Распутин от "Седем часа разлика": Станахме полуфабрикати

"Вальо Танев ми разреши. Каза: "Води я веднага". Но нямах време да я питам дали е съгласна, защото тя хич не се вълнува от наградите на хората", съвсем сериозно обяснява Распутин от "Седем часа разлика".

Всъщност неговата драма около убийството на любимата му Диана, превърната в луканки от безсърдечни бизнесмени край брега, потресе доста хора. Неслучайно от кабинета на земеделския министър Мирослав Найденов звънят на артиста и го успокояват, че ще му подарят нов жребец.

Ритуалът ще е около Великден, но човекът и новият му домашен любимец вече се познават. Тогава ще бъде и кръщенето. Засега в главата на Юрий се върти името Екатерина Втора.

- Г-н Ангелов, съюзът на артистите посвети наградата за чест и достойнство на Велко Кънев. Липсва ли ви той?

- Ние бяхме състуденти, което означава повече от братя. В общежитието за академиите по изкуствата обитавахме малка стаичка - легло срещу легло. В нея се бяха настанили още двама - Алекси и сърбинът Ромео. Падаше голям смях, беше задушевно. Велко липсва на всички ни. Но той толкова страдаше, толкова се мъчеше.

Понякога смъртта е благословия

Не я разбираме, но тя е вид освобождение. Руснаците казват: "Сроки разние, изход - один". Не сме наясно и с раждането - не знаем нито откъде идваме, нито накъде отиваме. Но е важно какво правим посредата.

- Вие бяхте неразделни дори в Сливен...

- С Велко завършихме единствения клас на Апостол Карамитев, който той изкара докрай, преди да си отиде. Действащият генерал Гетман, тогава шеф на Народния, пожела да ни вземе в трупата и издаде заповед. Велко е от Елхово, а аз съм от Плевен - без грам връзки. Нуждата беше накарала Гетман да ни назначи. Бяхме изумени.

Нашият мъдър учител Апостол събра целия клас и каза: "Тези двамата имат заповед за Народния. Аз я отменям. Ако те не отидат като всички в провинцията за три години, никога няма да станат добри артисти".

Тръгнахме за Сливен, а Карамитев почина. Останахме сами. Бяхме създадени и формирани като личности от Апостол. След три години отново ни извикаха в София - Велко в Сатирата, мен в Народния. Дико Фучеджиев, бащата на Милена Фучеджиева, вече беше шеф на трупата.

- Какво играехте в началото?

- Даскалът в "Големанов", а Стефан Гецов беше в главната роля. Точно по време на представление се случи голямото земетресение във Вранча. Гецов не помръдна, но аз скочих от гримьорната, която беше на първия етаж.

Любомир Кабакчиев тъкмо влизаше в театъра. Потресе се, когато ме видя как се изсулих от прозореца. Но беше много възпитан човек, подаде ми ръка и запита: "Какво става?" Отговорих: "Ами земетресение" и кухнах да бягам. Той продължи по пътя си. Беше смел, много добър и етичен.

- И все пак напуснахте първата ни сцена...

- Направих го доброволно. Надух платната към морето.

Но въпреки прекрасните спектакли и добрите режисьори тогава, спомените ми за тези 22 години са черно-бели. Цветно си спомням старите артисти - те бяха невероятни личности.

Не мога да забравя момента, в който младите революционери ги оскърбиха безкрайно като в кораба на глупаците. Нито пък как тези достолепни хора не стъпиха повече в Народния, дори да пият едно кафе.

Наистина е страховито китайското проклятие "Да се родиш във време на промени". Направих крачка в неизвестното и потънах в природата. И така - 20 години. Сега се появих като Граф Монте Кристо.

- Известен сте с това, че навремето отказвахте роли - нечувано и невиждано нахалство във времето на задължителните разпределения.

- Да избира можеше само Стефан Гецов - но той беше любимец на Тодор Живков и караше мерцедес. А аз бях на най-долното стъпало. Но не се чувствах като наглец. Защото четях особени книги - циклостилните беседи на Петър Дънов. На едно от събранията в театъра някой препоръча да бъдат публично изгорени.

Тогава пуснах версията, че съм луд

И затова моето поведение минаваше за нормално. Въобще в тази лудост, както казва Хамлет, имаше система. Сега минавам за още по-луд, но това вече не ми върши никаква работа.

- Някога цяла София говореше, че бачкате като хамалин на летището. Така ли беше или градска легенда?

- О, това се превърна в най-вдъхновения ми период. Работех сред престъпници, но всички ми помагаха. Бях кльощав артист, когото боготворяха. Движех се като някаква гейша, но бях доста жилав - по онова време не близвах месо. А хамалите бяха много по-артистични от доста сред перчещите се по сцената на Народния театър. Убеден съм, че и сега е така.

Когато се завърнах в академичната трупа, периодът беше доста смутен. Почти всички се бяха разбягали. И въпреки голямата ерудиция на професор Васил Стефанов, шеф на трупата, понякога играехме и бози. Времето не беше нито рак, нито риба. Имах щастието Александър Морфов да ме вземе в "Бурята" - първо като благородник, а после ми позволи да бъда Просперо. Така затворих кръга, защото това е най-добрата и най-неразбираема пиеса на Шекспир. След нея той зарязва писането. Сашо е невероятен режисьор - дава пълна свобода на артистите. Рзпредели ме в "На дъното". Но аз отново отлетях към брега.

- Защо избрахте село Фазаново, което тогава дори го е нямало на картата?

- Постъпих на щат в бургаския театър - това е най-театралният град, дал на България най-добрите артисти. Направих най-решителната крачка. Заради Юга, смокините и песните интуицията ме отведе в Бургас - с два-три градуса по-топъл от Варна, където никога не съм искал да ходя дори на почивка.

Всъщност докато правех аграрни планове, първата ми мечта беше да се установя в Мелник. Но там ме озадачи земята - червена и остра като хората, които живеят на нея. Това ме стресна и отблъсна. А аз съм роден сред чернозема. Тогава се зарових в енциклопедията.

Фазаново е последното село преди границата, не е на брега, а в планината. Баба евангелистка ме посрещна и падна на колене в трансова молитва. Заговори на непознат език - между турски и латински. После ми обясни, че никъде и никога не е видяла толкова чиста вяра. А тя се излъчвала от мен. Заселих се там. В двора на къщата има орех - посаден в годината, в която съм роден и аз.

- Беше ли комфортно на душата ви в бургаската трупа?

- Там влязох в конфликт с руския режисьор Александър Хейфиц. Той ме разпредели като д-р Астров във "Вуйчо Ваньо", а Йоско Сърчаджиев беше в главната роля. Хейфиц се правеше на демократ и искаше мнението ни за пиесата. Предупредих го да не ме закача, защото ще кажа не особено приятни неща. Той обаче настояваше и тогава му обясних, че Вуйчо Ваньо е потенциален хомосексуалист, а действащият е д-р Астров.

Не ме смениха веднага, но започнаха да ме ритат по кокалчетата. Взеха друг, а аз офейках към село, тъй като ме уволниха за неподчинение. След две години се завърнах.

- Как ви изкуши Маги Халваджиян за Распутин в "Седем часа разлика"?

- Като ми гласува доверие да заработя за кауза, а не само за себе си. Не знам добре руски, а английски - никак. Арменците са много ценни, защото са човечни и си помагат един на друг. А ние сме ужасни, тъй като само си завиждаме.

- Веднага ли се навихте?

- Не, първо отказах. Видях каква тухла е сценарият и какъв е обемът на репликите в устата на Распутин. Една вечер хванах влака в Бургас и на сутринта обясних на Маги и Любо Дилов-син: "Благодаря ви, но не искам да ви издъня. Не владея особено добре руски, а английски почти не знам. Образът е сложен - трябва да излъчвам страхопочитание и респект. А това означава, че не бива да търся думите в главата си или пък да ги чета на аутокю".

Маги обаче ми отвърна: "Не мога да си представя друг Распутин". И взех, че приех. Зубря си текстовете на двата езика, докато движа между Фазаново, Сарафово и Бургас. Понякога обаче забравят да ми дадат епизода предварително и тогава само аз си знам как се оправям. Моля се, паля свещи, падам на колене, влача се по корем, но успявам. Има някаква магия в този Распутин - дори се чудя как правя някои от сцените, може би извънземните също се включват.

- Как се спогаждате с великаните, които играят вашите бодигардове?

- Те са страхотни. Илия, рижият, ми подари мобилен телефон, с който трудно се справям. Когато някой ми се обажда, това чудо не звъни, а от него се чува: "Говорить Москва!" и глас съобщава, че е 8 май 1945 г. и Втората световна е приключила. Илия гледа много руски филми. Истински охранител е, работи из дискотеки в чужбина.

Другият, който ме носи на ръце, също е много интересен - Коцето Ламята. Няколко години е прекарал в затвора - яде кюфтета от конско месо, за да трупа мускули. Скоро ще започнат да го взимат в западни продукции - много артистичен, природно интелигентен, има 60 чифта лачени обувки. На врата му е татуирано Азис, но го предупредих, че камерата ще го прочете и той го направи на Оазис. Изключителни хора - като хамалите на летището.

А нашето съсловие е скучно, сухо, вманиечено. Глупаво горделиво.

Дори не мога да го нарека лицемерно, защото за това се искат качества. Така наречената реформа сведе артистите до нивото на магистрални проститутки.

- На ви ли изтощава този маратон за снимките?

- Понеже ролята на Распутин е много лъскава на фона на Ню Йорк, обикновените хора във влака аха да ме запитат: "Аджеба, какво правите тук, не ви ли плащат достатъчно?". Идва ми да им обясня: "Не мислете, че българското кино е в по-добро състояние от БДЖ-то".

Спални вагони няма. Пътувам почти клекнал. Първа класа е като в трета. В коридорите през зимата вее сняг. Може би и в африканските страни няма толкова мръсни тоалетни. Но вероятно всичко ще се оправи - и киното, и БДЖ-то. Важно е да имаме търпение. И вяра. Тя е първична - ако я изгубим, сме свършени.

- Ще имате ли страстни мигове с Нина Роси?

- Не знам. Но ако сценаристите го решат, горкото момиче. Кой знае колко я отвращавам!

- Някога как се справихте с еротичните сцени в киното, доколкото ги имаше?

- При социализма всичко беше доста различно. В "Завръщане от Рим" имах голи сцени с любовницата на сценариста Антон Дончев. Голямо напрежение беше - особено за нея, а тя беше голяма хубавица. Нямахме право на дубли, защото пестяхме всеки метър от ужасно скъпата лента.

- Кога е златното ви време в киното - някога или сега?

- Има огромна разлика преди и след революцията. Няма преход, а проход. Ние сме в тъмното, без светлина, не знаем накъде вървим, движим се опипом. Длъжни сме да си помагаме в мрака. И да осъзнаем защо така се объркахме. Липсата на общуване и на разбиране ни тегли надолу.

Но филмите "преди" рядко ми доставяха удоволствие. От 3-4 години има ренесанс, появиха се свежи кълнове. Затова напуснах леговището си и се върнах в играта. Хората на така нареченото изкуство първи трябва да подкрепят народа си.

- Кой е вашият учител в седмото изкуство?

- Петър Слабаков. Възхитителен човек, невероятен като дух. Сред артистите вече няма като него. Всички се превърнахме в полуфабрикати - издребняхме, останахме без стремежи. Някога имах щастието да се докосна до няколко от тези светещи хора - те излъчваха човещина. Бяха отдадени на това, което правеха.

- Къде са вашите синове?

- Михаел Ангелов учи документално кино в Лондон и работи, за да се издържа. Обади ми се, че иска отново да дойде в Странджа, където е израснал, за да прави втория си филм - пак за България и за планината. Може би ще снима последния останал истински свинар.

Момчето ми пристига с колеги - китаец и виетнамец. Ще бъде странна среща, особено ако ме заварят в суетня около новата кобила. Мартин Ангелов е художник, завърши графичен дизайн. Десет години живя на испанския остров Ибиза, правеше пясъчни фигури. Но в момента е в Братислава, където работи, каквото му падне.

- А жена ви защо напусна България?

- Тя е словачка. Оженихме се, докато учехме - аз във ВИТИЗ, тя в Художествената академия. Говореше на Карамитев на "ти", което ме втрещяваше, тъй като бях възпитан по друг начин. Запитах я веднъж: "Как си позволяваш това?", а тя ми отговори: "Какво значение има, та нали и той е човек като всички нас?" Тук обаче се лъжеше - той беше наистина Апостол. Излъчваше светлина, мир на праха му. Може би заради това Бог си го прибра толкова рано.

Жена ми си замина, след като вече купих къщата на село - нямаше топла вода, а децата бяха малки. Понякога, докато сутрин тя още спеше, те ядяха и кал. А аз, по подобие на птиците, реших, че няма да ползвам чужд труд, за да реставрирам къщата си. Почнах да се уча да мажа, да зидам, да копая. И съпругата ми не издържа, абдикира

Имах в двора си голям смок, няколко кукумявки и много комари. Но синовете ми идваха всяко лято и аз им осигурих цветното детство, което вече дава плодове.

- Имахте ли много любовни връзки след нея?

- О, да - с известни и неизвестни жени. Бяха изключителни преживявания - с каквото ме надари природата. Винаги се чудя на приятели, които се хвалят със сексуални подвизи. На тази възраст вече трябва да си разбрал, че жените са много по-умни от нас - че те ни заплюват, но след това правят така, че ние да изглеждаме активните. А ти се хвалиш с две пушки, след които цяла седмица трябва да ядеш пържоли, за да се реставрираш. А пък на жената й няма нищо дори след няколко оргазма с твоята половин пушка.

Евите са водещи, а ние не бива да пречим на това с мъжкия си шовинизъм. В природата съществува само майчинството, но не и бащинството. Ако жената е объркана и стресирана, животът се обръща с главата надолу и се стига до насилие - тийнейждърите се избиват, в дискотеките ръгат световните ни шампиони, убиват кончето ми.

Откровения

Сигурно съм много суетен, но не го съзнавам. По душа съм писател. Единствената книга, която пиша, съм аз самият. Някои успяват да разчетат шрифтовете в нея.

Актьорите сме като деца - с вяра и наивност, граничещи с глупост. Ако си пресметлив, ще изчисляваш хонорарите си, но няма да достигнеш до сърцата на хората. Работим почти миньорски труд.

Аз съм единственият вегетарианец в България, който яде месо - но не и в града, а само на село. Ярешкото печено със зелена салата е дар от Бога. Пък във Фазаново хората не знаят какво означава вегетарианец, мислят, че е диагноза за лоша болест.

Източник: standartnews