Мултиетническите държави на Балканите се провалят

Авторът Тимъти Лес е директор на агенцията за измерване на политическия риск „Нова Европа“ и бивш британски дипломат в Македония и в Босна и Херцеговина.

На Балканския полуостров политическата реалност за жалост е много далеч от „жизнения и вроден“ мултикултурализъм. Дори напротив, регионът е един от най-нестабилните в Европа, където разделените, мултиетнически държави преживяват в състояние на замразени конфликти, изискващи присъствието на хиляди души от мироопазващите сили на място, за да се предотврати повторната поява на насилие.

Причините за този смут са били анализирани надълго и нашироко, но причините за усложненията се свеждат най-общо казано до две. Първата е, че малцинствата не искат да бъдат част от държавата на друга група, ако това означава да живеят като граждани втора ръка без достатъчна сигурност, права и възможности. Втората е, че мнозинствата не искат малцинствата да живеят на техните земи, защото те имат претенции към териториите, които малцинствата обитават. Където тези противостоящи цели се сблъскват, в резултат се появяват напрежения и нефункционалност.

За последните две десетилетия малцинствата нямаха друг избор, освен да приемат мястото си в приелата ги държава по настояване на хегемонистичния Запад, който налагаше вето върху всяка промяна на политическата подредба, наложена след разпада на Югославия. В замяна НАТО се съгласи да гарантира тяхната сигурност, а ЕС техните права и просперитет, стига местните да изпълнят условията за влизането в тези две организации.

Въпреки това, тази глава от историята на Балканите е близо до своя край, без разрешаване на проблемите. Политическата криза в ЕС се задълбочава, а европейците губят своя фокус, авторитета си и своите основни политически лостове в региона – най-вече обещанието за евроинтеграция. Междувременно американците имат по-важни грижи от Балканите. На мястото, освободено от Запада, Русия и Турция установяват своето присъствие и прокарват своя дневен ред.

Не е изненада, че недоволните малцинства са започнали да се възползват от промените в геополитиката за да прокарат отделянето си, което винаги са смятали за единствена гаранция за своята сигурност и права.
Миналия септември босненските сърби директно оспориха Дейтънските споразумения с референдум, подкрепен от Русия, който не посрещна ефективна съпротива от Запада. Сега лидерът на босненските сърби Милорад Додик заплашва, че ще свика нов референдум тази година – най-вероятно за върховенството на конституционния съд на Босна и Херцеговина. Ако положението остане същото, до началото на следващото десетилетие Република Сръбска може да отреже повечето си връзки с останалата част на Босна и Херцеговина.

И други недоволни малцинствена група вършат подобни действия, за да се дистанцира от политическите си центрове. Косовските сърби заплашват да основат Асоциация на сръбските общини без разрешението на косовския парламент. Босненските хървати оформят своите искания. Албанците в Македония отказват да участват в правителството, освен ако техните македонски партньори не приемат нов политически договор. В момента има риск от разпадане на междуетническото разделяне на властта, което досега държа страната обединена.

И това не е предмет на радикална и маргинална политика. В момента тя е прокарвана от водещи политици, действащи в името на своите електорати, чиято основна политическа цел е да живеят в условия на достойнство и сигурност.

След период на статичност, става все по-ясно, че положението се изменя, заплашвайки крехката стабилност. Мнозинствата в мултиетническите държави могат да загубят контрол над територия, към която са емоционално привързани и от която в някои случаи са били етнически прочистени. В най-лошия възможен сценарий, те може да се съпротивяват със сила срещу всяко действие, насочено към сепаратизъм.

Какво да се прави?

Първата задача е хората да бъдат събудени за реалността какво се случва, особено тези, които искат мир в региона. Поради риска от разбиване на сигурността е жизнено важно да се започне дебат за бъдещето на Балканите и на местно, и на международно равнище, който да отиде отвъд парализираната политика на европейска интеграция.

След това задачата е да се изследват възможностите, които са четири.

Първата е да се продължи, както досега, с това, което ученият Ясмин Муянович описва като „задачата на поколението за истинска, идваща от долу реформа и демократизация“. Привидно, това е благородна цел, защото реформите и демокрацията без съмнение са добро нещо. За жалост обаче, има два основни недостатъка в този метод за действие. Единият е, че след 20 години опити, усилията към изграждане на нация засега не са постигнали осезаеми резултати. Политическата атмосфера в региона остава отровна, демокрацията регресира и различните национални групи са по-разделени от всякога. Другият проблем е, че времето изтича. Босненските сърби планират да напуснат и възможността те да бъдат слети заедно с хърватите в единна, босненска политическа общност в срокове, необходими за спирането на излизането им и за спасяването на Босна и Херцеговина клони към нулата.

Втората възможност е Западът да се опита да предложи на недоволните малцинства нови стимули да приемат политическото статукво. В много случаи това би било идеалният изход, защото би неутрализирал заплахата от сепаратизъм по мирен и подреден начин. Въпреки това и този начин има проблеми. С временното прекратяване на процеса на разширяване на ЕС няма нищо, на което Западът да може да предложи на уязвимите малцинства, което да им даде компенсация за тяхната липса на сигурност и политически права.

Третата възможност е малцинствата да бъдат накарани да приемат статуквото със заплахата от санкции или друга форма на наказание, ако се опитват да предприемат действия, насочени към сепаратизъм. Въпреки това, както резултатът от референдума в Република Сръбска показа, няма международен консенсус за наказването на сепаратистите, чиито действия може да са разрушителни, но са привидно безопасни и не заплашващи Запада директно. Междувременно, без съмнение на мнозинствата не трябва да им бъде позволено насилствено да смиряват непокорните малцинства. Това може да предизвика именно този резултат, който всички се опитват да избегнат.

Това ни оставя с четвъртата и последна възможност. Ако недоволните малцинства не могат да бъдат накарани да приемат статуквото и желаят, ако е нужно, да обявят своето отделяне еднозначно, то в интерес на мира е необходимо мнозинствата да приемат някаква форма на нова териториална уредба на мнозинствата си.

В момента очевидният въпрос е доколко далеч трябва да се достигне в това. В идеалния случай мнозинството и малцинството могат заедно да се разберат за форма на децентрализация, която може да запази държавата и да задоволи първоначалните искания на малцинствената група. Ако това може да се случи, то това ще означава край на темата.

Въпреки това, прецедентите от региона сочат, че всичко различно от твърда държавна граница едва ли ще даде свобода от външна намеса и защита от заплаха от потенциална агресия, от които малцинствата в региона се боят. В началото на 90-те години на ХХ век словенците, хърватите, босненците и другите се почувстваха принудени да обявят независимост от Югославия. Косовските албанци не приеха „максималната автономия“ в рамките на Сърбия след 1999 г. Босненските сърби отказват дори и дълбоката автономия, която имат днес.

При всеки случай причината е една. Балканите нямат най-основните елементи, необходими, за да може мултикултурализма да работи, освен в условия на авторитарна власт. Слабите традиции на конституционния либерализъм означават, че малцинствата нямат доверие в споделените институции. Историята на насилие и зверства е разрушила доверието между различните национални групи. Крайната корупция и разпространената бедност също притискат хората на ръба.

От тук се стига до заключението, че най-доброто решение за тази структурна криза в сигурността в региона е преминаването към национални държави, основани върху принципа, че политическите граници трябва да съвпадат колкото се може с демографските реалности.

Националната държава има две основни добродетели. Вътрешно по-голямата част от населението принадлежи на една политическа общност, в която те могат да се възползват от правата и възможностите си без страх от етническа дискриминация. Външно националните държави позволяват на уязвимите групи да живеят в условия на относителна сигурност извън международно-признатите граници. Отношенията между Хърватия и Сърбия или между Сърбия и Албания, или между Албания и Гърция са далеч от перфектните, но са функциониращи, защото, с изключение на някои малки гранични спорове, никоя от тях няма претенции към територията на другите.

Това се различава рязко със ситуацията в мултиетническите страни като Босна, Македония и Косово, където територията, обитавана от малцинствата е също така искана от мнозинството. В първия случай има мир. Във втория неразрешените въпроси за собствеността съдържат в себе си постоянен риск от конфликти.

Трябва да се посочи, че никъде в тази рамка не се предлага новите национални държави да бъдат изцяло чисти етнически. Ако босненците решат да живеят в Република Сръбска, защото корените им са там, или македонците решат да останат в доминираните от албанците части на страната, трябва да бъдат окуражени да останат, както и всички усилия по запазването на правата им да бъдат приложени.

Това е невъзможна цел. Повечето държави в региона са демонстрирали възможността си да приютяват малки малцинствени групи заради това, че не представляват заплаха за териториалната цялост или идентичността на държавата. Това е съвсем различно от положението в Босна и Херцеговина, Македония и Косово, където големи, недоволни малцинства живеят в компактни територии, съседни до тези на титулната си нация и които постоянно отправят искания, които ядосват и притесняват мнозинствата.

Няма наивност относно трудностите при постигането на прехода към националните държави, имайки се предвид съпротивата от мнозинствата да предадат земи, които те смятат за интегрална част от своята държава и чието отделяне те могат да блокират в рамките на международното право. Подходът трябва да бъде постепенен и доброволен, воден от широка международна коалиция, която да води региона към резултата. Може и да има по-добри решения. Тези проблеми са сложни и политиците може дори и да не са се замисляли за решаването им.

Въпреки това, трябва да се знае, че с практическия край на разширяването на ЕС, природата на предизвикателствата се е изменила. Тъй като недоволните малцинства са започнали да се изолират от страните, които от дълго време смятат за нелегитимни, въпросът вече не е как тези мултиетнически държави ще могат да работят. Това бе проблемът на вчера. Днес дилемата, пред която политиците се изправят е дали да позволят региона да се раздели по импровизиран, неконтролиран начин, воден от местните сепаратисти, или дали този процес да бъде контролиран и рискът от насилие от страна на малцинствата да бъде минимизиран.

Предложението може да бъде критикувано. Въпреки това, тези които защитават настоящето политическо положение, изключвайки възможните алтернативи трябва да дадат убедителен отговор на следните въпроси. На първо място, ако мултиетническите държави работят, защо малцинствата в региона са толкова загрижени за основните си права и сигурност? На второ място, какво трябва да се направи в краткосрочен план, за да се обърнем към грижите на малцинствата. На трето място, ако тези планове се провалят, как възнамеряват да спрат това малцинствата едностранно да се отделят от останалата част от страната?

Не се приемат следните отговори. „Малцинствата се страхуват, защото мозъците им са промити от националистично настроени лидери, които измислят фалшиви заплахи“. Това предложение не само, че е обида за тяхната интелигентност, но и показва неразбиране как работи демокрацията на Балканите. На второ място, че „малцинствата вече имат пълни права“. Единствено самите малцинства могат да преценят това и те са на друго мнение. Също така не е допустимо да се отнемат тези права от малцинствата, поради престъпления, извършени 90-те години на ХХ век, особено след като тези малцинства също са страдали в миналото. На трето място възпирането на сепаратизма не може да е използването на насилие.

Въпреки че Балканите може да са мирни засега, тенденциите не са добри. Проблемът на сепаратизма, сдържан за две десетилетия, се завръща в региона, поради променящата се геополитическа среда, която променя местния баланс на силите в полза на ревизионизма. За да бъде поддържан мирът, е жизнено важно тези, които се интересуват от региона да се фокусират върху това как да се справят с този проблем, докато все още има време да се избегне разпадането на сигурността.

Стабилността не се постига с преструване, че всичко е наред на повърхността, въпреки че под нея тектоничните плочи се движат. Не се постига и чрез изричането на клевети, прекратяване на дебатите, увещания или твърдения, че има „универсални“ решения, които ясно въплъщават интересите на само една национална група.

Някои ще продължат да отричат тази гледна точка. Но докато се впиват в абстрактен идеализъм или в набор от вехти политики, вярвайки, че само те могат да гарантират мира, малцинствата на място продължават да следват целта си да се отделят. Това е политическа реалност и колкото по-рано бъде разбрана тя, толкова по-скоро може да започне проекта за справянето с нея.

Balkan Insight