евреин. Той беше другият гост на хотела освен мене. А навън край вратата дремеше вързано магаренце, което бе нещастно, че за него няма пригодени покои; защото хотелът не беше хан, следователно имаше хляб за гостите, но не и сено за животните. Това беше хайванчето на търговеца, с което той разнасяше бакалската си стока по селата.

– А имате ли нещо за ядене? – попитах.

– Имаме сирене и яйца, имаме и прясна риба – сом, уловен вчера в Марица.

– В такъв случай да ми изпържиш малко от прясната риба, но с хубаво масло.

Хотелджията се зае да приготвя закуската. Маслото му беше действително хубаво, селско. Това се позна от самото начало на пърженето, защото по цялото кафененце се пръсна приятна миризма. След малко пресният пържен сом ми се поднесе и настървено седнах да закуся. Но още първият залък ми показа, че това не беше прясна, а направо горчива от сол риба.

Кои са въпросите, свързани със здравето, на които можем да отговорим?

Над 6000 медицински термини са подробно описани и подредени по азбучен ред в полезния и удобен за всекидневна употреба справочник на д-...

Прочети повече

– Абе, бае, това не може да се яде от сол.

– Прясна е, прясна риба, малко е по-солена.

– Как малко, дори горчи от сол.

Впоследствие разбрах, че рибата действително била прясна, вчерашна, но като я уловили, нарязали я и вместо да я посолят, я хвърлили право в тагарчето със солта. При пърженето хазаинът не намерил за нужно да я поизчисти и поизмие, а от тагарчето я хвърлил в тигана. Така се задоволих да хапна само сиренце.

– Позволи ми сега, след като похапнах, да те попитам от кое си село? – казах на хотелджията.

– Аз не съм тукашен – ми отговори, – аз съм от горе, от Плов­дивско, от с. Синджирлий. Задомен съм тука, в Димотишките села; имам си деца, имам си от жената къщица, лозе; направих си и това хотелче и си поминуваме, слава Богу.

Кой стои зад "Интимните неприятели на демокрацията"?

Какво се случва с демокрацията след отпадането на двуполюсния модел? Кои са нейните предимства, нейните недостатъци? Тези и други въпро...

Прочети повече

– Значи ти си българин. А защо не ми говориш на езика си?

– А белки ти знаеш български?

– Знам зер.

– А де си се научил? Българският език се мъчно учи от чужденци.

– Научила ме е майка ми.

– Майка ти е българка?

"Кирил и Хипатия" – един роман по непредсказуемия път на живота

Пътуване на автостоп, казино, уиски, къмпинг и живот, подражание на литературата  – това е само малка част от интригуващата ...

Прочети повече

– И майка ми, и баща ми.

– Значи ти си българин.

– Българин.

– Чудно, а аз те помислих за грък. Затова си такъв сладък и разговорлив.

– Ами децата ти знаят ли български?

– Не знаят, майка им говори гръцки, защото е гъркиня, но дъщеря си ожених за българин и внучетата ми сега говорят български; зетят излезе по-корав от мен.

"Подлите времена" на Едвин Сугарев с второ и допълнено издание

Излезе от печат второ, допълнено издание на „Подлите времена“ (ИК „Изток-Запад“) – една особено актуална ...

Прочети повече

– Слушай бе, чичо, я ми кажи – ти имаш риза, елече, защо не ги закопчееш, както Господ дал, ами ходиш тъй разгърден; за какво ти е големияпт кожух на гърба, когато са ти голи гърдите и боси краката?

– Не мога да трая закопчан – ми отговори, – защото ме задушава в гърдите; виждаш, че имам кашлица, грухти в корубата ми; щом се закопчея и закрия гърдите си, задушава ме, тясно ми е, ще изскокна от кожата си, притъмнява ми; трябва да взема въздух, да ми е открито и широко. А кожухът сгрява кръста и плещите ми.

Изслушах медицинските обяснения, заплатих за прясната горчива риба и сиренцето и тръгнах за станцията, защото влакът се задаваше вече от Одрин. След четири часа бях в Дедеагач.

^[1]       Кулели Бургас – важен железопътен възел в Беломорска Тракия по линията София–Свиленград–Дедеагач.

„Из живота и положението на българите във вилаетите“