X
 
 
Най-важното за коронавируса четете тук
Заедно можем!

Писателят Георги Господинов: Литературата е моето спасение

9383
Писателят Георги Господинов: Литературата е моето спасение
Снимка: Дафинка Стоилова
Георги Господинов (1968) е един от най-четените български поети и писатели. Неговите книги са публикувани на повече от 25 езика. Получават отзиви в издания като "Ню Йоркър", "Ню Йорк Таймс", "Гардиън", "Либерасион" и др. Първият му роман „Естествен роман“, който вече има 12 издания, връща читателите към българската литература и отваря вратите към световната публика. Френската критика го определя като „машина за истории“ и „малък литературен шедьовър“. Последният му роман „Физика на тъгата” печели международната награда Ангелус през миналата есен. Нобеловата лауреатка Олга Токарчук пише за него, че романът е в канона на съвременната европейска литература. Чуждата критика сравнява Господинов с писатели като Маркес, Орхан Памук, Милан Kундера и нарича „Физика на тъгата“ българските „Сто години самота“. Едноименният филм на Теодор Ушев по романа влезе в краткия списък за тазгодишните Оскари.

Заедно с дъщеря си Рая издават детската книга „Сватби на животни и неща“, писана и рисувана от двамата.

Господинов е автор е на повече от 15 книги с поезия, проза, есета, графичен роман, либрето за опера, поставена в Познан, сценарии за късометражни филми.

Г-н Господинов, кога и как стигнахте до писането като призвание?

Много рано. Бил съм на 6-7 години.

Първото нещо, което написах, беше страшен сън. Тогава живеех при баба ми и дядо ми. Сънувах кошмар, който се повтаряше. Когато поисках да го споделя на баба ми, тя каза, че такива неща не се разказват, за да не се сбъднат. Тогава ми хрумна, че мога да го запиша.

Помните ли го?

Да, много ясно.  Цяло чудо е, но оттогава не съм го сънувал - излекувах се, макар че никога не го забравих. Майка ми, баща ми и брат ми са на дъното на много дълбок кладенец. Аз съм отвън и адски ме е страх по две причини - първо за тях, защото не мога да им помогна, после за себе си, защото съм изоставен. Опитвам се да вляза при тях. Това е сънят. Човек разбира като дете, че в писането има някаква магия. Благодарение на него като малък мислех, че мога да правя чудеса. Описал съм ги в "Естествен роман" - как, ако сложиш косъм от конска опашка и го оставиш 40 дни във вода, той ще се превърне в змия, например. 

Как започва писането като процес при Вас - черпите вдъхновение от действителността или просто Ви хрумва идея, изцяло плод на въображението? 

Не бих казал идея или сюжет. В началото може да бъде фраза, дочута на улицата, представа... "Физика на тъгата" тръгна от представата за едно момче на 10 г., което стои в стая до прозореца и се страхува да се обърне, защото е тъмно. Това е много личен мой спомен.

Колко важни са другите изкуства за вдъхновението Ви като писател?

Много хубав въпрос! Много са важни, особено за начинаещите писатели. Ърнест Хемингуей има десет съвета към пишещите, три от тях са: "Четете други автори" , "Слушайте музика", "Съзерцавайте картини". От личен опит мога да потвърдя, че са полезни. Няколко от нещата ми са тръгнали от гледането на портрети. Най-важното е писателят да намери вдъхновение във всекидневието. Да запази любопитството си, да не научава прекалено бързо всичко за живота, да задържи колебанието си, за да търси. Сигурният човек не търси и няма за какво да пише. Да бъде крайно чувствителен, което много помага на писането и пречи при живеенето.

Опитвате ли се да обуздавате крайната си чувствителност, за да Ви бъде по-леко? 

Не се опитвам да я усмирявам, обичам да стоя в нея. Не ми е лесно живеенето. Всичко те закача, дере, дразни, боли те. Но това е да бъдеш писател. 

Ако сляпата Вайша можеше да види България днес, какво красиво щеше да забележи?

Вайша би видяла хора, които се лутат между минало и бъдеще. Понеже тя гледа и в миналото, и в бъдещето, пропуска настоящето. Това, което се случва в момента, е смесване на минало и бъдеще и не е само български феномен. Липсва усещане за бъдеще и сме принудени да потърсим с поглед миналото, защото то винаги изглежда по-уютно и сигурно. Това обаче може да бъде доста опасно.

Днес наблюдаваме политически и културен синдром - извикване на духовете от миналото. Бъдещето сякаш е изпразнено от смисъл и в някаква степен е плашещо. На тази тема е посветен предстоящият ми роман, тя много ме вълнува.

Какво добро би видяла? Това, на което винаги се уповаваме във времена на криза - младите, които още са чувствителни към обществените процеси. Миналата година беше тяхната година - спомнете си Грета Тунберг, която развълнува толкова хора. 

Снимка: Дирк Скиба

Какво смятате, че кара хората да изгубят чувствителност и с какво чувствителността на младите днес е по-различна от чувствителността на Вашето поколение? 

Вероятно когато ние бяхме млади, сме имали същата чувствителност, която сме изгубили някъде по пътя. Всяко младо поколение има свръхчувствителност към случващото се. В началото на 90-те години и ние имахме такива сетива. Въпросът е, че нещо сякаш се смени във времето и се изгуби една много важна тънка червена линия. Това бе разделение между добрите и лошите и нас ни беше срам да я прекрачваме. Изгубихме още нещо, което смятам за изключително важно - паметта. Парадоксално е, че в миналото имаше повече памет. Сега, въпреки че имаме всички нови медии, в които оставяме следите си, днешните хора имат много по-малко памет. Отсъствието й е много удобно, то води до отсъствие на елементарна етика.

Говорите за 90-те години, за началото на прехода. Не се ли оказаха обаче добрите и лошите, които споменавате, на една и съща страна?

Това значи, че линията е прекрачена. Тя не е само политическа, но и културна. Българските проблеми не са чисто политически. От Античността е ясно, че политиката е визия за общо живеене в полиса, а не просто кадрова смяна на правителство. Мисля, че ние като общество преминаваме от един разпад в друг и не сме се построили добре, за да говорим, че проблемите ни са чисто политически. Знам, че политикът винаги е важна фигура за медиите, но зад всеки такъв човек стои по-дебел или по-тънък пласт култура. Ако нещо в България върви по-лошо, отколкото в другите европейски страни, това е различната степен на натрупване на тази култура. Когато падаме от едно културно ниво, защото и в другите европейски държави има такова падане, много е важно от колко високо падаш. Ние имаме много малко за падане, близо сме до земята. Нашите културни натрупвания са малко. Кризите, преди да станат политически, са културни. 

Не се ли получава парадокс - в днешно време границите са отворени, младото поколение учим езици, пътуваме, живеем и работим в чужбина... Българите са по-отворени към света, отколкото са били преди. Не би ли трябвало това да вдига културното ни ниво, защо казвате, че то не е достатъчно високо?

Не казвам, че преди е било по-добре, нека изчистим този въпрос. Има хора, които го твърдят, аз не съм от тях. Българската обществена криза е трупана от 1944-та г., може би отпреди това. Факт е, че по времето на социализма съзнанието беше покварено. Скоро отбелязахме годишнина от Народния съд. Той само политически акт ли е, юридически ли е, или е акт, който срутва основите на едно общество, който го разлепва? Хората са си казвали: "Ако направя нещо или кажа нещо, ще бъда един от разстреляните в калта на софийските гробища. По-добре да си мълча." Това продължава вече 70 г. За това не ни е виновна демокрацията. 

Като говорите за разпад, чувала съм да казвате, че бездарието убива - цитирам Ви буквално. Кой е най-фрапиращият случай на бездарие, с който сте се сблъсквали и как можем да се борим срещу бездарието? 

Бездарието е категория на вкуса. Когато говорим за него е важно да си дадем сметка, че то е обяснение за много от нещата, които не са ни се случили като общество. Става дума за криза на смисъла. Едно от есетата, които съм писал преди 15 г., е точно на тази тема. Изгубването на смисъла не е проблем само на българското общество, но то го преживява по-тежко поради по-слаби културти натрупвания. 

Бездарието е всекидневно. Това, което ме впечатлява изключително, е агресивността му. Можете да я видите например в мутра, която бие с прът на околовръстното някакъв човечец, а колите просто минават. Бездарието на живеенето е метафора. Бездарие са и пошлите постановки в театъра, пошлите предавания, уволненията на кадърни журналисти...

Като питате как да се борим срещу бездарието, ще кажа, че първо трябва да имаме чувствителност към него, да имаме сетива да го различим. Това става, като имаме изградени вкус и натрупана култура. Така стигаме до четенето на книги. То помага да разпознаем бездарието. После следва въпросът: "Как от това, че си разпознал бездарието и си се погнусил от него, да заявиш позиция?" Онова, което се случи през 2013 г., значеше излизане навън. Това се иска от нас - да не се спотайваме като писатели. Нашата позиция винаги ще бъде в наш ущърб, ще ни превръща в мишени. Другото обаче е да псуваш властта от кухнята, както са го правили нашите родители години, години наред. Не води до нищо.

Вие сам стигнахте до следващия ми въпрос. Той е свързан с обществената позиция на наши поети и писатели като Яворов, Каравелов, Стамболов, които са били в авангарда на обществото, били са лидерите на мнение. В днешно време се чуват гласовете на друг тип хора. Какъв е Вашият коментар по въпроса?

Ще си позволя да не се съглася напълно с първата част на въпроса. Имената, които изброихте, са имали ясна обществена позиция и не са се боели да я показват. За съжаление обаче не винаги са били в авангарда - Яворов може да е бил директор на Народния театър, но ако прочетете вестниците от 1912-1913 г. ще видите, че той е бил човекът, който е поел изключително много помия от същото това общество, за което говорите. 

Така е, но тогава медиите са обръщали голямо внимание именно на личност като неговата-интелектуалец. Днес медиите пишат и говорят предимно за друг тип хора, не е ли така?

Съгласен съм. Да не забравяме обаче, че интелектуалците, които Вие споменавате, се издигат след Освобождението, носят енергията на късното Възраждане. Онова общество и сегашното общество са много различни. Тогава човекът, който се опитва да обясни света, е бил важен. Днес е важен онзи, който забавлява или изпада в агресивно бездарие. Онзи, който се опитва да обясни света, е в ъгъла. Както би казал Борис Христов, той е като каса, захвърлена в дъното на коридора. Много от интелектуалците днес са се примирили с това. Самият аз също не съм човек, който много обича да скача по протести, да развява байряци, но бих излязъл на улицата за определени каузи, както съм го и правил.

Хората, за които говорите, са били на страната на ценности, които са се разпознавали от цялото общество. Това са ценностите на 19-ти и 20-ти век - свобода, гражданско общество, отстояване на добродетели. Сега обществото би ни се присмяло, ако се опитваме да му говорим за тези ценности.

Всъщност медиите непрекъснато говорим точно за тях...

Това, което казвате, е правилно, но в момента ние връщаме кухотата, черупката на онова живеене, на онези ценности - това, че ще развееш байряк, че ще се биеш в гърдите и ще си татуираш Левски, не просто не е ценност - то е обратното. Това е кичозният вариант на патриотарщината, но в момента тя продава най-добре.

Като споменахте протестите, забелязвате ли, че когато медиите каним събеседници за коментар, те са политолози, социолози и по-рядко - писатели?

Така е, обаче аз понякога се дразня, че се обръщат към мен. Тогава питам медиите: "Когато каните политолози и социолози, политици дори, питате ли ги накъде се развива световната литература, коя е последната книга, която са прочели? Кога са ходили на театър?" Ако медиите задавахте тези въпроси на подобни хора, светът щеше да бъде много по-добро място. 

Винаги искам да се говори за литература, защото за мен културните процеси са страшно важни - те изграждат обществото. Ето, ние с вас се виждаме за пръв път и можем да говорим за Яворов и два часа, ако искаме. Това е нашата обща културна памет. Ако ми кажете политик от правителството на Жан Виденов, няма да има много за какво да говорим.

Как минавате през разочарованието в работата си, когато не бъдете оценен? 

Писателите непрекъснато работим с тъги и разочарования. Казваха ми: "Кой ще си купи книга за тъгата?" Оказа се, че хората купуват "Физика на тъгата", защото ние от това сме направени. Искам да говоря за тези неща. Когато започнах да пиша, това, за което ми се разказваше, бяха историите на хора, които не са публични личности. Минотавърът например не е публична фигура, вижте митологията - там той е най-забитият в ъгъла герой. А митологията също е медия. Разочарованията са градивна същност на книгите. Когато излезе "Физика на тъгата" и беше преведена, беше номинирана за шест европейски и две американски награди. Беше стигнала до финалите и се чакаше кой ще спечели. Когато не спечелих за първи път, усетих горчивина. Казах си, че книгата всъщност не е лоша, защото имаше няколко много добри рецензии. Казах си също, че ние сме малка страна, издава ме по-малко издателство в сравнение с останалите претенденти. Всяка литература има един рафт. Ако си представим световната литература като книжарница, унгарският рафт е дълъг 100 м, полският 80.  Българският рафт е къс.

Аз идвам от страна, в която, ако спечелиш, те намразват на секундата. Едва ли съперниците ще дойдат да ти стиснат ръката. Човек обаче се учи и си казва: "Да, по ред причини аз също не бива да тая нищо към спечелилия, а да го поздравя". Загубите учат на повече неща, отколкото победите.

Има обаче друг проблем. Пълно е с хора, които са много чувствителни към това, че не са достатъчно признати. Понякога това е с право. Проблемът с признатостта на интелектуалците у нас е голям. Вършиш нещо, а то невинаги се вижда. Напълно разбирам това. Само че нека интелектуалецът не изпада в истерията на непризнатия, на когото все другите са виновни.

Наследихме много неща от социализма, едно от тях е, че другите-отгоре-ни-спускат смисъл и банани. Все друг ни е виновен. Има един много важен текст на Кант: "Що е просвещение?" Това е човек сам да се издърпа от непълнолетието, което сам си е причинил. Инфантилно е да кажеш: "Нищо не зависи от мен." Време е да пораснем, не знам кога ще стане. 

Да разбирам ли, че при вас разочарованията не са повод за потъване, а напротив - стимул да постигате успехи?

Да. Това не е нещо, до което лесно се стига, но съм го разбрал от много ранна възраст. Единствено работата те спасява, когато започнеш да потъваш. За мен спасението е в писането.

Господинов с преводачката на "Физика на тъгата" Магда Питлак при получаването на наградата "Ангелус" в Полша

С колежката Ви Здравка Евтимова говорихме за това, дали се съветва с други писатели. Тя спомена, че търси оценката предимно на редактора си. Интересно ми е търсите ли Вие мнението на свои колеги?

Когато пиша, съм сам. Това е най-хубавият момент от правенето на една книга и най-тежкият. Това е абсолютна самота, от която имаш нужда. Превръщаш нищото в думи. Няма друг, затворен си с героите си и си изключен от света. Не поддържаш контакт с приятели, познати. Както казва Далчев, писателят е чудовище за своето семейство. Той търси тихо, празно място, време, за да се скрие от света. Това не е много любезно към хората, с които живееш. После обаче идва другият хубав момент - когато при теб дойде непознат човек и ти каже нещо от рода на: "Вие откъде знаете тази история, мислех, че е само моя, благодаря, че ми напомнихте какъв съм бил като дете!" Или пък: " Когато заминах да уча в чужбина, си взех книгата Ви и тя ме спаси." Човек е слабо същество и се поддава на суета, аз също. Такива думи ме мотивират и дават смисъл на работата ми.

Иначе имам няколко приятели, когато ръкописът е готов, се съветвам с тях. Те са писатели, преподаватели, занимават се с теория на литературата, някои от тях нямат нищо общо с моята област. Аз съм малко встрани от българските литературни кръгове, защото отсъствам, живея на различни места извън България последните няколко години.

Разкажете за италианската награда, която получихте по повод книгата Ви "И всичко стана луна". Носи ли Ви тя нещо различно в сравнение с другите награди, които вече имате?

Наградите не носят нищо особено, освен две неща. Първото е усещането, че дори да идваш от малка страна, ако си написал нещо, което е развълнувало, значи си струва. Мога да откроя наградата "Ангелус", която е значима, също "Ян Михалски".  Италианската награда предварително се решава от тамошно жури писатели - впрочем, Марио Варгас Льоса е един от носителите й. Кое е различно в сравнение с другите награди? Първо, носителят трябва да изнесе слово за най-важните теми в писането си, второ, награждаването продължава три дни. Третото и най-важно - след това ще имам срещи с деца, ученици и студенти от Флоренция, Тоскана. Въвличането на младите хора в литературата много ми харесва. Италианците правят така, че да срещнат голям кръг млади хора с писателите. Важно е докато си млад, докато се влюбваш, да срещаш звезди не само от киното и музиката, но да видиш, че има и писатели, художници, режисьори. У нас голяма част от наградите не отекват след самото награждаване. Смисълът на наградата не е в парите, а в това, че след нея книгата ти става сред най-търсените, стига до повече читатели. При нас награждаването е еднократен акт, чиито единствени последствия са скандалите. След всяка награда има шлейф от скандали. Това е доста глупаво.

Живял съм с различни поколения писатели и познавам такива, които, ако получат награда, харесват журито, ако не я получат - не. Но има и писатели като Иван Теофилов, Иван Цанев, Екатерина Йосифова - от едно предишно поколение, които е много важно да четем, те имат тихото достойнство, когато печелят или губят, да не обвиняват другите, да не се нахвърлят върху по-младите писатели. Те просто са отворени и широко скроени. Тясно скроеният човек може да се събори от неполучена награда.

Казвали сте , че когато напишете роман, у Вас остава празнина. Интересно ми е обаче не остава ли и удовлетворение? 

Разбира се, че има удовлетворение. След всяка книга е така, мисля и при всеки писател. Представете си, че сте имали връзка и тя е приключила - за такава празнина говоря, защото в книгата писателят има връзка с всичките си герои и след написването се разделя с тях, а все пак са живели дълго съвместно. Писането е дълъг процес - година, две, три. Това са важни години от живота на писателя. Някой се шегуваше, че ако броим живота по книгите, които ни остава да напишем, те съвсем не са толкова много. Това само трябва да ни кара да бъдем много прецизни към онова, което пишем. Ако на човек му остават 5 книги до края на живота му, да речем, не си струва те да бъдат глупави. 

Как след написването на творба се връщате от света на въображението към света на битовизмите?

Много трудно. При актьорите е по-лесно, защото те влизат в роля, тоест в текста на друг човек. Тук текстът е мой собствен, измислен от нищото. Давам си сметка колко неадекватен мога да изглеждам, след като съм излязъл от написаното. Човек никога не излиза напълно. Дори когато вървя по улицата, си измислям някакви неща, нареждам си изречения. Хващал съм се, че насън си казвам "О , това е много хубаво изречение, трябва да си го запиша" Понякога помня тези сънувани изречения. Ако става дума за романи, ми трябват 12 г., за да изляза от историята! Толкова е разликата между първия ми роман "Естествен роман" и "Физика на тъгата". Новият, който ще излезе, е създаден 8 г. след "Физика на тъгата". 

Какво Ви провокира отново да напишете роман?

Точно нещата, за които говорихме в началото - изгубването на памет и прииждането на миналото. Както един от героите в новия роман казва: "Колкото повече губим памет, толкова повече минало идва". Когато човек помни, знае как да държи зверовете на миналото встрани от себе си. Хората, които губят паметта си, например болните от деменция, биват връхлитани от хаотични спомени. В романа има история за клиника за губещи паметта си хора. 

"Физика на тъгата" на различни езици

Кое от произведенията Ви е било най-трудно да напишете?

"Физика на тъгата". Това е роман, който се разтяга много във времето - от Минотавъра до 20-ти век. Освен това темите са деликатни: емпатията, тъгата, физиката. Не исках това да бъде класически, линеарен роман - от точка А до точка Б. Много е трудно да подредиш така този пъзел, че да не се губи нишката на историята. Целта ми беше да направя книга лабиринт, а това става много сложно. Самият аз понякога се губех вътре и си казвах "А сега накъде?" Реших, че ще бъде честно, ако оставя собствените си колебания вътре в книгата. Затова съм направил места за спиране, в които казвам "Изгубихте ли се сега? Нека видим накъде да тръгнем!" 

Какви жертви се е налагало да правите в името на изкуството?

Човек не ги усеща като жертви, когато ги прави, но впоследствие разбира какво е пропуснал. Жертва е, че отсъстваш от живота на семейството си, дори от живота изобщо. Не си в кръчмата да пиеш с приятели, не си в злободневието. Тогава ставаш лесна мишена за интриги, защото, когато отсъстваш, това те прави уязвим. В България е важно всяка вечер да си в кафенето. Знаете, когато един си тръгне от компанията, всички започват да говорят за него. И навън е така, но там човек е по-анонимен и това осигурява време за писане. Винаги се връщам обаче - когато съм навън, пиша и после се прибирам тук. Повече от година навън не съм изкарвал. Дори след последното ми отсъствие минаха месец, два, в които вече бях тук, а поддържах конспирацията, че ме няма, за да имам време за писане. 

Каква е цената на това човек да бъде само творец?

Работя и в Института по литература към БАН, където съм доктор. Цената на творчеството е, че няма сигурност. Дори да се издържаш от писане, трябва да свикнеш, че няма да си купиш апартамент в центъра на София. Просто ще можеш да си отделиш време да пишеш, което е голям лукс. Участвам в доста благотворителни инициативи - мисля, че това е нещо, което е важно и което човек трябва да прави, ако има възможност. Много обичам да работя с деца, с млади хора. Има например едно ателие "Прегърни ме" за деца, лишени от родителски грижи. Те дописваха историята "Сляпата Вайша" и я илюстрираха по свое желание. Сега произведените неща се продават благотворително. Финалът на "Сляпата Вайша" според децата се получи много интересно - тя се влюбила, очите ѝ се събрали и заживяла в настоящето. Това е много верен и красив завършек. 

Интервю на Велина Велинова

Actualno.com

Етикети:

Най-важното за коронавируса четете тук
Заедно можем!
Реклама
Помогнете на новините да достигнат до вас!

Радваме се, че си с нас тук и сега!

Посещавайки Actualno.com, ти подкрепяш свободата на словото.

Независимата журналистика има нужда от твоята помощ.

Всяко дарение ще бъде предназначено за неуморния екип на Actualno.com.

Банкова сметка

Име на получател: Уебграунд ЕООД

IBAN: BG53UBBS80021021528420

BIC: UBBSBGSF

Основание: Дарение за Actualno.com

Жълт код за силен вятър е в сила за 13 области
Жълт код за силен вятър е в сила за 13 области

Жълт код за силен вятър е в сила за 13 области на страната за 8 август, сочи справка на сайта на НИМХ. Предупреждението за силен вятър е в сила за областите...

Последно в Актуално