Кирил Маричков: Русия е съчетание на мания за величие с комплекс за малоценност

Трябва да се борим за нашите права и интереси, както го прави една Полша, винаги и навсякъде в ЕС. Трябва да оправим нещата си сами, а не да разчитаме на държавата, но тя не трябва да ни пречи.

Това, което прави Русия, е съчетание на мания за величие с комплекс за малоценност. Да връщаш старата си империя, рушейки, няма да завърши добре нито за света, нито за Русия.

Младежите доброволно се подлагат на робството на технологиите. Това ще има лоши последици, особено когато се развие изкуственият интелект. Човекът ще остане без фантазия, защото спира да чете книги.

Това каза специално за БГНЕС музикантът, превърнал се в легенда на българската рок музика Кирил Маричков.

„Има порода хора, които сякаш са живели в няколко епохи и са събрали от мъдростта на всяка една от тях“. Така започва предговорът на автобиографичната книга на рок "динозавъра" и потомък на славен бунтарски род Кирил Маричков. В „На прага на времето“ авторката на предговора Веселина Паскова нарича музиканта „вдъхновител и боец“. На 10 май българският читател ще се запознае с едно безкомпромисно откровено, развенчаващо митове и разказващо истории за морал и свобода четиво.

В ексклузивно интервю за Агенция БГНЕС Кирил Маричков сподели какво се крие зад страниците на „На прага на времето“ и защо стремежът към свобода и справедливост е негово верую – истории за суровата действителност на миналото, за Донкихотовски битки и шеметни възходи.

Кирил Маричков е един от доайените на българския рок, бивш народен представител и „просто човек“, както пее самият той в своя песен. Той е потомък на видния български революционер и политик Георги Странски, близък приятел на Христо Ботев, и на неговия брат Видул Странски, хайдутин в четата на Стефан Караджа. Дядо му по майчина линия е известният диригент Борис Левиев, а по бащина е известният архитект Киро Маричков, създател на емблематични софийски сгради, сред които известният хотел „Империал“.

Първите стъпки в рока музикантът прави с група „Бъндараците“, а през 1967 г. се появява групата легенда „Щурците“.

Да създаде книга за пътя в неотъпканото поприще на рок музиката през 60-те и 70-те години на миналия век и за своето невероятно семейство, Кирил се решава след настояване от мнозина, познаващи живота му и премеждията на „Щурците“ през годините.

„Първо, съвсем откровено да си призная, никак не исках да пиша книга. Много пъти ми казваха: „Седни и напиши книга, толкова интересни неща са се случвали“. Пък и аз имам теория за всичко… Но много се опъвах. Не се виждах да седя с часове и да правя само това. Но тогава моята позната, Веселина, на име също като жена ми, каза: „Разказвай, а аз ще пиша“, започна разказа си Кирил Маричков.

През цялото време на създаването на книгата, той се е придържал към единствената цел да опише всичко „пределно откровено“.

Майка му Ирина е откривател на неговия талант, тя е защитавала през целия му живот желанието да се занимава с музика, тя дори ушива сама едни от най-разпознаваемите костюми на група „Щурците“. Сама тя е обичала да пее италиански песни.

„Имам толкова много спомени с нея и толкова много я обичам, даже не мога да говоря… (тук Кирил Маричков замълчава и очите му се пълнят със сълзи). Нейната липса, както и на баща ми, на моето семейство като цяло, са направили страшно много за това. Те просто приеха, че аз ще ставам рокаджия и ме подкрепяха“, разказа той.

В детството си Кирил свири на пиано, а после на кларинет.

„После се записах инженерна специалност, за да не ходя войник, защото тогава излезе един закон, че който се запише такава специалност, ще ходи войник след като завърши и то само за 6 месеца. И за ужас на дядо ми, който ме подготвяше за музикант, и на всичките ми роднини, влязох в Инженерно-строителния институт, за да свиря тогава с „Бъндараците“, по късно със „Щурците“, продължи разказа си Кирил Маричков.

Къщата на улица „Марин Дринов“, в която творецът живее и до днес, е построена от неговия дядо Киро Маричков. В книгата си музикантът споделя, че може би в друг живот би бил архитект.

„Кандидатствах архитектура, но не ме приеха, защото за там трябва да имаш страшно висока диплома, пък и сбърках една от задачите по математика, с рисуването добре се представих. Тогава ме записаха хидро-мелиоративно строителство“, каза той, спомняйки си с усмивка.

Сред мечтите му е била и тази да бъде пилот. Страст, която остава и до днес.

„Да, аз и досега съм в течение на най-новите модели самолети. Мога да ви кажа защо F-16 е много важен самолет за нас и кои са тези, които роптаят против покупката на тези самолети. Има нещо важно и това е радарът на този самолет – той хваща противниковия самолет значително преди противниковият самолет да го е хванал него. И противниковият самолет пада сразен от този, преди да реагира“, демонстрира познания той.

Може би не случайно негов съсед е бил Радул Милков – пилотът, бомбардирал Одринската гара.

„Той живееше срещу нас. Не знаех, че той бил толкова велик човек. Неговата внучка също свиреше на пиано. Той ни разказа всичко за своята първа бомбардировка. Бомбите са били в една кошница до него и той ги е пускал ей така, с ръка, хваща една бомба и я пуска“, демонстрира нагледно Кирил.

Но със създаването на „Бъндараците“, а впоследствие и на „Щурците“, рок музикантът Маричков се посвещава изцяло на своята страст към рокендрола, а по-късно и към твърдия рок. Стремежът да се изразяваш свободно, без ограничения и табута, е в основата не само на правенето на музиката му, но и на създаването и на името на „Щурците“.

„Щурец означава символ на свободния музикант“, пише в книгата си Кирил Маричков.

И тук той демонстрира духовитото си чувство за хумор.

„Аз затова не обичам мравката, защото мравката е еснаф потребител, който извършва непрекъснато излишен труд. Защото съм ги наблюдавал – как едната мравка носи сламката в едната посока, другата я хваща и я връща обратно в същата посока и така до безкрайност. И на всичкото отгоре се оказва, че не е ценител на изкуството и казва: „Що ще правиш ти зимъска?“ Чакай бе, той щурецът прави хората щастливи и ще ходи на сватба да свири и сватбата няма да е сватба без него“, разпалено обясни рокаджията.

„Никак не е лесно да се пее музиката на свободата в несвободна страна, но ние успяхме“, пише още в „На прага на времето“ авторът.

„Щурците“ са спирани от концертна дейност цели три пъти, техни песни са забранявани, а концертите им са прекратявани. Музикантите са привиквани в Държавна сигурност. Групата е била неведнъж пред заплаха от разпад.

„Толкова много хора идваха на нашите концерти, толкова пари печелеше Концертна дирекция от нас… Въпреки че ни заплашваха, спираха… Имаме случай, при който един от шефовете на Концертна дирекция след един концерт, на който бяхме вдигнали хората на крака (а това беше забранено тогава – трябваше да стоят с безизразно изражение и да ръкопляскат ритмично като на руски концерти), извади един пистолет и каза: „Ако още веднъж направите това, ще те застрелям“. Е не ме застреля, а ние го направихме още много пъти“, отново разпалено обясни той.

По думите му никога не се е бунтувал срещу безсмислени неща. Просто обича да казва истината, такава, каквато я вижда той, и това му е създавало доста неприятности.

„Не разбирах в онези години какво толкова лошо има в това да свириш рок музика, че да трябва да я забраняват. Лека полека разбрах, че тази музика събужда едно дяволче на свободомислието. Хората просто трябваше да бъдат стадо овце и да си имат пастир. Имам една песен по текст на поета Валери Станков „Стадото на слепите пастири“. Като млад още не, а малко по-късно осъзнах, че те се плашат най-вече от това – че тази музика прави хората да се чувстват свободни“, каза непримиримият рок динозавър.

„Даже не харесвам думата „дисидент“, както ни наричаха. Ние просто бяхме едни хора, които искахме да свирим тази музика, защото много я обичаме и правехме всичко възможно да я свирим, независимо от табутата. Когато това престана да бъде табу, тогава се оказа, че имаме и талант“, с усмивка заяви той.

Непримиримост Китил Маричков изпитва и към неморалната политика и своеволието на тогавашната власт. Пример за това е случилото се с неговия кръстник Никола Мушанов, бивш министър-председател на България. Мушанов участва в правителството на Константин Муравиев, което прави опит да избегне настъплението на Съветския съюз срещу България, за което е осъден от т.нар. „Народен съд“ на 1 г. затвор. Помилван и освободен в навечерието на изборите през есента на 1945 година. В началото на май 1951 г. той е арестуван и разследван за връзки със забранените опозиционни партии и последователи на Трайчо Костов. Официалната версия за смъртта му на 21 май в кабинета на лекаря на следствието на Държавна сигурност е „разрив на сърцето“.

„Видях го един-единствен път в живота си през 51-ва година. Тогава се разбра, че много лесно са го пуснали от затвора и трябва да му измислят нещо ново, за да го вкарат отново. И то е било да „си признае“, че е английски агент заедно с Трайчо Костов, един от сатрапите на 9-ти септември, и го осъдиха на смърт като английски шпионин. Това не съм го написал в книгата, така че сега го казвам тук. По-нелепо нещо от това да обвиниш Никола Мушанов и тогавашния министър-председател Муравиев, че са работили в нещо заедно с някой комунист, няма. Нито Трайчо Костов е бил чужд шпиони, нито те двамата. От поредния побой, в който не си признава това, Мушанов е починал. Никола Мушанов е една от 100-те причини да мразя комунистическата система“, категоричен е Маричков.

Според него трябва да се борим за нашите права и интереси, „както го прави една Полша, винаги и навсякъде в Европейския съюз. Трябва и ние да държим на нашите си неща, както правят гърците например“.

Като общественик с будна съвест, много ангажирано е напоследък съзнанието на автора на книгата с конфликта в Украйна. И тук той отново е безкомпромисен в позицията си.

„Да харесваш Русия – в това няма нищо лошо. Но да се солидаризираш с разрушителната политика, с една политика, която сее смърт и кръв… Изчел съм всички романи на Достоевски и любимата ми книга е „Майстора и Маргарита“ на Булгаков. Но това, което прави Русия – това съчетание на мания за величие с комплекс за малоценност, и набезите да възвръщаш старата си империя, но рушейки – това няма да завърши добре нито за света, нито за Русия“, смята той. „И не мога да разбера въобще как и кой в Русия си мисли, че това нещо може да им донесе някакъв плюс. Тези разрушени градове – те нямат пари да ги възстановят, камо ли да ги направят нещо по-добро“, продължава размислите си творецът.

По думите му има и други нации, които смятат, че са велики, но нямат този комплекс.

„Това е малко като пияницата, дето като се напие и казва: „Абе ти мене уважаваш ли ме?“ Аз мисля, че ако се измисли някакъв начин да им се каже: „Ето, аз те уважавам, велик си“, може да се намери някакъв по-нормален изход от нещата. Защото иначе е като да притиснеш едно куче, един доберман, в ъгъла – той няма да се предаде, ще лае и ще хапе, докато умре. Това трябва да бъде разбрано“, категоричен е Маричков.

За случващо се в нашата страна, музикантът обаче обвинява не само политиците.

„Мисля, че целият народ трябва да се размисли върху това, че сам трябва да оправя нещата си, а не да разчита на държавата. Това е едно от най-лошите последствия от социалистическата система. Но държавата не трябва и да ти пречи. Трябва да създава възможности и закони нещата да вървят по-леко. И да няма рекет и корупция“, каза той.

Творецът се замисля с тъга и гняв и за случващото се с българската младеж.

„За съжаление, те доброволно се подлагат на едно ново робство – робството от технологиите. Това ще има лоши последици, особено когато се развие изкуственият интелект. Човекът ще стане едно мудно, дебело същество - неподвижно, защото седи непрекъснато с телефони и компютри – което няма да има никаква инициатива и никаква фантазия, защото на всичкото отгоре не чете книги, а книгите създават фантазия. Ще се стигне до момента, в който изкуственият интелект ще ни командва“, убеден е той.

Това, което го кара да мечтае и да се усмихва, е природата.

А какъв е пътят напред, след толкова битки, рани, горчиви хапки, но и възходи?

„Държим се. И все още не сме загубили оптимизма“, увери музикантът легенда.

Откъс от "На прага на времето"

Първото, което направих след завръщането си от Норвегия, бе да отида за няколко дни в Осоица. Беше една неделя в средата на май и всичк...

Прочети повече

„Научих се малко да се приспособявам. Но от време на време пак избухвам. За това да съм по-сдържан и по-умерен, е допринесла много моята съпруга Веселина. Тя ме приземява и успокоява“, сподели той.

Той загатва за продължение на историята с разказ за последния етап от съществуването на „Щурците“, за „Фондацията“ и за „още някои теории, несподелени в тази книга“.

На въпрос дали ще има втора книга, музикантът отговори: „То се видя, че трябва да има“.

Разговорът завършва с вече казаните и все още недоизказани неща.

„Това, което искам да кажа – много неща съм казал в книгата. Това, което още не съм казал, се надявам да го кажа във втората книга“, така завърши разговора си с БГНЕС Кирил Маричков.

Още: Благой Георгиев ли печели Survivor?