Ида и аз подир нея

Отличителната черта на дилетанта е лекотата, с която се въодушевява. Може да бъде разпознат по вълнението, която провява към неща, които не разбира. Интересът му се разгаря шумно, зрелищно, с дим до небето и скоро угасва. В тази пиротехника на ентусиазма, неговият прилича на сламата. Пламва лесно и бързо затихва. Не може иначе. Дилетантът е човек, който непрекъснато започва да започва. В това отношение е симпатичен, защото е влюбчив.

Един особен вид дилетант, нов тип ентусиаст, бодро крачи по улиците на София. Това е ентусиастът на изкуствения интелект. Походката му е възбудена, тъй като бърза. Накъде? Към бъдещето, много ясно. За бъдещето не бива да се закъснява. То трябва да настъпи в уречения час. Изтърве ли го, човек ще бъде сполетян от най-ужасната съдба: да стане провинциалист във времето, а не в пространството. На ваше място бих изтръпнал. Да не дава Господ никому подобна участ. Казвам Господ внимателно, за да не изнервя моя персонаж. Не му казвайте нещо, което Ювал Харари не е казвал.

И така, с тяло в света на биологията и глава в света на машините, ентусиастът стига до малкия апартамент, нает някъде в центъра на София, преобразуван за подкаст. Забравих, а е важно: той хвърчи от подкаст към подкаст и от студио към студио. Колкото повече говори за изкуствения интелект, толкова повече придобива нещо, което бих нарекъл "експертиза в движение". Погледал малко видеа, попрочел нашите "Дигитални истории" и готово: вече някаква загадъчна сила обновява CV-то му непрекъснато. Вчера той бе ИИ ентусиаст. Днес е футуролог. Утре е визионер-стратег. А вдругиден - научен изследовател и главен консултант по етичното освобождаване на кадри, засегнати от автоматизацията в голяма компания. През това време вие опознахте само скромната тъга на човек с една магистратура.

Започва подкаста и този път без никаква ирония, аз започвам да се съгласявам. Обичам да слушам подобни неща и имам подобни надежди. ИИ в медицината - естествено. Самоуправляващи се автомобили, готово. От хирургия до ранна диагностика - купувам. Генно инженерство, време му е. ИИ министерства - може, идеалната държава. Професии, които изчезват и се появяват нови - е че да, тъй върви животът, дето вика Хайтов, когато светът си сваля потурите, ще ходиш с панталони. 

Но идва кулминацията: поне за мен. В един общ възторг заедно с водещия на подкаста (водещ на подкаст - това е човек, който изпитва възторг заедно с госта си, бел.ред), косата на прогреса започва да свисти с голям замах и в творческата сфера. След като веднъж завинаги са решени по-банални проблеми на човечеството, сред които старостта, меланхолията и умирането, е време да се заемем с изкуството. Така: Пол Макартни и "Бийтълс" - вие не чухте ли как ИИ е продължил тяхна песен? А четохте ли как цели книги, написани от Chat GPT, се продават вече в Amazon? Не слушахте ли композициите на Aurora, която твори като Моцарт? Де да бяхте: да бяхте и видели как Da Vinci рисува като Салвадор Дали. Вие даже нямате идея, че половината неща, които гледате и слушате, ги прави вече изкуствен интелект. 

Изпратили твореца в пенсия от цивилизацията, водещият и гостът се разделят. Предчувствайки добри времена, нашият човек излиза от студиото. Праща гласови съобщения и изпитал досадата да бъде гладен, той продължава по булеварда и 

2 

минава покрай къщата на Яворов.

В малкия двор е неизменната скулптура. Наведеното чело, отпуснатите ръце. Вглъбен завинаги. В същата поза може да обмисля стихотворение, може и самоубийство. Нищо друго в онази отсечка от "Раковска" не вдъхва естетическо чувство и статуята всеки път изниква пред погледа като странна находка. Оградата придава недостъпност - усещането за друго пространство, което толкова отива на Яворов. В редки моменти фигурата изглежда като изплувала от "часа на синята мъгла". Този час на поезията, за който в стиха пише, че "млъква шум и тишината стене", наблюдаваме от немлъкващия булевард и брътвежа на града - намирам го за чудесна ирония. Подобна е връзката между човека и изкуството. По същия начин той се повдига на пръсти през шума и ежедневието, за да види отвъд. 

Нашият човек няма отношение към мястото. Напира да тръгва - щеше, ако по художествен път не го държах закован отпред. "Може да стоим до утре. Но скоро всичко това ще има само антикварна стойност", казва нещо от този род. Аргументът е широко разпространен в света на ИИ. По отношение на творческите възможности да "вярваш в човека" все по-често изглежда като остарял сантимент. Разнежил се е онзи, който говори за магията на автора над белия лист. Опива се излишно от творчески аромати. Придава им мистерия, в която изчислителната сила на компютъра прониква много по-лесно, отколкото възклицанията му предполагат.

Как да отговорим на подобна атака срещу творчеството? Засега - с абсолютно

3

съгласие. Моят ИИ събеседник има проницателен поглед. Неговата интуиция ми харесва повече от ония, които цял живот с премрежен поглед говорят за "обаянието на книгата" - клише, измислено за нуждите на търговията, което иска да внуши, че щом нещо е напечатано и сложено между твърди корици, непременно представлява съкровище. Нищо подобно. Да си готов да подцениш автора, да мислиш, че може да бъде изхвърлен зад борда на времето, означава, че си разгадал тайната на масовото изкуство. Тя е тайната на вторичността.

Вторичност - значи, че постоянно четем нещо, което подражава на друго. То е ново само по дата: най-старата заблуда. Срещу същата заблуда имаме едно оръжие: опитът, както и полезното чувство, който той носи - досадата. Тя засича подражанието добре: "тая книга сякаш съм я чел"; "филмът мисля да го спра -  вече съм го гледал". А новата песен по радиото, не я ли слушам от 10 години? Ако е от десет, добре - вие сте млад. Други, живели по-дълго, я слушат по-отдавна.

Защо става така? Нека го кажем на технологичен език. Защото масовото изкуство рови в „база данни“ и ги имитира. То си избира оригинален образец и започва да "твори", като му наподобява. Понякога авторът е сръчен: с онази маркетингова ловкост, с която замазва следите на подражанието и ги смесва с други така добре, че оставя привкус за оригинал. Хиляди пъти обаче имитира лошо: оригиналът е разводняван, развалян от онзи, който го е взел за модел. 

Вторичното изкуство е навсякъде - дори при титулувани имена. Вярно е, че буди пламенни въздишки в милиони, но как би изглеждала от гледна точка на компютърния анализ творба на Паоло Куелю? Предполагам така: като лошо разработен source code, усвоен от Карлос Кастанеда. Какво представлява, върху какво лежи "Хари Потър"? Не се сърдете, но - талантлива и любопитна вариация, погълнала книгите на Урсула ле Гуин. А каква е същината на нашата Розмари Де Мео? Хайде да опитаме: забавна генерация на фолклорни измислици, които в кухненска обстановка да кипнат комплекса ни за малоценност до толкова висока температура, че той да гръмне в космическа гордост - единствените ни два вида на съществуване. 

С една дума: масовото изкуство и изкуственият интелект си приличат, защото правят едно и също - сурогат. Отливка от вече направеното. Когато пусна команда на ИИ да нарисува картина в стила на ван Гог, казвам именно това: подражавай на първоизточника. Виж оригинала и създай подобие. Пиши като Шекспир. Композирай като Шуберт. Огъни формите подобно на Дали. Размножи в четири цвята портрет сякаш си Уорхол. Ако ние се заблудим и някое звездно небе, създадено от ИИ, ни заприлича на ван Гог до такава степен, че се припознаем в него, е добре да си спестим плиткия извод, че човекът е настигнат от компютъра - изводът на дилетанта. Истината е друга: общо взето и двете картини са на ван Гог. Ако той не бе погледнал на звездите като на загадъчни сияния, които пулсират и повличат небесата около себе си, така че природата да изглежда сякаш екзалтирана от фантастична възбуда - нямаше да има артефакт, върху който изкуственият интелект да стъпи, нито мощен почерк, който да имитира. 

А какво, в крайна сметка, значи оригинал? Какво означава да създадеш истински уникат, а не копие в изкуството? 

Една от съдбовните според мен думи - нека се обърнем към къщата отново, примерът е пред нас - в живота на Яворов е думата

4 

"подир".

Така е озаглавена антологията му - "Подир сенките на облаците". Вероятно най-ценната книга в българската поезия.

Заглавието е далеч от първосигналната идея, която минава през ума: ученическата представа за поезията като за нещо вятърничаво и отвлечено. Нищо хвърковато няма тук. Има вълнуваща задача: ловното чувство на гения да тръгне "подир" - по дирята, значи, на стихове, за които интуицията му подсказва, че съществуват отвъд границата на познатото. Да пишеш "подир сенките на облаците" означава да преследваш думи, които не са били изричани по подобен начин никога преди. Да обогатиш изкуството с нов трепет. Стиховете трябва да се изтръгват от неизвестното и да се изведат на страницата за пръв път. Тази контрабанда на словото от невидимото към видимото оставя дълбоки следи, чудни грапавини, които наричаме как? Разбира се: стил. А стилът е белег за оригинал. Когато кажем - ние познаваме автора по стила, значи сме забелязали характерните черти на един оригинален творец. Яворов е гениален поет, защото повече от всички е пропит от персонален, незабравим, единствен по рода си стил.

А ето моят въпрос: какъв е стилът на изкуствения интелект?

Питането е неудобно за неговите апологети, защото няма как да избегнат отговора, който е пред очите ни всеки път - стилът на онзи, когото имитира. Собствен стил не съществува, защото би попречил на самата цел: да се генерират бързо безброй вариации. Такъв всъщност е стилът на занаятчията - на онзи сръчен, изпечен от слънцето и малко тъжен човек, който по калдъръмената търговска уличка на морския курорт прерисува Мона Лиза за стотен път. Тя се бори за вашето внимание в конкуренция на безчет дрънкулки, понеже е вариация - също като тях. В света на ИИ това умение за подражание е известно като "триумф на технологиите". В света на изкуството е известно като унижение. То означава, че ръката е професионална, а духът е недоразвит. Затова времето изтрива подражателя и съхранява тръгналия "подир" сянката на облак. Историята на изкуството е история на оригинали. 

Един последен път Яворов тръгва "подир". Той е най-страшният. Когато през късната и студена есен на 1913-та година поетът, сразен до тялото на Лора

5

се застрелва в главата, оставя предсмъртно писмо. Дълго е един ред. 

"Моята мила Лора се застреля сама. Ида и аз подир нея".

Всеки път се ужасявам от този израз. Това, че е лаконичен, прави сцената на фаталната нощ достъпна за въображението. Второто изречение следва първото с такава естествена бързина, сякаш - странно - Лора само е отворила вратата, за да излязат навън и да подишат въздух. Взела е малко ядосано палтото от закачалката. Глезенът й е минал прага, той е тръгнал подир нея. Викал я е по име, тя е ситнила нарочно по-бързо, защото нали така става, когато някой е сърдит - избързва напред, но слуша за стъпките на другия с надеждата да го настигне.  

С това страшно "подир" - подир последната любов, Яворов е живял през последните месеци от живота си. Изстрелът, както е известно, не се е оказал фатален и е отнел зрението му. Напълно сляп казвал, че когато ходи по улиците, има чувството, че Лора го вика отнякъде. Ние можем да си представим мрака на слепеца, в който прониква нейният призрачен глас, за да го упъти. Лора се е намирала на ъгъла на "Раковска" и нищото. В мисълта на Яворов и никъде другаде. Каква е тази тъмна форма на съществуване? Защо тя не е реална, нито нереална? Не е ли долитал гласът, повикал слепия мъж за последна разходка, от същия междинен свят, който му е разкривал тайните на поезията?  

Не мога да знам. Но сами виждате, че е неизбежно - с моя приятел и събеседник, тук се

6

разделяме. 

Автор: Райко Байчев