За какво ни е носталгията?

И чак сега, след сто и повече години, някои психолози започнали да стигат до аналогични изводи (разбира се, без да си имат и представа за Авентариус), пише New York Times.

Терминът „носталгия” е въведен от швейцарския лекар Йханес Хофер през 1688 г., който смятал, че именно на тъгата по родината се дължат физическите и психическите разстройства на войниците. Първоначално тя е смятана за болест („имигрантска психоза”, разновидност на компулсивните разстройства и др.), впоследствие и досега – за един от симптомите на депресията.

Психологът Константин Седикидис от Саутхемптънския университет (Великобритания) през 1999 година обърнал внимание, че понякога го обзема носталгия по родната Гърция, по университета на Северна Каролина, по старите приятели, студентските забави, аромата на есента в Чапъл Хил, но че това не е свързано с желанието да се върне на тези места. Освен това той не изпитвал никаква душевна болка от тези спомени, тъкмо обратното – носталгията го изпълвала с усещане за непрекъснатост, цялост на живота, както и обещавал Авентариус.

Само че за разлика от философа, който стигнал до изводите си по логичен път, работейки над емпириокритицизма, Седикидис пристъпил към експерименти и дори разработил анкета Southampton Nostalgia Scale, която позволява да се оцени степента на носталгията, а също създал списание Nostalgia.

Нова диета: Кафе с масло

Нова лудост измислиха пиячите на кафе, които вече прибавят към сутрешната доза кофеин 80 грама разтопено масло, което дава повече енерг...

Прочети повече

Оказва се, че носталгията (разбира се общо, а не само тъгата по дома) не е болест и не е разстройство, а начин да се адаптираш към самотата, скуката, тревогата. Тя ни кара гостоприемно да се отнасяме към непознати и търпимо – към друговерци. Ако съпрузи имат общи спомени, при тях е по-силно чувството за близост един към друг, даващо им с нищо несравнимо щастие. В студа носталгията стопля хората в буквалния смисъл.

Но носталгията си има и тъмна страна, въпреки че горчивият привкус на безвъзвратно загубеното също ни е от полза – животът изглежда изпълнен със смисъл, а смъртта не е така плашеща. Говорейки с тъга за миналото, хората сякаш се насищат с вдъхновение да живеят и по-оптимистично гледат към бъдещето.

Носталгията е позната дори на децата, които скучаят през ваканциите. Открито е също, че носталгията е надкултурна – тя в еднаква степен се среща и в Европа, и в Африка, и в Южна Америка. Нейният предмет е универсален – спомените за приятели и роднини, празници и песни, залези и езера. Обикновено човек си спомня себе си в ролята на главния герой на едно или друго събитие, заобиколен от роднини и близки.

Повечето хора изпитват носталгия поне веднъж седмично, а почти половината – три или четири пъти. Пристъпите често са провокирани от някой неприятен епизод или усещане за самота, но това са не просто спомени, а начин да се почувстваш по-добре и да угасиш неприятното усещане.

„Спомените, към които се обръща носталгията, често започват лошо, с някой проблем, но след това принципно завършват добре благодарение на помощта на този, който се е оказал до вас – отбелязва Седикидис. – Обгръща ви чувство за общност с хората и вие се държите по-великодушно с околните.”

Защо добрите дела не остават ненаказани

От ранна възраст ни учат да бъдем дружелюбни, добри, великодушни. Практиката обаче показва, че алтруизмът и щедростта понякога се наказ...

Прочети повече

Най-простият начин да се предизвика носталгия е музиката. Ед Вингерхутс от университета в Тилбург (Нидерландия) е открил, че от песните, предизвикващи определени чувства, на човек му става топло не само на душата, но и физически. А Синюе Чжоу от университета „Сун Ятсен” (КНР) и колегите й изяснили, че носталгията ни спохожда особено често в студени дни и в прохладни стаи (при 20°C) хората носталгират по-често, отколкото в топли.

Възможно е носталгията да е имала важно еволюционно значение дълго преди Одисей – първия пример за носталгия в световното изкуство. Паметта се оказва важно средство за поддържане не само на психическия, но и на физическия комфорт. Вероятно древният човек, способен да носталгира, е можел да търси храна по-далече, размишлява Тим Уайлдшат, единомишленик на Седикидис, без да подозира, че почти буквално преразказва теорията на Авентариус за „живота въпреки раждането”.

Преди на носталгията гледали различно. Например през 70-80-те години на ХХ век изследователите смятали, че носталгията е признак за нарушение на целостта на човешкото „Аз”. Усещането за загубеност във времето и пространството се свързвало с различни физически и психически проблеми.

Съвременните изследвания очевидно говорят съвсем различно. Клей Рутлидж от университета в Северна Дакота и други психолози провели серия експерименти с англичани, холандци и американци, в които на доброволци били пускани хитове от минали години и им давали да четат текстове на любими песни. Участниците признавали, че ги е обзел възторг и желание да живеят.

На друга група хора предлагали да се запознаят със статия от измислен философ, в която се разказвало колко суетно е всичко, тъй като нашият живот е нищожен, жалък и безсмислен. За да се спасят от тъгата, тези хора започнали да носталгират.

Когато алкохолът предпазва от тромбоза

Може ли алкохолът да защити някого от тромбоза на кръвоносните съдове? Да, и такива неща се случват. Вярно, при две условия – да ...

Прочети повече

А доброволците, при които носталгията била провокирана преди четенето на това мрачно есе, не му обръщали голямо внимание. Очевидно кратката разходка из ъгълчетата на паметта е достатъчна, за да изглежда животът целесъобразен. „Миналите преживявания ни уверяват, че хората ни ценят, че животът е осмислен”, подчертава Рутлидж.

Ерика Хепър от университета на Съри (Великобритания) и колегите й открили,че носталгията се мени с възрастта. При младите тя идва сравнително често, след това изчезва и се връща отново близо до старостта. „Носталгията ни помага да се справяме с промените – смята психологът. – Младите хора напускат бащиния дом, започват първата работа и спомените за Рождество край домашното огнище и училищните приятели ги подкрепят.”

Седикидис, който сега е на 54 години, признава, че изучаването на носталгията го е накарало по-внимателно да гледа наоколо, за да има какво да си спомня после със сладостна и благодарна тъга. Той съветва: ако сте на много години и няма смисъл да търсите в далечните спомени мотивация, за да продължите напред, носталгирайте, за да разберете какво е било това, което сте наричали живот.

Защо преди психолозите са се отнасяли към носталгията различно? Това се обяснява много просто. Доскоро психологията се смяташе в известен смисъл за слугиня на психиатрията. А ако животът на човека не върви (няма приятели, мечтите му са неосъществими), то и носталгията е само повод за невротично състояние, а не приятни спомени както при Седикидис. В недалечното минало животът е бил трагичен, опасен, нестабилен. И хората в повечето случаи прибягвали към носталгията не като към източник на сили, за да продължат напред, а като средство да избягат от гнетящата, безперспективна реалност.

Едва в наши дни обикновеният човек е успял да си отвоюва правото да тъгува и носталгира, когато му се иска, без да се притеснява, че ще му поставят диагноза „меланхолия” и ще му дадат шепа таблетки.