"Еротични спомени" от Златко Ангелов

Героят на всяка от тях е български имигрант в САЩ, който виси в пространството между два свята, обречен търси своя истински идентитет. Всяка от историите се развива около съдбовните събития в човешкия живот: любов, секс, родителство, изневяра, смърт.

Това са истории за безотечествеността, драматизирана в любовния живот на главния герой. Въпреки че е успял на новото място и се е интегрирал, душата му е раздвоена между света, който е напуснал с омерзение и болка, и този, който го е приютил, но не е оправдал много от надеждите му. Новият свят го удовлетворява, но не му достига емоционално и го предизвиква да си спомня стария. Животът му се оказва неочаквано, но закономерно, зависим от греховете му, извършени преди. Пълзящото вътрешно напрежение на сюжета изкривява и двата свята, но и ги допълва и оцветява, придава им лудост и чар.

Златко Ангелов е лекар по образование, през годините работи като преподавател по анатомия, участъков лекар, журналист, писател в рекламата и писател на медицински теми. Живее в Канада от август 1992 г., а в САЩ от юли 1999 г. Женен, с шест деца. Понастоящем е писател и редактор към Международната писателска програма в Айова.

Златко Ангелов има свой неоткриван от никого и неповторим свят. Образите и сюжета в неговото словесно пространство са изградени така, че постигат максимална обективност чрез максималната субективност на писателското му наблюдение. От своя уникален наблюдателен ъгъл Ангелов вижда в света само определени, различни, натоварени с драматизъм и съдбовност неща, които всички ние знаем, но не се досещаме за тях. Дълбоките и разтърсващи житейски, психологически и социални конфликти на неговите герои произлизат от неосъществена или неетично употребена сексуалност, поради което сексуалните им прояви се превръщат в драматични и болезнени психологически проблеми. Не си спомням други писатели да са постигали това така убедително освен Мопасан и Набоков. - Владимир Зарев

Формат: 60/90/15

Обем: 248

ISBN: 978-954-28-1042-1

Цена: 12 лв.

Откъс:

Френска любов

Помня, че първо ме възхити гърбът: имаше форма на трапец с едва огънати навътре странични линии, които падаха от водоравните рамене към кръста - леки като дива лоза по стените на лятна къща. Беше прав, с бледа кожа, трептяща върху стегнатата мускулатура, с няколко бенки под тънкия врат, а може би и над кръста, закрит от черното трико с кръстосани презрамки и къси крачоли. За разлика от повечето слаби жени, ханшът не беше широк като купа, в която е поставена вазата на гръдния кош, а по-скоро изпъкнал назад. Поради това може би гърбът беше по-сексапилен от бедрата и предизвикваше неудържимо желание да бъде прегърнат. Във всеки случай можех свободно да го използвам за разпалване на въображението си: бях зад нея и въпреки огледалото нямаше как да забележи, че я гледам. Краката є бяха по-дълги от торса, между основите на бедрата просветляваше миниатюрен триъгълник. Но дори от моята удобна гледна точка черните арабски очи с форма на морска раковина ме смущаваха.

През целия ми живот е било все така: вглеждах ли се в красиви женски очи – дори когато водех най-сериозен разговор, в съзнанието ми се включваше наелектризирана верига от сексуални очаквания, която ме плашеше: да не стана смешен, ако са несподелени, или да се проваля, ако са споделени. Сякаш красивите очи на жената бяха отворен прозорец, през който ми е внушено, че мога да видя нейния мозък като на длан, но в действителност излъчваната от тях светлина се оказва ослепителна и – също както чуждата стая, в която се взираш от улицата през деня, – пространството зад прозореца остава затъмнено, загадъчно и непредвидимо. Сигурен съм, че повечето мъже споделят моето природно невежество, което не може да бъде преодоляно нито с насилена мъжественост, нито със сексуален опит. То ни прави несигурни, каквото и самочувствие да имаме. И бързаме да се оженим, за да гарантираме – да заключим с ключа на брачния договор – своето мнимо надмощие.

Със Зейна се оправда вторият ми страх. Оказа се, че тя също ме е гледала в огледалото със сексуални очаквания. Но аз се провалих. Свалихме се, имахме изгарящ секс – тя го твърдеше по-често, отколкото ми се струваше необходимо, дори пред приятели, само че казваше „стигах до небесен оргазъм“, но от това не излезе любов. Не поискахме да имаме дете. Огънят на плътта постепенно и закономерно угасна. И аз установих – по-точно, постарах се за собствено успокоение да установя – че интелигентността зад отворения прозорец на ослепителните й очи нито беше вдъхновена от любопитство към света, нито беше на нивото на сексапила й. На втората година се разделихме като добри приятели.

Аз съм такъв: през живота си не успях да намразя нито една от красивите жени, с които се бях опитал неуспешно да се сближа. Говоря за пълно сливане – дълго след сексуалната тръпка на началото. И се отказах да търся вечната любов. Затова помня очите на всичките. Но най-силно помня очите на Зейна.

Всичко това беше отдавна, много преди да се прибера от света, за да умра на този плаж, когато ми дойде времето. Тук няма женски очи, които да ме изваждат от равновесие с двусмислената си заплашителност. Ден и нощ слушам океана, взирам се във вълните и понякога виждам очите на Зейна. Те са като курабийката, потопена в чая, запарен от майка му в зиморничав есенен ден, чийто аромат отключва в съзнанието на Марсел Пруст спомените за летата в Комбре през неговото детство. В моето съзнание очите на Зейна отключват историята на Майкъл и Джорджана. Оттук нататък е необходимо пълно доверие в наблюденията и коментарите на разказвача. Фактите от живота на любовната двойка в редки случаи отразяват мотивите. Фактите са резултат от решения – спонтанни или премислени, за които човек носи отговорност, дори когато не може да ги обясни. Което става много по-често, отколкото ни се иска. Амбивалентността на нашите състояния и действия може би ни освобождава от вина, но не ни освобождава от отговорност.

С Джорджана и Майкъл се запознах през 1983, две години след като емигрирах в Америка. Тъкмо си бях намерил първата работа като преподавател по анатомия в малък, но богат частен колеж във Върнън Ривър, Айова. Не бях сигурен колко време ще остана там, затова не бързах да си купя къща, а прихождах веднъж седмично за два дни от Чикаго. Един колега ми предоставяше стая да преспя през единствената вечер, когато оставах в градчето. Но академичният живот е непредсказуем и понякога се налагаше да оставам по-дълго заради административни задължения. За да убия времето в една такава извънредна вечер, се присъединих към групата за вечеря в къщата на г-жа Мерсие.

Тя беше попаднала тук от Франция, беше надживяла психично болния си съпруг и след дълги години преподаване на френски в колежа се беше отдала на почти мисионерската роля да окултури местната интелектуална общност, като предлага френска кухня веднъж седмично в трапезарията на собствената си къща между април и октомври. Десетте места за вечеря в петък вечер, казаха ми, се разпродавали още в началото на пролетта. Но аз имах късмет: един от местните професори се беше разболял внезапно точно тази вечер и за мен се намери стол на масата на г-жа Мерсие.

Къщата беше кокетна, със зеленчукова градина и селски двор, на две мили от градчето: до нея се стигаше по прашен път, виещ се през меки хълмове, покрити с царевични ниви. Царевицата вече беше пожълтяла и на някои места, във формата на правоъгълни парцели, обрана и изрязана. Късното септемврийско слънце залязваше, когато спрях колата си до луксозно беемве седмица, от чиято шофьорска страна тъкмо излизаше чернокос и подчертано младолик мъж на средна възраст.

„Майкъл, приятно ми е“, почти моментално протегна той ръка към мен, едва ли не през покрива на колата ми, но без да се усмихне. И докато минавах покрай задната част на автомобила, за да отговоря на запознанството, до него се беше появила ниска, почти миниатюрна жена с несъразмерно голям бюст. „А това е Джорджи“, с непроницаема физиономия и без всякаква театралност ми я посочи той. Жената беше видимо по-стара от мъжа. Въпреки гладкото є лице, претърпяло няколко козметични операции, по шията є имаше неизличими бръчки: старческите лунички се спускаха стремглаво надолу към деколтето є. Косата й беше естествено руса. Тя се оказа партньор в местна адвокатска фирма, специализирана в криминални дела. Майк беше професор по една от многобройните хуманитарни дисциплини, съществуващи само в либералните американски колежи: измислена комбинация между психо-, социо- и етно- бръщолевене, мутирала от социалните науки и използвана като псевдонаучна основа за т.нар. културни изследвания.

На вечерята седнахме един до друг. Интелигентността и на двамата беше неоспорима и очарователна. Моята имигрантска история ги заинтересува искрено. Към края на вечерта бяхме единодушни, че ястията, пет на брой, макар и френски по стил, бяха далеч от автентичността на уникалния вкус, който имат във Франция. Джорджи заяви, че в Америка, където иска да се пресели целият свят, американците са обречени да останат невежи за оригиналния вкус на повечето от нещата, които подхранват техния снобизъм, а пришълците – да боледуват от носталгия по вкусовете от тяхното детство. Двайсет години ни деляха от иракската авантюра, когато френските пържени картофи щяха да бъдат обявени за непатриотична гарнитура, и още не можех да предположа, че в тази огромна държава хората като Джорджи, които бяха ходили по света и знаеха истинския вкус на нещата, бяха рядкост. На всичко отгоре тя беше пътувала из Съветския съюз и Източна Европа с третия си съпруг, дипломат от кариерата. На тръгване ме покани на руска вечеринка, която щяха да дават в края на октомври у дома си.

В малките академични градчета на Средния запад есента времето за вечеринки. През лятото всички се пръскат из Америка или по света, през зимата обикновено се ходи до Карибието или Флорида, пролетната ваканция е време за децата.

Но улиците не се оживяват дори през есента, когато четирите месеца учебни занятия принуждават професорите да отказват задгранични пътувания, а дъжделивото време ги потиска, отгоре на това, че са и вкиснати от задължението си да преподават. Не че иначе биха се разхождали. Но по улиците няма с кого да се срещнат, а и едва ли умират да видят някого. Умението на американските интелектуалци да общуват повърхностно, доведено до абсурдно съвършенство, се проявява най-силно по време на тези вечерни събирания без алкохол – виното практически не се смята, – които на английски са назовани с думата party, синоним на партия и страна в преговори. Дали те са вечерни забави, е под въпрос, защото на тях всеки стои или се разхожда с чаша в ръка и бъбри незначителни неща, а най-често се представя на събеседника си, понеже малцина всъщност се познават.

И никой не изпитва неудобство да се нахвърли върху мезетата на масата в момента, когато първият гладен се реши да посегне към тях.

"Говори като победител!", съветва Стив Накамото

  Открийте тайните на печелившия разговор! Общуването е едно от най-основните умения в живота и все пак огромното мнозинство от хорат...

Прочети повече

Ето защо бях смаян, когато заварих истински оживена тълпа в дома на Джорджи и Майк. Водката Смирноф беше развързала езиците и мнозина започнаха да си спомнят добрите стари времена, когато пиенето не се е смятало за социален недъг. Масата беше отрупана със закуски, абсолютно по руски обичай: блини, пирожки, черен и червен хайвер, желирано месо, голяма тенджера с борш върху тих огън на газовата печка, изобщо всичко, което е в състояние да преобърне сърцето ми в носталгичен възел. Самата кухня беше облицована с италианска керамика и оборудвана по последна дума на техниката.

Висок бар я отделяше от трапезарията със стени от черешово дърво. От хората, с които пихме заедно през цялата вечер, не се сприятелих с никого. С някои от тях се срещахме след това на подобни събирания и отново се представяхме един на друг.

Но внезапно и завинаги се привързах към домакините. В знак на взаимност те ме поканиха да им гостувам в Деня на благодарността, само три седмици по-късно. Бяхме интимен кръг: аз и още едно тяхно приятелско семейство адвокати. Голямото ядене на печена пуйка със седем гарнитури и пълнеж, приготвени по рецепти от дълбокия Юг, започна в четири следобед и продължи на свещи до късно през нощта. И беше толкова автентично, колкото руската вечеря. Явно бяха бездетни, защото се споменаваха много други роднини, които отсъстваха, но нямаше намек за син или дъщеря.

Вече не помня точно кога започнах да научавам подробности за живота на Джорджи и Майк. Дали ми бяха подсказали интимни страни от него още на първата вечеря, или това стана по време на вечеринката, наречена руско парти, а може би дори по-късно през нея зима, изглежда на пръв поглед маловажно. Но то има значение, доколкото е мярка за готовността им да ме допуснат до себе си. Едва сега си давам сметка, че нищо от това, което знам за тях, те не ми бяха казали направо. Освен най-голите факти. Бяха се срещнали в Питсбърг, когато, в преддверието на менопаузата си и след три несполучливи брака, тя следвала право в Питсбъргския университет, а той пишел дисертация в университета Карнеги Мелън върху правата на хомосексуалистите да служат в армията. На 25 години Майк бил практически без опит с жените. Засекли се на една студентска вечеринка и завършили вечерта в нейната квартира с луд, многократен секс до сутринта. Интензитетът на страстта им не намалявал в дните и седмиците след това, за това намекваха твърде често. Оттогава, цели 17 години, Джорджи и Майк не бяха се разделяли. Но нямаха официален брак. Изглеждаха прекрасно като двойка, но разликата във възрастта не можеше да се скрие. И все пак съм склонен да твърдя, че си подхождаха физически и интелектуално.

Нито веднъж не ги видях да се целуват пред други. Нито веднъж не чух да си кажат любовни думи. Но и никога не повишаваха глас, нито се нагрубяваха. За това какво е ставало, когато са оставали насаме, научих тогава, когато беше вече късно. Майк беше интелектуалният тип, много по-разсъдъчен и задълбочен. Джорджи беше по-начетена, но в знанията й нямаше система. В себе си реших, че тези хора ще бъдат заедно до смъртта си. И някак свикнах с тях. Джорджи беше родена в Алабама – сама се описваше като бяла-англосаксонка-протестантка, онова, което в Америка е известно като УАСП. Имах впечатление, че е онаследила много пари. Четирите є сестри, които тя презираше, бяха активни дарителки на Републиканската партия. Бащата на Майк беше производител на малокалибрени оръжия, бизнесът му беше някъде в Пенсилвания. Майка му не беше работила никога.

Имаше сестра, за която твърдеше, че е психично разстроена. За мен беше от голямо значение, че нито един от двамата не беше религиозен. Каквито и да бяха причините за невротичността им – или цинизма им, – поне не бяха обременени с конфликтното присъствие на католически или протестантски Господ в душите си.

"Мечтаните туристически пътувания"

Тази книга е отличен пътеводител по най-вълнуващите туристически маршрути на света. Независимо как предпочитате да пътувате – по ...

Прочети повече

Бяха влюбени в Италия – също като мен. Защо си спомних за Зейна тази вечер? Ах, да, имаше буря, вятърът виеше като куче по покрива, вълните се сгромолясваха без ред и сякаш сърдити, че съм все още тук, че са ми останали сили да ги наблюдавам дори когато не са красиви. И ми стана тъжно. Не за отминалото време, а за времето, което предстои. Зейна беше епизод от миналото, но по законите на паметта се беше превърнала в неизличима част от бъдещето. Откакто нейното и моето бъдеще започнаха да протичат поотделно, измина четвърт век. Но погледнато от онази точка във времето, нейното и моето бъдеще, свързани поради спомена от случайната ни среща, бяха станали неразделни. Това, че научих какво се беше случило с нея през този четвърт век, не премахна болката от нейното отсъствие. В моята памет тя и аз продължаваме да имаме общо бъдеще. И отсега нататък онези, които прочетат моя разказ – и това е особено важно с оглед на скорошната неизбежна смърт на моята памет, – ще присвоят Зейна като част от тяхното бъдеще заедно с умитите от бурята дъски на терасата, които се оцеждат във внезапно настъпилото затишие, запотената бутилка сливенска перла, от която си наливам в малка чашка, луната, изгряла над океана, и аромата на орхидеи.

В плен на тази интелектуална елегия, влизам в работното си студио и разлиствам старите си бележници, които все още не съм прехвърлил в компютъра. Ето, на последната страница: „опера във Верона...“. След завръщането си от Италия през лятото на 1985 Джорджи и Майк ме бяха поканили на вечеря, седяхме надвечер на патиото в техния двор, в чашите ни бучките лед изстудяваха 18-годишен тъмнокехлибарен бърбън – истински, от Кентъки – и Майк разказваше как са платили луди пари за „Трубадур“ на лятната сцена във Верона. Пътували с влак от Венеция, където били отседнали в малък апартамент близо до площад Сан Марко – тогава още напълно сух и пълен с гълъби, без предчувствие за водата, която ще го залее през XXI век. Целият италиански бомонд се бил изсипал тази вечер да покаже себе си – спектакъл, равен по пищност и драматизъм на онова, което ставало на сцената. Но още преди началото буреносни облаци се събирали над старата римска арена. „Увертюрата започна“, каза Майк, „със святкане и гръмотевици, но представлението тръгна. Прекрасен декор, страхотно пеене, една българка беше Азучена, но как се казва, не ме питай [трябва да е била Гена Димитрова, сещам се аз внезапно след толкова години], всички останали бяха италианци, диригентът също. И преди края на първото действие заплющя дъжд. Всички се втурнаха към фоайетата, разтворили чадъри над главите си, операта спря.

Под сводовете замириса на мокри дрехи, в тоалетните не можеше да се влезе от хора. И всички чакаме дъждът да отмине, пият се коктейли, небето трещи, позната италианска бъркотия. И какво мислиш? Съобщиха, че представлението се прекратява. И не ни върнаха парите, защото вече било минало едно действие“.

Джорджи и Майк бяха загорели от италианското слънце. Възторжени и вдъхновени от възвишените си преживявания в Италия, не им се говореше за американските проблеми, мразеха Рейгън и цялата консервативна революция, която беше заляла страната. Някъде след четвъртия бърбън Майк влезе вътре да сложи пиците в печката. Денят угасна почти в един миг и аз се чувствах щастлив, че бях намерил приятели, с които, както в България, мога да говоря за всичко. Пихме червено калифорнийско вино с пицата – пикантна, с хрупкава коричка, сочна, признат пециалитет на Майк! Джорджи си беше извадила бутилка бяло от хладилника, но ние с Майк пресушихме четири от нашето мерло. За десерт имаше шоколадова торта и сладолед. По време на ликьора – ако добре помня, беше оригинален френски „Шартрьоз“, – говорихме за ума и красотата на младите момичета, които в това малко градче бяха неизбежно концентрирани в класните стаи на колежа. Аз заявих, че не мога да се възбудя от грозна жена, колкото и да е умна. [Напоследък промених мнението си, но не успях да съобщя това на Майк.] Майк беше готов да спи с всяка умна жена независимо как изглежда. Джорджи се обърна към мен – и неясно защо – ми каза, че имам романтичен възглед за красотата и любовта, сигурно съм изучавал английските романтици. Не я попитах откъде е направила този извод. Беше една от онези вечери, когато всичко е твърде обикновено, нищо не се случва, нищо не може да се случи, красотата на живота витае между нас, но ние не разбираме, че тя е целият му смисъл, защото баналността на собствените ни мисли, колкото и да са напоени от четене на класически автори и осведомени от точни науки, ни изпълва с негодувание, че от нашите преживявания не става добра литература, те са твърде недраматични или мелодраматични, или неправдоподобно умозрителни, или клиширани от хуманитарното ни възпитание до степен да изглеждаме карикатури на самите себе си. Тръгнах си с обичайните обещания да се чуем по телефона и да се видим отново след време. […]