Пролетта на емигрантите

24.06.2013 11:36 15260

Пролетта на емигрантите - 1 и 2 глава

Пролетта на емигрантите

Пролетта на емигрантите - 1 и 2 глава 3. Беше неделя, наближаваше обяд. Състезателите отдавна бяха грохнали, влачеха се едва-едва по ...

Прочети повече

Беше неделя, наближаваше обяд. Състезателите отдавна бяха грохнали, влачеха се едва-едва по игрището. Всички мечтаеха за едно – да вземат душ и да седнат в близката кръчма, заобиколена от бодигардове, където традиционно разпускаха в компанията на Вожда. Всъщност това беше основната причина да не пропускат неделните футболни срещи. Независимо от останалите си ангажименти или протестите на семействата си. В края на краищата, колко души имаха привилегията да участват в решаването на съдбовни за страната политически и икономически въпроси, докато пият бира с най-важния човек в държавата, да решат свои лични проблеми и получат къс от царската трапеза.

Двете полувремена бяха изтекли, но времето тук беше условна единица. Съдията, наскоро назначен висш прокурор, дори не носеше часовник, нито пък знаеше що е това хронометър. За сметка на това неотлъчно следеше реакциите на Вожда, добре се ориентираше в неписаните правила и стриктно ги спазваше. На игрището се ковеше истинската му кариера, а неговата цел беше тази на Главен прокурор на Републиката. Никой от състезателите не си и помисляше да попита колко е часът, да поиска край на мача или просто да си тръгне. Ситуацията беше сложна, причината за нея – проста. Нямаше я победата, резултатът беше равен, нула на нула. Колкото и да бяха се старали да не вкарат гол, от противниковия отбор не успяха да направят така, че Вожда да забие топката в тяхната мрежа и това да не изглежда нагласено. В миналото бяха направили няколко опита да режисират срещи в негова полза, но те в края на краищата завършиха скандално, той винаги ги усещаше и самолюбието му изригваше като вулкан. Имаше и случаи, когато си тръгваха с обратен или равен резултат, но тогава министър-председателят се мяташе на бронирания джип и с мръсна газ отпрашваше за резиденцията си, следван от ескортиращите го автомобили. За какво тогава бяха тичали цяла сутрин. В подобни случаи и останалите състезатели се разотиваха, оклюмани и разочаровани. Макар и да играеха почти всяка неделя, приблизително в един и същ състав, в същност те нямаше какво да кажат помежду си, не бяха приятели, дори напротив, повечето от тях не се понасяха, при определена ситуация не биха се поколебали един друг да си видят сметката. Но всички добре знаеха каква е причината за тяхната страстна любов по футбола – същата, каквато бе и причината да членуват в партията на Вожда. Властта, облагите от нея, недосегаемостта.

Независими и обективни новини - Actualno.com ги представя и във Viber! Последвайте ни тук!

Докато се тътреха по игрището и се чудеха какво да предприемат, никой не забеляза как Заека изненадващо, сякаш от близките храсти, се шмугна между играчите, докопа топката и я подаде на Вожда, който с устрем я поведе по дясната права към противниковата врата. От този миг вече всички знаеха какво да направят. С последни сили състезателите от неговия отбор се затичаха срещу противниците си, готови да ги разкъсат на парчета, да не им позволят да настигнат бъдещия голмайстор. Другите се втурнаха да бранят вратата, но така, че в никакъв случай да не попречат на гола, като в същото време да не личи каквото и да е сътрудничество с противника.

Слава богу, този път се получи. Дори вратарят съвсем истински се хвърли в краката на нападателя, но напразно. Високата, кокалеста фигура на министър-председателя го изблъска и влезе с топката в противниковата врата, като на самата гол линия се наведе и я изтъркаля до мрежата със задник. Неговият любим номер разкриваше целия му характер и чувство за хумор, като се подиграе с противника. Този ексцентризъм и най-вече естествеността му във всеки един момент също бяха качества, на които политическите противници завиждаха. Не защото ги харесваха, а поради това, че избирателите си падаха по подобни изпълнения, гласуваха за Вожда така, както ултрасите скандираха по футболните трибуни – ентусиазирано, заплашително, с неприкрити идиотски изражения на лицата.

Съотборниците на министър-председателя с неистово облекчение закрещяха:

Пролетта на емигрантите

1. Първи подушиха, че нещо се случва, летищните власти. Никога до сега полетите до Нулиа не бяха толкова пълни с родни емигранти. Най-...

Прочети повече

– Гол! Гол! Гол!

Голмайсторът изпитателно фиксираха с остър поглед противниковия отбор – играчите изглеждаха истински нещастни. Тази част от спектакъла също беше репетирана и доведена до съвършенство. Едва тогава той се усмихна и победоносно вдигна ръка.

Край. Най-после мъчителният мач беше приключил. Всички бяха доволни, може да се каже щастливи. Разбира се, най-много се радваше Вожда, съвсем като дете. Точно затова го харесваха избирателите му. Какъвто и гаф да направеше, каквато и глупост да изръсеше, после искрено се извиняваше. Това му доставяше особено удоволствие, радваше се на мъжеството да признава грешките си, разбира се дребните и невинните, а това се случваше често, по няколко пъти на ден. След това обикновено интимничеше с тези, които се изпречеха пред очите му, весело позираше, закачливо канеше журналистките да пипнат мускулите му и за награда безпардонно ги пляскаше по задниците. Беше убеден, че най-верният му електорат са жените и особено майките – в негово лице те виждаха своите непораснали момчета. От опозицията го упрекваха, че заради ненаситното му его се трошат време и средства, но за част от поданиците на тази страна всичко си беше в реда на нещата.

Без всякакво съмнение можеше да се каже – Вожда беше случил на племе. Другото бяха подробности от пейзажа. Като например скорошното изказване на известен психиатър: „Нашият министър-председател е така затрогващ и едновременно потискащ в своята естественост, че спокойно можем да кажем – пред нас е единственият индивид от мъжки пол в тази страна, спечелил от феминизма. Остава ни да се кастрираме групово, за да бъде постигната сто процента избирателна активност в полза на партията му“. Това изказване, направено преди година и половина, бе публикувано в една-две периферни медии и тук-там в интернет, което към онзи момент потвърди статуквото му на незначителна подробност от пейзажа. Оттогава досега обаче действителността се променяше с всеки изминат ден.

Автор: Калин Илиев