Накъде отива Турция?

Поводът за написването на тази статия е медийната шумотевица около сваления наскоро от Сирия турски военен самолет.
Когато преди няколко години Ердоган отново спечели изборите в Турция, много журналисти, било по идеологически причини, било просто поради некомпетентност, обясниха как ислямистите били множество в Турция.

Което е толкова невярно, че просто няма повече накъде. Всъщност исламистите в Турция са едва около 30% от населението. При това става въпрос за по-възрастната част от населението и за хората в малките градчета и селца в по-затънтените малоазиатски части на Турция.

Но защо тогава Ердоган печели изборите? Отговорът е елементарен. Защото ислямистката партия е една, а светските партии, които участват в изборите са около 100! Едва ли има някой, който да може да ги изброи всичките, но съм сигурен, че има най-различни екстравагантности. По тази причина партията на Ердоган взема своите 30%, а 100 останали партии си поделят другите 70%. И тъй като прагът за влизането в турския парламент е 10%, то обикновено само две от тези 100 светски партии успяват да го прескочат. Гласовете, подадени за останалите се разпределят пропорционално и по-голямата част от тях автоматично отиват за Ердоган. Т.е. на практика ислямистката партия на Ердоган печели изборите именно благодарение на гласовете против него!

Преди да продължа искам да подчертая, че правителството на Ердоган се справи доста добре с икономиката на Турция. Управляващите преди него светски партии се прочуха с корупционните си скандали и хиперинфлацията. Ердоган стабилизира турската лира, а малко по – късно направи и обмяна на парите. Дори успя и да принуди таксиметровите шофьори в Истанбул да си монтират апарати за отчитане!

И всичко щеше да бъде добре, ако Ердоган не бе решил, че икономическите успехи са достатъчни за партията му и може да се заеме с възстановяването на ислямизма в Турция. Разбира се той, за разлика от журналистите, е наясно с факта, че ислямистите са малцинство. И не само са малцинство – с изчезването на по-старите хора броят им все повече и повече намалява. Не е рядкост в Истанбул да видите майка и дъщеря – тинейджърка. Майката – със забрадка и безформена връхна дреха в мърляв цвят, а дъщерята – с ярка тениска и прокъсани дънки!

Освен това Турция е „светска държава” съгласно написаната от Ататюрк конституция, и тази конституция се усърдно се защитава както от военните, така и от силно про-светски настроената съдебна система (която защитава светската държава и поради най-обикновен инстинкт за самосъхранение – ако Турция стане теокрация сегашната съдебна система ще изчезне и ще бъде заменена от състоящи се от духовници шариатски съдилища).

По тези причини Ердоган изостави методите, използвани от ислямистите преди 20 години, и се насочи към така наречената „пълзяща ислямизация”. Т.е. насаждане на ислямизацията през „задната врата”, чрез поредица от малки стъпки, които да изглеждат маловажни и недостатъчни да провокират силно противодействие, докато изведнъж не се окаже вече късно. Не бяха забравени и младежите – там първата стъпка бе опитът да се отмени забраната за носене на забрадки във висшите учебни заведения.

Но не се получи. Големите градове на страната бяха разтърсени от многодневни и многомилионни демонстрации. Ердоган бе принуден да отмени повечето от „нововъведенията” си, а Конституционния съд скръцна със зъби и недвусмислено намекна, че ако той продължава по този път няма да остане още дълго министър-председател. Дори предполагам, че именно икономическите успехи на ислямистите ги спасиха и им се размина само със „скръцване”.

Във всеки случай Ердоган си взе поука и изостави опитите си за пълзаща ислямизация чрез вътрешната политика. След което се насочи към външната политика. Облъчвайки турците с посланието, че независимо от светския характер на държавата, то турците все пак изповядват исляма, и единствено другите ислямски държави са естествените им приятели и съюзници.

Следва продължение за външната политика...