На 4 декември 2025 г. се навършват 46 години от смъртта на Петя Дубарова. 17-годишната поетеса избира да напусне този свят, оставяйки загадъчно послание.
"Зимен ден"
Бяла зима пак размята
снежни сребърни коси,
побеляла е земята
и снежец-кристал роси.
Тя примамливо ни кани,
плисва радостна вълна,
по дантели изтъкани
литва нейната шейна.
И изпълва се простора
с много песни, волен смях
и далеч се плъзга взора,
и се спущаме без страх.
"Посвещение"
В студените нощи, когато пиян
сънят се търкаля на моя таван,
когато луната тъмнее от грях,
когато увисва над мен моя страх,
обесен на острия ръб на нощта,
подавам ти своята бледа ръка -
на теб - непознатия - смугло красив,
потаен и питомен, жаден и див,
едва деветнайсет години живял,
а всичко опитал и всичко видял,
подвластен на никого, ничий, сам свой,
но тръгнал към мене и истински мой
и падал по пътя си, плакал, грешил,
но нежност момчешка за мен съхранил.
"Доброта"
Понякога съм толкова добра,
че цялата изтръпвам и боли ме.
И вените ми, сплетени в гора,
ми търсят ново, благородно име.
Понякога съм толкова добра!...
През стъкло от лято
На косите ми поляга като пъстра селска кърпа
радостта. А дъждовете ме обличат със вода.
И немирна струя въздух смешно дрехите ми дърпа.
"Лятото изтече"
Лятото изтече като пееща вода.
Тежко ми е — колко много, много пих от нея.
Бели стъпки, нежни като котешка следа,
още за червената му песен пеят.
Мислите ми тръгнаха след него по света.
"Една солена дупка"
Една солена дупка като кратер
погълва много блясък на звезди.
И вятърни истории моят вятър
остави и и луд като преди,
към моя дом подгонва нещо свое,
препъва се във пейките безброй
и скрива се от зениците мои.
"Доброта"
Понякога съм толкова добра,
че цялата изтръпвам и боли ме.
И вените ми, сплетени в гора,
ми търсят ново, благородно име.
Понякога съм толкова добра!...
"Мои часове"
Една звезда – светлинна и далечна,
отчупи се и блъсна се в безкрая,
погреба я морето сиво млечно
и вятър се опита да излае.
Една вълна, изваяна от мрака,
обиди се за н
"Посвещение"
В студените нощи, когато пиян
сънят се търкаля на моя таван,
когато луната тъмнее от грях,
когато увисва над мен моя страх,
обесен на острия ръб на нощта,
подавам ти своята бледа ръка -
на теб - непознатия - смугло красив,
потаен и питомен, жаден и див,
едва деветнайсет години живял,
а всичко опитал и всичко видял,
подвластен на никого, ничий, сам свой,
но тръгнал към мене и истински мой
и падал по пътя си, плакал, грешил,
но нежност момчешка за мен съхранил.
"Посвещение"
В студените нощи, когато пиян
сънят се търкаля на моя таван,
когато луната тъмнее от грях,
когато увисва над мен моя страх,
обесен на острия ръб на нощта,
подавам ти своята бледа ръка -
на теб - непознатия - смугло красив,
потаен и питомен, жаден и див,
едва деветнайсет години живял,
а всичко опитал и всичко видял,
подвластен на никого, ничий, сам свой,
но тръгнал към мене и истински мой
и падал по пътя си, плакал, грешил,
но нежност момчешка за мен съхранил.
"Мои часове"
Една звезда – светлинна и далечна,
отчупи се и блъсна се в безкрая,
погреба я морето сиво млечно
и вятър се опита да излае.
Една вълна, изваяна от мрака,
обиди се за нещо на прибоя,
отиде си, остави го да чака,
разяждан сам от самотата своя.
Една луна – простряна длан от злато –
пречупва очертания в тъмите,
мътнее като посивяло лято
и глъхнат кратери в плътта и скрити.
В такива часове на радост своя
във амфора старинна се превръщам,
защото вятъра, луната-длан, прибоя
Във своята дълбочина поглъщам.
"Портрет"
Старинния портрет от таз стена
ме гледа с свойте ясносини
очи, разлели синя светлина.
На черно кадифе, върху коприна,
ръцете му са сложени една
на друга.
Сънна тишина
връх неговата плът, тъй близка и далека,
се спусна и лежи недвижима пет века.
Не е ли той в света,
или е само -
видение на чуден свят и сън!
"Една солена дупка"
Една солена дупка като кратер
погълва много блясък на звезди.
И вятърни истории моят вятър
остави и и луд като преди,
към моя дом подгонва нещо свое,
препъва се във пейките безброй
и скрива се от зениците мои.
"Доброта"
Понякога съм толкова добра,
че цялата изтръпвам и боли ме.
И вените ми, сплетени в гора,
ми търсят ново, благородно име.
Понякога съм толкова добра!...
"Сливане"
Нощта дойде и корабите-замъци
целунаха със светлини морето.
Запалиха го жълтите им пламъци
и стана то като от огън взето.
Те пясъците бели зацелуваха
и топло електричество им вляха.
"Доброта"
Понякога съм толкова добра,
че цялата изтръпвам и боли ме.
И вените ми, сплетени в гора,
ми търсят ново, благородно име.
Понякога съм толкова добра!...
"Аз и морето"
Безбройните разплакани черупки
докосват ме със свойта чернота,
и рачета от тъмните си дупки
проблясват със солена мокрота.
Студена сол нозете ми изгаря
и пяна във дланта ми се топи,
вибрират побелели морски пари
със вятър, хладината им изпил.
Как искам да съм с мидите зелени,
но тръгвам умълчана към дома
и мидите си тръгват сякаш с мене,
със мен си тръгва топлата вълна.
Сега разбирам: в топлите ми длани
е сгушено соленото море.
"Сливане"
Нощта дойде и корабите-замъци
целунаха със светлини морето.
Запалиха го жълтите им пламъци
и стана то като от огън взето.
Те пясъците бели зацелуваха
и топло електричество им вляха.
"Аз и морето"
Безбройните разплакани черупки
докосват ме със свойта чернота,
и рачета от тъмните си дупки
проблясват със солена мокрота.
Студена сол нозете ми изгаря
и пяна във дланта ми се топи,
вибрират побелели морски пари
със вятър, хладината им изпил.
Как искам да съм с мидите зелени,
но тръгвам умълчана към дома
и мидите си тръгват сякаш с мене,
със мен си тръгва топлата вълна.
Сега разбирам: в топлите ми длани
е сгушено соленото море.
"Доброта"
Понякога съм толкова добра,
че цялата изтръпвам и боли ме.
И вените ми, сплетени в гора,
ми търсят ново, благородно име.
Понякога съм толкова добра!...
През стъкло от лято
На косите ми поляга като пъстра селска кърпа
радостта. А дъждовете ме обличат със вода.
И немирна струя въздух смешно дрехите ми дърпа.
"Доброта"
Понякога съм толкова добра,
че цялата изтръпвам и боли ме.
И вените ми, сплетени в гора,
ми търсят ново, благородно име.
Понякога съм толкова добра!...
"Посвещение"
В студените нощи, когато пиян
сънят се търкаля на моя таван,
когато луната тъмнее от грях,
когато увисва над мен моя страх,
обесен на острия ръб на нощта,
подавам ти своята бледа ръка -
на теб - непознатия - смугло красив,
потаен и питомен, жаден и див,
едва деветнайсет години живял,
а всичко опитал и всичко видял,
подвластен на никого, ничий, сам свой,
но тръгнал към мене и истински мой
и падал по пътя си, плакал, грешил,
но нежност момчешка за мен съхранил.
"Зимен ден"
Бяла зима пак размята
снежни сребърни коси,
побеляла е земята
и снежец-кристал роси.
Тя примамливо ни кани,
плисва радостна вълна,
по дантели изтъкани
литва нейната шейна.
И изпълва се простора
с много песни, волен смях
и далеч се плъзга взора,
и се спущаме без страх.
"Една солена дупка"
Една солена дупка като кратер
погълва много блясък на звезди.
И вятърни истории моят вятър
остави и и луд като преди,
към моя дом подгонва нещо свое,
препъва се във пейките безброй
и скрива се от зениците мои.
"Една солена дупка"
Една солена дупка като кратер
погълва много блясък на звезди.
И вятърни истории моят вятър
остави и и луд като преди,
към моя дом подгонва нещо свое,
препъва се във пейките безброй
и скрива се от зениците мои.
"Посвещение"
В студените нощи, когато пиян
сънят се търкаля на моя таван,
когато луната тъмнее от грях,
когато увисва над мен моя страх,
обесен на острия ръб на нощта,
подавам ти своята бледа ръка -
на теб - непознатия - смугло красив,
потаен и питомен, жаден и див,
едва деветнайсет години живял,
а всичко опитал и всичко видял,
подвластен на никого, ничий, сам свой,
но тръгнал към мене и истински мой
и падал по пътя си, плакал, грешил,
но нежност момчешка за мен съхранил.
"Портрет"
Старинния портрет от таз стена
ме гледа с свойте ясносини
очи, разлели синя светлина.
На черно кадифе, върху коприна,
ръцете му са сложени една
на друга.
Сънна тишина
връх неговата плът, тъй близка и далека,
се спусна и лежи недвижима пет века.
Не е ли той в света,
или е само -
видение на чуден свят и сън!
"Мои часове"
Една звезда – светлинна и далечна,
отчупи се и блъсна се в безкрая,
погреба я морето сиво млечно
и вятър се опита да излае.
Една вълна, изваяна от мрака,
обиди се за нещо на прибоя,
отиде си, остави го да чака,
разяждан сам от самотата своя.
Една луна – простряна длан от злато –
пречупва очертания в тъмите,
мътнее като посивяло лято
и глъхнат кратери в плътта и скрити.
В такива часове на радост своя
във амфора старинна се превръщам,
защото вятъра, луната-длан, прибоя
Във своята дълбочина поглъщам.
На 4 декември 2025 г. се навършват 46 години от смъртта на Петя Дубарова. 17-годишната поетеса избира да напусне този свят, оставяйки загадъчно послание.
"Доброта"
Понякога съм толкова добра,
че цялата изтръпвам и боли ме.
И вените ми, сплетени в гора,
ми търсят ново, благородно име.
Понякога съм толкова добра!...
"Доброта"
Понякога съм толкова добра,
че цялата изтръпвам и боли ме.
И вените ми, сплетени в гора,
ми търсят ново, благородно име.
Понякога съм толкова добра!...
"Посвещение"
В студените нощи, когато пиян
сънят се търкаля на моя таван,
когато луната тъмнее от грях,
когато увисва над мен моя страх,
обесен на острия ръб на нощта,
подавам ти своята бледа ръка -
на теб - непознатия - смугло красив,
потаен и питомен, жаден и див,
едва деветнайсет години живял,
а всичко опитал и всичко видял,
подвластен на никого, ничий, сам свой,
но тръгнал към мене и истински мой
и падал по пътя си, плакал, грешил,
но нежност момчешка за мен съхранил.
"Лятото изтече"
Лятото изтече като пееща вода.
Тежко ми е — колко много, много пих от нея.
Бели стъпки, нежни като котешка следа,
още за червената му песен пеят.
Мислите ми тръгнаха след него по света.
"Мои часове"
Една звезда – светлинна и далечна,
отчупи се и блъсна се в безкрая,
погреба я морето сиво млечно
и вятър се опита да излае.
Една вълна, изваяна от мрака,
обиди се за н
На 4 декември 2025 г. се навършват 46 години от смъртта на Петя Дубарова. 17-годишната поетеса избира да напусне този свят, оставяйки загадъчно послание.
"Зимен ден" Бяла зима пак размята снежни сребърни коси, побеляла е земята и снежец-кристал роси. Тя примамливо ни кани, плисва радостна вълна, по дантели изтъкани литва нейната шейна. И изпълва се простора с много песни, волен смях и далеч се плъзга взора, и се спущаме без страх.
"Посвещение" В студените нощи, когато пиян сънят се търкаля на моя таван, когато луната тъмнее от грях, когато увисва над мен моя страх, обесен на острия ръб на нощта, подавам ти своята бледа ръка - на теб - непознатия - смугло красив, потаен и питомен, жаден и див, едва деветнайсет години живял, а всичко опитал и всичко видял, подвластен на никого, ничий, сам свой, но тръгнал към мене и истински мой и падал по пътя си, плакал, грешил, но нежност момчешка за мен съхранил.
"Доброта" Понякога съм толкова добра, че цялата изтръпвам и боли ме. И вените ми, сплетени в гора, ми търсят ново, благородно име. Понякога съм толкова добра!...
През стъкло от лято На косите ми поляга като пъстра селска кърпа радостта. А дъждовете ме обличат със вода. И немирна струя въздух смешно дрехите ми дърпа.
"Лятото изтече" Лятото изтече като пееща вода. Тежко ми е — колко много, много пих от нея. Бели стъпки, нежни като котешка следа, още за червената му песен пеят. Мислите ми тръгнаха след него по света.
"Една солена дупка" Една солена дупка като кратер погълва много блясък на звезди. И вятърни истории моят вятър остави и и луд като преди, към моя дом подгонва нещо свое, препъва се във пейките безброй и скрива се от зениците мои.
"Доброта" Понякога съм толкова добра, че цялата изтръпвам и боли ме. И вените ми, сплетени в гора, ми търсят ново, благородно име. Понякога съм толкова добра!...
"Мои часове" Една звезда – светлинна и далечна, отчупи се и блъсна се в безкрая, погреба я морето сиво млечно и вятър се опита да излае. Една вълна, изваяна от мрака, обиди се за н
"Посвещение" В студените нощи, когато пиян сънят се търкаля на моя таван, когато луната тъмнее от грях, когато увисва над мен моя страх, обесен на острия ръб на нощта, подавам ти своята бледа ръка - на теб - непознатия - смугло красив, потаен и питомен, жаден и див, едва деветнайсет години живял, а всичко опитал и всичко видял, подвластен на никого, ничий, сам свой, но тръгнал към мене и истински мой и падал по пътя си, плакал, грешил, но нежност момчешка за мен съхранил.
"Посвещение" В студените нощи, когато пиян сънят се търкаля на моя таван, когато луната тъмнее от грях, когато увисва над мен моя страх, обесен на острия ръб на нощта, подавам ти своята бледа ръка - на теб - непознатия - смугло красив, потаен и питомен, жаден и див, едва деветнайсет години живял, а всичко опитал и всичко видял, подвластен на никого, ничий, сам свой, но тръгнал към мене и истински мой и падал по пътя си, плакал, грешил, но нежност момчешка за мен съхранил.
"Мои часове" Една звезда – светлинна и далечна, отчупи се и блъсна се в безкрая, погреба я морето сиво млечно и вятър се опита да излае. Една вълна, изваяна от мрака, обиди се за нещо на прибоя, отиде си, остави го да чака, разяждан сам от самотата своя. Една луна – простряна длан от злато – пречупва очертания в тъмите, мътнее като посивяло лято и глъхнат кратери в плътта и скрити. В такива часове на радост своя във амфора старинна се превръщам, защото вятъра, луната-длан, прибоя Във своята дълбочина поглъщам.
"Портрет" Старинния портрет от таз стена ме гледа с свойте ясносини очи, разлели синя светлина. На черно кадифе, върху коприна, ръцете му са сложени една на друга. Сънна тишина връх неговата плът, тъй близка и далека, се спусна и лежи недвижима пет века. Не е ли той в света, или е само - видение на чуден свят и сън!
"Една солена дупка" Една солена дупка като кратер погълва много блясък на звезди. И вятърни истории моят вятър остави и и луд като преди, към моя дом подгонва нещо свое, препъва се във пейките безброй и скрива се от зениците мои.
"Доброта" Понякога съм толкова добра, че цялата изтръпвам и боли ме. И вените ми, сплетени в гора, ми търсят ново, благородно име. Понякога съм толкова добра!...
"Сливане" Нощта дойде и корабите-замъци целунаха със светлини морето. Запалиха го жълтите им пламъци и стана то като от огън взето. Те пясъците бели зацелуваха и топло електричество им вляха.
"Доброта" Понякога съм толкова добра, че цялата изтръпвам и боли ме. И вените ми, сплетени в гора, ми търсят ново, благородно име. Понякога съм толкова добра!...
"Дъжд" Като пулса на сърцето бодро тупкат капки вън. Колко чудно и красиво всичко туй е, като в сън. Златосребърни прашинки.
"Аз и морето" Безбройните разплакани черупки докосват ме със свойта чернота, и рачета от тъмните си дупки проблясват със солена мокрота. Студена сол нозете ми изгаря и пяна във дланта ми се топи, вибрират побелели морски пари със вятър, хладината им изпил. Как искам да съм с мидите зелени, но тръгвам умълчана към дома и мидите си тръгват сякаш с мене, със мен си тръгва топлата вълна. Сега разбирам: в топлите ми длани е сгушено соленото море.
"Ето ме днес" Ето ме днес съвършено разлистена. Дяволска сила във жеста ми свети. А във очите ми тайни и истини врат като билки в магични котлета.
