Рискованата игра на Обама за бъдещето на Иран

Президентът на САЩ Барак Обама се готви да направи най-рискованата си стъпка във външната политика. Игнорирайки опозицията у дома и почти единодушното несъгласие в Близкия изток, изглежда в идните дни Обама ще продължи усилията за постигане на споразумение за иранската ядрена програма. Той залага, че най-твърдолинейната теокрация в света може да бъде подтикната към промяна за добро. С времето мълчаливото мнозинство ще надделее над своите аятоласи.

Залогът е идеята, че преговорите с врага имат смисъл. Залогът на Обама върху дипломацията трудно може да се разграничи от гледището на Джордж Буш за света. И все пак те споделят една обща слабост – вярата, че един вдъхновен ход може да промени играта. Буш мислеше, че може да наложи демокрация в Близкия изток, като свали най-бруталните автокрации. Обама се надява да създаде стабилност, като се справи с най-опасния режим. Ще бъде ли резултатът на Обама по-добър?

Колкото повече слушаме критиците на Обама, толкова повече симпатизираме на техния подход. От израелския премиер Бенямин Нетаняху до владетелите на Саудитска Арабия и почти всеки републиканец в Американския сенат, несъгласните с Обама вярват, че думата на Иран не струва дори толкова, колкото хартията, на която е написана. Обама е най-малкото наивен. В най-лошия случай той е антиамериканец. Да правиш споразумения с измамнически режим предава ценностите на САЩ.

В същност такива сделки са доста типични за американците. Заради върховното благо Франклин Рузвелт подписа съюз с Йосиф Сталин – един от най-масовите убийци в историята. Ричърд Никсън сключи споразумение за мир с Мао Дзъдун – който е убил дори повече хора от Сталин. Джими Картър и Роналд Рейгън подкрепиха муджахидините в Афганистан. По тези стандарти престъпленията на Иран са незначителни.

Нещо повече, Иран не представлява заплаха за универсалните ценности на Америка. Комунистите твърдяха, че говорят от името на цялото човечество. А Иран – само за 2% от него – шиитското население в света. Както обича Обама да цитира Джон Кенеди: „Ако искате да сключите мир, преговаряйте не с приятелите си, а с враговете си“.

Нетаняху казва, че никакво споразумение е по-добре от лошо споразумение. Тук отново позицията на Обама е по-обоснована от тази на критиците му. Ако изборът е между лошо споразумение или война, то за предпочитане е първото. Други говорят за бомбардиране на Иран. В идеален свят, Обама би убедил Иран да се откаже от ядрената си програма, вместо да ограничава ресурсите му. Споразумението ще се важи завинаги, вместо за 10 до 15 години. Техеран би прекратил подкрепата си за „Хизбулла“, сирийския президент Башар Асад и други, вместо да обещава да не прави нищо такова. Това също би било юридически обвързващо, вместо политически документ. Уви, такива условия са нереалистични. Обама не разрешава визията за перфектното да измести перспективите за нещо добро.

Та, какво би могло да се обърка? Логиката на Обама е, че Техеран няма да плати реална цена, ако наруши думата си. В сравнение с преди пет или десет години, Техеран сега преговаря от позицията на силата. Ако реализира споразумението, Обама постепенно ще облекчи икономическите санкции. Ако престъпи думата си, те ще бъдат повторно наложени. В най-лошия сценарий за Иран това ще означава връщането към днешното статукво. Какво има да губи? Тук вродената разумност на Обама може да играе в негова вреда. Неговата администрация настоява, че на масата остават всички възможности – включително военни удари. Обама обаче не държи в тайна факта, че никога не би прибягнал до тази опция.

Той се надява, че умерените политици в Иран, водени от Хасан Роухани, ще получат народна подкрепа с набирането на скорост на икономическия ръст и с постепенното вдигане на санкциите. От това следва подкрепата на местно ниво за споразумението да се увеличи. На свой ред, Иран ще намали спонсорирането на шиитските милиции и терористични групи в региона. Умерените сунитски режими също ще се отдръпнат. Икономическата логика ще замести примката на религиозните различия. Обама ще е превърнал днешния порочен кръг в непоръчен такъв. Това е оптимистичната версия. Но Обама се нуждае от план Б, а изглежда, че такъв няма.

Неговият подход среща още две спънки. Първо, водената от САЩ война срещу „Ислямка държава“ се води най-вече от Иран и шиитските му съюзници в Ирак и Сирия. Обама разчита на негласния съюз с Иран за по-голямата част от сраженията. Нежеланието на Обама да изпрати пехота увеличава тежестта на Иран. Второ, сунитските съюзници на Америка, водени от Саудитска Арабия, Египет и Турция, вярват, че Иран ще изчака благоприятен момент, за да наруши споразумението. Те нямат вяра в хватката на Обама върху вътрешната динамика на Иран. Влошаващото се здраве на аятолах Хаменей създава още несигурност. Опасността за ядрени надпревара в Близкия изток никога не е била по-голяма.

Обама рискува да сподели поредния завет със своя предшественик. Буш се опита да наложи демокрация със сила. На практика, той създаде вакуум, който бе запълнен от Иран. Багдад се превърна в сателит на Техеран, какъвто остава и до днес. Иран спечели най-много от грешките на Буш в Близкия изток. Иранската мощ продължава да расте и по време на управлението на Обама. Би било ирония, ако предстоящото споразумение само затвърди тази тенденция.

The Financial Times