Едните живеят в историята, останалите с Лудогорец!

Случи ли се нещо лошо, веднага го приемаме за нормално. Хубавото обаче смятаме за неестествено, дори незаслужено. Манталитет. Български манталитет. Може би затова продължаваме да гледаме невярващо при всеки следващ успех на Лудогорец в Европа. Просто е толкова хубаво, че сякаш не е истина. Не, истина е. И е много важна истина, около която трябва да се обединим и да приемем за пътеводна светлина. Поне във футбола. Макар че каузата на разградския тим вече не е просто спортна, а национална. Защото Лудогорец е като лакмус за начина на мислене на българина. Половината България, която е със западен манталитет днес е щастлива независимо на кой отбор симпатизира. Останалите, онези закоравели диви ориенталци, се давят в собствената си жлъч.

Днес мнозина ще кажат, че Лацио е бил недостатъчно мотивиран и е играл с няколко резерви. Факт. Но за да се възползваш от това трябва да имаш класа. Каквато Лудогорец притежава. И успехът няма как да бъде обезценен. Няма защо да бъде обезценен. Освен ако не сте от тези 2000 българи, които след седмица се готвят да са в сектора за гости на "Васил Левски". Такива трябва постепенно да бъдат карани да се чувстват гости в цялата държава. Както и онези, чийто не могат да отлепят от последните си сериозни евроуспехи, прожектирани в черно-бяло. 

Хубавото е, че в Лудогорец са се събрали нормални. И затова тепърва ще ни карат да се гордеем. Чак е чудно как бизнесмен от класата на Кирил Домусчиев се появи във футбола. В българския футбол. Маниерът, възпитанието, идеите на този човек отдавна са преминали границите на милата ни родина. И затова не трябва да го губим. А да го подкрепим. След седмица на "Васил Левски". Където ще имаме привилегията да гледаме наживо европейски футбол. Защото ако вчера 11-те на Лудогорец, бяха с фланелки на тим от четирите големи първенства в Европа, никой нямаше да се усъмни, че нещо не е наред.

Не чак толкова голяма изненада е класата на Стойчо Стоев. За тези, които го познават. Още като футболист на Локомотив (София) той е сред легендите, които така и не получават заслуженото голямо признание. По-същия начин беше напът да се развие и треньорската му кариера. Просто защото не е дивак или простак, каквито знаем, че виреят най-добре по нашите ширини. За щастие Домусчиев го разбра и му даде шанс. Просто защото са от една порода. Породата, която движи напред Лудогорец. Защото играта на един отбор е отражение на характера на треньора му. И Лудогорец е точно такъв - трудолюбив, спокоен, уверен, здраво стъпил на земята, знаещ какво иска и как да го постигне. И след като ни е доставил удоволствие с представянето си на терена, идва време за десерта от Разград - изказването на Стойчо Стоев след мачовете. Как да не ти е кеф да го гледаш този човек. За него сякаш да победиш Лацио е рутина. Сякаш го е правил стотици пъти. Сякаш допреди две години не е водил Миньор по разораните ниви на "А" група. Стойчо Стоев е пример. Общочовешки. Пример как когато имаш класата в себе си, когато си се трудил, рано или късно ще заемеш полагащото ти се място. Дори в джунгла като нашата. И най-важното - когато стъпиш на най-високото стъпало, няма да изглеждаш нелепо там. Защото си представете само за миг, ако вчера вместо Стоев беше съименникът му Младенов или Николай Митов например. Или пък Александър Томов. Вой до небесата, тупане в гърдите и дразнеща помпозност. За радост никога няма да ги видим толкова високо. Защото те ще останат винаги по близо до ориента. Въпрос на манталитет.

Споменавайки конкуренцията няма как да подминем днешния старт на пролетния полусезон в "А" група. Но не за да правим прогнози и други дреболии. След вчерашния мач е ясно кой е най-добрият отбор в България, който би трябвало да вдигне титлата. Освен, ако не се спре сам. Освен ако не допусне да бъде превзет от Дяковщината, която за малко да го провали на "Олимпико". Проблемът е, че Лудогорец е конкурент сам на себе си. Други няма. Да, Ботев пое правилния път, Литекс също, но случващото с Левски и ЦСКА е крайно ненормално. Защото ако вчера на "Олимпико" бяха "сини" или "червени", успехът щеше да се превърне в национален празник, подобен на САЩ'94. Просто мащабите са други. И в Рим българите нямаше да са 400, а 4000. Не разбирайте погрешно. Нека го има Лудогорец. Но нека има и конкуренция. И за да се случи това трябват силни ЦСКА и Левски. Свободни от Батковщината и Томовщината. От манталитета, дърпал толкова години българския футбол надолу. Нека политици и фенове го разберат и най-сетне се намесят, за да вкарат европейци, начело на грандовете. Нагледахме се на Гърнетата и байганьовщината. Време е за Александър Чакмаков и хората, учредили "синия" тръст. Това са хората с мисленето и класата на Домусчиев. И най-важното е, че имат примера от Разград пред очите си. И ако това не мотивира "червени" и "сини" фенове да пробват да променят статуквото, значи заслужават съдбата си. Защото Лудогорец е лакмус. За който трябва да се напомня всеки ден. Изводите са прекалено много. Емоциите също. Толкова много, че свикваме да ни е хубаво. И да бъдем европейци. Каквито в Разград са от самото начало. А преброяването им в София ще започне тепърва. Като за начало след седмица на "Васил Левски".