Защо се проваляме

Мразим да грешим, мразим да се проваляме, мразим всеки, който изглежда, сякаш му е лесно, и стигаме до едно прекалено типично за нас място всеки път, и то е да се попитаме дали аджеба няма някой, който е прецакан поне толкова, колкото сме и ние.

Оки доки, тя си има всичко. Добре ѝ е. Има хубава работа, хубава кола, качва си снимки от ваканции, закусва кроасани, пие нискомаслено капучино и фреш от портокал, офисът ѝ понякога е на плажа или в парка. Изглежда всякаш води един много готин живот, АМА не е ли поне толкова прецакана, колкото и аз?

Слава Богу, отговорът е да. Всички сме прецакани на едно толкова дълбоко ниво, а толкова ни е срам да си го признаем сами на себе си, че ни се налага всяка сутрин да се гримираме, за да крепим самочувствието, да качваме снимки, за да подсещаме, че сме живи и да четем книги, за да се правим, че сме умни. Аз лично не вярвам в четенето на книги и не го правя, просто защото видях какво ниво на излишна снобарщина това носи у хората. Нещото, в което вярвам, обаче, е в правото ми да бъда пристрастен.

Дядо ми беше пристрастен към вестници, аз съм пристрастен към телефона си. Това за мен е отражението на света, което искам да държа в ръката си. Чета избирателно, гледам избирателно, подхождам към абсолютно всичко избирателно. И така ми е добре - чувствам се наистина комфортно в ръката си да държа този жезъл от междузвездни войни, който ще разцепи и най-тъмния мрак.

Все пак не искам да си призная, че съм действително пристрастен към телефона си. Не искам, защото определението на пристрастяване отдавна не ми допада. За останалите да си пристрастен задължително изисква определен вид субстанция; за мен да си пристрастен изисква да правиш всичко възможно да се откъсваш от това, което си.

Повече за грандиозните провали и посредствените успехи прочетете тук