Първа глава
ШОЛЕМ РИСУВА
Отидохме заедно на брънч. Беше неделя. Аз пристигнах първа, после дойдоха Миша и Марго, а след тях – Шолем и гаджето му Джон.
Няколко седмици по-рано собствениците на закусвалнята я бяха пребоядисали от бежово с мазни петна в плътно пастелносиньо и със спрей бяха изрисували бъркани яйца, резенчета бекон и палачинки със сироп по стените. Това определено поразвали мястото по някакъв начин, но храната беше евтина, никога нямаше много хора и винаги ни намираха маса.
С Марго си разделихме една от закуските от дневното меню и печен сандвич със сирене. Джон поис ка пържените ни картофки. Нямам спомен какво беше първото нещо, което обсъдихме, нито кой от нас беше най-забавен въпросния ден.
Не помня никакви подробности от разговора ни до момента, в кой то не стана дума за грозотата. Аз казах, че преди години бях осъзнала как в обкръжението ми не е останал нито един грозен човек. Шолем пък разкри, че не може да бъде приятел с някого, към когото не е привлечен физически. Марго сподели, че не е способна да си представи грозен човек, а Миша отбеляза, че грозните хора обикновено си стоят вкъщи.
Това са само някои от откровено гадните изказвания, които доведоха до Конкурса за грозни картини.
∼
Като тийнейджър Шолем си мечтаел да бъде театрален актьор, но родителите му не искали той да учи актьорско майсторство.
Смятали, че не е практично, затова го посъветвали да учи приложно изкуство. Шолем така и направил, и през първата му година като студент, докато будувал една нощ над платното (слънцето точно изгрявало), в него се надигнало особено силно и рязко убеждение: Аз трябва да бъда художник. Трябва да рисувам до края на живота си. Нищо друго няма да ме направи доволен. За мен няма друго бъдеще.
Едновременно прозрение и решение, за Шолем това било нещо, от кое то не искал никога да се отметне – и така дал първия и най-сериозен обет в живота си. Миналата пролет завърши магистратурата си по изящни изкуства и официално се дипломира.
∼
Чия беше идея та за Конкурса за грозни картини? Не си спомням точно, но аз първа се въодушевих от идея та и скоро след това всички бяхме запалени. Планът беше Марго и Шолем да се състезават кой ще нарисува по-грозна картина. Толкова се надявах реално да го направят. Беше ми много любопитно да видя какво ще се получи накрая и тайно им завиждах. Аз също исках да съм художник. Исках и аз да нарисувам грозна картина, коя то да е в конкуренция с техните. Как ли би изглеждала моята картина? Как бих я нарисувала? Стори ми се забавно.
Бях хвърлила толкова време и усилие в това да превърна пиеса та, коя то пишех – и живота си, и себе си, – в някакъв идеал за красота. Беше ужасно изтощително, но не знаех как да съществу вам по друг начин.
Марго веднага се съгласи да участва в конкурса, но Шолем не беше съвсем склонен. Каза, че не вижда какъв е смисълът. Толкова беше отблъснат от условието – не можеше да се примири, че трябва нарочно да направи нещо грозно. Но аз го молих толкова усърдно, че накрая поддаде и се съгласи да участва.
Щом се прибра вкъщи след брънча, Шолем се зае с картината – само за да му се махне от главата, обясни ми той впоследствие, и за да не трябва да живее с мисълта, че му предстои да създаде нещо грозно.
Отиде директно в ателието си с вече ясна идея. Опита се да подходи към задачата като към упражнение за ума, абсолютно дистанцирано и механично. Просто щеше да направи всичко, кое то мразеше да вижда в работата на учениците си. Започна композицията точно в центъра на лист хартия, защото хартията е по-грозна от платно. После нарисува странен човек в профил, с карикатурен вид и пържени яйца за очи, като очертаваше всичко с плътна линия, вместо да прави светлосенки – мигла по мигла. Вместо ноздра надраска нещо като дупка. На заден план нарисува кичозни пухкави бели облаци сред върховете на абсолютно триъгълни оранжеви планини. Оставащото бяло от фона запълни с гнусно розовеникаво- кафеникавосиво, което доби, като изчопли утайката от дъното на бурканчето, в което си плакнеше четките. За цвят на кожата просто смеси червено с бяло, а за сенки използва синьо. Въпреки че си мислеше, че накрая ще има поне нещо, за кое то да се хване в тази картина, тя продължи да става все по-отвратителна. Шолем се почувства толкова зле от това, че накрая просто се наложи да я завърши по най-бързия начин. Затова потопи дебела четка в черна боя и без да мисли изобщо, написа най-отдолу на листа: Слънцето ще изгрее утре. После мина няколко крачки назад, за да огледа завършената си работа, и я намери за толкова отблъскваща, че почувства нуждата да я разкара от ателието си на мига. Остави я да съхне на масата в кухнята.
Шолем отиде да си напазарува за вечеря и през цялото време имаше чувството, че всеки момент ще повърне. Като се върна вкъщи и остави торбите на плота в кухнята, видя картината простряна на масата и си каза: Не мога да виждам това нещо всеки път, като вляза в кухнята. Затова я свали в мазето и я подпря на пералнята.
Но денят му прогресивно се влоши. Картината беше повлачила след себе си наниз от депресивни и фаталистични мисли, кои то до вечерта го бяха докарали до пълно отчаяние.
Когато Джон се прибра, Шолем започна да го следва из целия апартамент и да мрънка, и да се оплаква за абсолютно всичко. Дори след като Джон влезе в банята, Шолем не се отказа.
Залепи се за затворената врата и продължи да се жалва, че е пълен провал, че нищо хубаво няма да му се случи никога, че всъщност даже нищо хубаво не му се е случвало изобщо; че животът му е бил пропилян. „Представи си, полагаш страшни усилия да научиш кучето си да бъде доб ро и послушно! – провикна се той през вратата. – И кучето всъщност е ръката ти! Но един ден си принуден да изкараш с бой цялата доброта от това куче, за да стане зло. Ето това ми се случи днес!“
„Коя ръка, казваш, беше кучето?“ – чу се леко провлаченият глас на Джон от банята.
Шолем се замъкна до хола и написа общ имейл до мен и Марго: Този проект ме изпъл ва със срам и самоомраза. Завърших грозната картина и имам чувството, че собственоръчно съм се изнасилил. Как върви твоята, Марго?
Марго, по-добрият художник от двамата, отговори: цял ден си лежа и чета ню йорк таймс1.
