Живеем в публичен фарс и какво от това?

Докато улицата издига лозунги, зад каменни стени редят постове. Или им нареждат кой-къде и как да застане. Засега. Докато други хвърлят картите. И все едно играят на покер, в който не противниците, а обслужващият персонал печели залозите. И това е публичен фарс с много лица на все безсмъртни титани.

И ето ви двама, застанали един срещу друг. Слави Трифонов и Бойко Борисов можеха да си кажат много повече от това, което зрителите чуха. Можеха да се състезават за надмощие в този иначе толкова чакан разговор. Можеха да се спрат дори на шаржа, но избраха фарса, тъй като с него всички са свикнали. И понеже той вече буди най-малко публично възмущение, е предпочитан похват, когато нямаш или точно обратното - имаш много какво да кажеш.

При големите играчи от малката коалиция фарсът отдавна е единствената форма на изява. В опозицията пък е запазена марка, тъй като прикрива така изкусителното понякога ухажване на основните сили в политическия покер. Когато обаче се завърти рулетката, точно най-смелите се скриват зад усилията на някой друг, който бива или жертван, или кръстен в името на суетата.

Уважаеми читатели, живеем в публичен фарс и какво от това?! Всяко недоволство е наречено “поръчково”, всеки гняв пък бил “платен”, а всяка смърт стана внезапно “заслужена”. Една шепа жени отсрамват гражданското общество, две шепи мъже се нахвърлят срещу тях. Когато хората поискат смяна на системата, получават просто нов вицепремиер в кожата на предишния. Когато улицата шумно им казва да си ходят, те я засипват с пари или компромати. Когато някой падне, всички ликуват, че се е предал. И от този фарс няма измъкване понеже вече е постигнато най-ценното и най-черното - подмяна на истините, целите и очакванията, че утре въобще може да бъде по-добре от днес.

Автор: Румен Скрински