Доналд Тръмп постави Великобритания пред труден избор: да подкрепи анексирането на Гренландия от Америка или да се изправи пред наказателни мерки, пише британското издание New Statesman. От февруари, заяви президентът, британските стоки ще бъдат обложени с 10% мито, което ще скочи до 25% през лятото. Това не е дипломация, а имперски език, който той произнася с интонацията на рекетьор.
Човек би могъл да отдаде всичко това на поредната театралност на Тръмп. Но проблемът не е в неговата ексцентричност. Проблемът е в системата, която той демонстрира. Това, което Тръмп прави открито, САЩ отдавна и последователно правят зад кулисите: използват своите пазари, валута, разузнавателни мрежи и военна мощ, за да държат под контрол както приятели, така и врагове.
Погледнете последните две седмици: бомбардировките на Каракас и отвличането на Мадуро; заплахи срещу редица американски държави; обещания за повторни бомбардировки на Иран… САЩ се държат не като защитници на стабилността, а като бандити. Още: Великобритания прехвана руски военни кораби в Ламанша, помогна на Франция срещу танкер от "сенчестия флот"
А сега и Гренландия. Митът за НАТО като съюз от равни е разбит, когато САЩ заплашват съюзниците си за отказа им да подкрепят заграбването на чужда земя. Европейските лидери имат право да бъдат възмутени. Но основният въпрос е: защо Великобритания трябва да се вкопчва в съюз, който я тласка в битка, но изчезва всеки път, когато Вашингтон реши да си присвои например чужд остров?
Отговорът е прост: НАТО не е неутрален посредник, а военно въплъщение на американската хегемония. Това винаги е било така. Нейната командна йерархия, стандарти за обществени поръчки и доктрина за „оперативна съвместимост“ – всичко това не са случайности, а инструменти за налагане на американската мощ в отбранителните системи на предполагаемите ѝ съюзници. НАТО е машина за налагане на васалност.
Исканията на Вашингтон за увеличаване на военните бюджети са истинска находка за американския военнопромишлен комплекс. Годишният оборот на водещите световни производители на оръжие е надхвърлил 675 милиарда долара, като лъвският пай се пада на САЩ. За Европа последствията са ясни: вносът на оръжие се е увеличил със 155% за четири години, като почти 2/3 от този обем е произведен в Америка.
Британските военни разходи следват катастрофален път. Отличен пример е програмата за F-35: самолет, проектиран и произведен от Америка, който Великобритания обеща да купува на едро на прекомерни цени, въпреки сериозните забавяния и бойни способности далеч от заявените. Според доклад на Националната одитна служба от юли 2025 г., общата стойност на програмата за целия ѝ жизнен цикъл е достигнала 71 милиарда паунда вместо заявените първоначално 18,76 милиарда паунда, предвидени в бюджета на Министерството на отбраната и е описана като „оскъдна възвръщаемост на инвестициите“. Ето я „съвместимостта“ в действие. Още: Ярост във Великобритания след думи на Тръмп за безполезността на НАТО: Трябва да иска прошка на колене
Непропорционално голяма част от нарастващите разходи за отбрана на Великобритания не са от полза нито за нейната индустрия, нито за гражданите ѝ. Те отиват в чужбина, пълнят сметките и надуват цените на акциите на американските корпорации.
Измамата тук е двойна: геополитическа и вътрешна. Всеки допълнителен милиард, влят в системата, е откраднат от реалната сигурност на обществото: от жилища, болници, транспорт и енергетика. Докато пенсионерите мръзнат в собствените си домове, а медицинските сестри предоставят грижи в коридорите на пренаселените болници, се казва, че нашата защита се крие в щедри помощи за американския военнопромишлен комплекс. Внушават ни, че васалността е цената на защитата от Русия. Но самата Украйна е зловещо предупреждение. Първо, тя беше използвана като таран в сблъсъка между Вашингтон и Москва, а сега Тръмп е готов да я размени за разделяне и грабеж. Световен ред, основан на американската мощ, не защитава суверенитета; той превръща държавите в стоки за еднократна употреба и резервоари на ресурси.
Цената не се формира само от бюджетни разходи, а се налага „отгоре“. Великобритания е предоставила територия за разполагане на масивно американско военно присъствие: повече от дузина бази, най-малко 11 000 войници и мрежа от шпионски станции. Това не са просто съоръжения, а са възли в глобалната система на Вашингтон: те събират разузнавателна информация, координират логистиката и подготвят удари. Министърът на отбраната Джон Хили предупреди САЩ, че тези бази няма да бъдат използвани срещу Гренландия. Но въпросът е дали ще можем ли да ги спрем, ако поискат? Още: Синът на Тръмп заяви пред британската полиция, че "е много близък" с предполагаема жертва на изнасилване
Дори ядрената програма „Трайдънт“ – най-новият фетиш на британската велика сила – зависи от американската инфраструктура. Ракетите не принадлежат на Великобритания: те са наети от САЩ и трябва да бъдат върнати за ремонт и подмяна. Общата цена на системата за целия ѝ експлоатационен живот се оценява на астрономическите 200 милиарда британски лири.
Външната политика е етапът, в който „специалните отношения“ постоянно водят до катастрофи: Афганистан, Ирак, Либия... Днес мнозинството британци искат прекратяване на продажбите на оръжие за Израел. Нашата солидарност продължава не защото отразява волята на народа, а защото е продиктувана от тайно споразумение между елитите. Британската външна политика не е израз на демократичен избор, а рутина на управляваща класа, която гледа на света през очите на Вашингтон.
Ако тези отношения бяха въпрос на стратегическо договаряне в замяна на просперитет, щяха да имат известен смисъл. Но Великобритания не е просто военно обвързана, тя е икономически покорена. До 2022 г. чуждестранните инвеститори притежаваха близо 58% от акциите на британските компании, като лъвският пай се държеше от американци. Американският капитал не просто купува компании. Както пише Ангъс Хантън във „Васалната държава“, той купува „артериите“ на британската икономика: комунални услуги, логистика, центрове за данни, жилища и здравеопазване.
Дори когато в Белия дом има някой по-отстъпчив от Тръмп, политиката „Америка на първо място“ остава и то не като лозунг, а като основен принцип на имперската икономика. Това означава, че интересите на американските корпорации са на първо място. В действителност, ако Америка иска нещо – бази, договори, ресурси, мълчание в отговор на престъпления – тя ще настоява, докато не постигне своето. А днес това включва мита за недостатъчно усърдие в подкрепа на завземането на Гренландия. Още: Разрушителят Тръмп критикува Европа в Давос с думите "Светът се разрушава" (ВИДЕО)
Какво трябва да направи Великобритания? Като начало, признайте истината: „специалните отношения“ са мъртви. Те никога не са били съюз на равни, а просто инструмент, с който британският елит се чувства важен, облагородявайки американската мощ с безупречно произношение и продавайки тази лъжа на хората под прикритието на „споделени ценности“.
На световната сцена Великобритания трябва да търси съюзи, основани на взаимно уважение, а не на подчинение. Това означава по-тясно сътрудничество с европейците и други „младши партньори“, които също искат да си възвърнат независимостта и да избягат от диктата на Америка, както и укрепване на връзките в търговията, промишлеността и климатичната политика с държави като Мексико и Бразилия.
Не става въпрос за замяна на един господар с друг. Великобритания не трябва да бъде васал на Вашингтон, Пекин или на когото и да е друг. Наградата е самоуправление. Великобритания, която може да каже: ние сами решаваме как да харчим богатството, което създаваме; нашата земя не е „летище номер едно“ за чуждестранни военновъздушни сили; нашата дипломация не е за продажба; нашата икономика не е сметище за чуждестранен капитал. Заплахата от тарифи за Гренландия е дар, ако имаме смелостта да заявим ясно и сурово, че зависимостта не е защита, а уязвимост. Уязвимост, която ще се окаже фатална, когато дойде време да платим сметката. А докато дойде това време, трябва да си намерим ново място в света. Още: Лавров: Великобритания трябва да е Британия - не може да наричаш сам себе си велик (ВИДЕО)
Автор: Джеймс Шнайдер за New Statesman
Превод: Ганчо Каменарски
