Закон за печата!? А Министерство на истината?

При откриването на Шестата световната среща на българските медии през май 2010 година във Виена премиерът Бойко Борисов направи запомнящо се изказване - че работна група готви Закон за печата. Всички подскочиха и се зачудиха: дали министър-председателят направи една от онези негови очарователни в невежеството си грешки (O, sancta simplicitas!), или опипа почвата за нещо, което в най-новата история на страната се смята за абсолютно табу?

Но веднага след това гафът бе замазан от правителствената пресслужба, която поясни, че не бил Закон за печата, а поправки в Закона за задължителното депозиране на печатни и други произведения. И наистина, в края на 2010-а тези поправки бяха прокарани.

Става въпрос за добавяне на изискване издателите, които депозират печатни издания в Народната библиотека "Св. св. Кирил и Методий", да вписват задължително собственика на капитала и неговото седалище. Това трябваше да доведе до повече прозрачност по въпроса кой притежава вестниците и списанията и какви интереси прокарва чрез тях. Но не доведе. И нямаше никакви последствия.

През 2002 година още по-дръзко сондиране на настроенията

по въпроса опита и тогавашният зам.-председател на ДПС и зам.-шеф на парламентарната медийна комисия Емел Етем. "Може би е време да помислим за закон за печата и ред други нормативни актове, които да внесат правила в изграждането на гражданското общество", заяви тя ей така, между другото, на среща в Русе.

Последваха бурни реакции и само ден по-късно уточни, че подобно нещо не стои на дневен ред. Още по-отдавна, през 90-те години на ХХ век, подобно предложение направи и Стоян Райчевски, председател на тогавашната медийна комисия в НС.

И само преди дни шефът на СЕМ Георги Лозанов заговори отново за почти забравената идея на семинар, организиран от неправителствени организации. Допусна да няма отделен нормативен документ, а Законът за радио и телевизия да прерасне в закон за всички медии, независимо от носителя им. Този път обаче, за разлика от предишните, мълчанието е пълно, няма никакво възмущение. Тук-там някой самотен глас.

Разговорите за Закон за печата звучат доста зловещо на фона на последните събития в някои посткомунистически държави. Най-опасни по признанието на всички в ЕС са процесите, които текат в Унгария. Там през 2010 година управляващата партия ФИДЕС успя да направи доста законови промени, определени от европейската общност като застрашаващи демокрацията. Част от тях бяха и в регулацията на медиите.

Какво на практика означава един закон за печата - можем да разберем по случващото се в Унгария, описано в доклад на унгарския писател и журналист Миклош Харасти, който в момента преподава медийно право в университета "Къламбия" в Ню Йорк, а до 2010 отговаря за свободата на словото в ОССЕ.

На първо място беше променен член 61-ви от Конституцията, с което се премахна задължението на държавата да "не допуска информационни монополи". На негово място бе добавен текст, който казва, че "гражданите имат право на правилна и адекватна информация за публичния живот." Според Харасти тази замяна звучи "зловещо", защото предполага, че има "правилна" информация. Тя унищожава и възможността за плурализъм, чието опазване преди това бе вменено на държавата.

Със специален закон, приет през ноември 2010 г.,

се създаде регулатор, подчинен изцяло на изпълнителната власт

Неговото влияние се простира освен върху електронните медии и върху печата, който до този момент подлежеше на санкция само от съдебната система. Директорката Анна-Мария Салай е назначена от премиера, а тя от своя страна еднолично назначава своите подчинени.

Така на практика се създава едно безпрецедентно Министерство на информацията, каквото засега има само в Беларус. То трябва да следи колко "правилни" са новините и има право да поиска промяна в текстове, репортажи, снимки. Може и да налага наказания, които не подлежат на обжалване в съда по същество, а само процедурно.

Въвежда се задължителен лицензионен режим за всички оператори (включително печатни и интернет издания). Регулаторът получава право да блокира без обяснения сайтове. Може да иска информация от всякакви издания по всяко време, включително и такива, касаещи търговска тайна. Журналистите губят правото да не издават източниците си.

В Полша в момента също се обсъжда евентуален нов Закон за печата и задължаването на журналистите да посочват източниците си. Предложението е подложено на ожесточени критики. На този фон изпуснати реплики за подобна регулация от нас звучат опасно. А още по-опасно е мълчанието по въпроса.

На проведения миналата седмица семинар на фондациите "Медийна демокрация" и "Конрад Аденауер", където бе лансирана идеята, специално бе доведен и професорът по медийно право Йоханес Веберлин от Франкфурт, който е и председател на германската Асоциация на издателствата.

Той трябваше да ни успокои, че Закон за печата не е мракобесен проект, защото всяка провинция в страната му си има такъв. Вярно е, но това са по-скоро правила за институциите, даващи информация на журналистите, макар да се наричат "регионални закони за печата". В тях например има разпоредби, че властите са длъжни да осведомяват всички медии по едно и също и време, а не само избрани от тях. Никъде няма изисквания за съдържание, нито разпореждания за създаване на органи, които да следят медиите.

Пък и Германия не се оказва много добър пример за медийно законодателство.

Нейният Наказателен кодекс предвижда до 5 години затвор за клевета и обида. България е много по-напред, защото ефективната присъда по това обвинение бе премахната през 1999 година под натиска на журналистическата колегия. Европейският съюз и досега ни призова изобщо да извадим клеветата и обидата от Наказателния кодекс. В момента се предвижда глоба до 15 хил. лв., но присъждането й се отразява върху свидетелството за съдимост.

Оправданието: "Защо да няма закон за печата, щом има за радиото и телевизията?" - е абсолютно несъстоятелно и безвъзвратно остаряло. Особено през ХХI век, когато започва сливане на всички формати върху интернет платформи. Човечеството още помни каква паника могат да създават електронните медии, след като през 1938 година една радиодраматизация на "Войната на световете" успя да подплаши цяла Америка, че я нападат марсианци.

Затова държавите са решили да сложат някакви правила за информациите, които пристигат по въздуха напълно безплатно, едновременно до всички потребители и веднага след публикуването им. Електронните медии са важни и във време на бедствия, защото понякога се оказват единственият начин за предаване на животоспасяваща информация. А някои от тях са и публични, с изцяло държавна собственост и издръжка. Така че тук регулацията е все още обяснима.

Но пресата е частна, тя е най-важният компонент на традиционния плурализъм на мнения, макар бързо тази й роля да се отнема от интернет. Опит за регулация върху него и световната мрежа е категорично опит за разрушаване на този плурализъм. А за медии, които не се държат професионално - има конституция, Наказателен кодекс, търговски закон, данъчни и куп още нормативни актове, които дават възможност за санкции.

Закон за печата означава и още нещо - орган, който да следи спазването му.

В най-лошия случай - ново Министерство на истината като в Унгария. В най-добрия - нов Съвет за печатни медии. Той ще дава вид, че се състои от хора, защитаващи гражданския интерес, но пак ще отразява политическия паритет в страната и ще действа в интерес на управляващите, както винаги е било от създаването на СЕМ.

Аргументът, че Закон за печата ще пази интереса на журналистите, също е несъстоятелен, защото не сме видели как Законът за радио и телевизия пази репортерите в електронните медии. А възможността да се създаде повече прозрачност за собствеността на вестниците и списанията може да се постигне през други закони. И сега не е трудно да провериш кой е издателят, но след като се разходиш през целия Търговски регистър на свързани фирми, които се притежават една друга, обикновено стигаш до безименна офшорка в Кипър или на Сейшелските острови и спираш дотам.

Нямаме нужда от Закон за печата, а от задействане на наличните, ако искаме плурализъм и прозрачност в общественото пространство.

Елена Кодинова,
Сега