Откъс от „Кладенецът” от Веселина Седларска

16336
Откъс от „Кладенецът” от Веселина Седларска

РЪКОПИСЪТ

„...и се проснах. Както ситнех, издокарана с всички све­товни марки от кварталното магазинче за втора употре­ба. Една плочка на тротоара изкашля струйка кал върху жълтия ми шлифер „Дизел". Първа мисъл: „Няма да стана пък, искам да си лежа тук завинаги". Втора мисъл, прословутата разумна българска втора мисъл: „Ането ще ми помогне да се надигна от този тротоар". Погледнах нагоре. Никаква протегната длан. Ани си беше сложила ръцете на кръста, сякаш се готвеше да затропа ръченица, обаче лицето и беше на друго мне­ние. Гледаше с някаква аранжирана досада, сигурно си и потропваше оперетно с крак. „Ставай!"

Какво всъщност знаех за Ани, та бях тръгнала след нея към място, за което преди час и през ум не ми бе ми­навало? Психотерапевтите съществуват ли изобщо, или тя си ги беше измислила? Това не са ли едни хора от филмите, на които плащаш, за да ти кажат колко гадна е била майка ти, в по-редки случаи баща ти?

Ането е много добра майка, това поне знам за нея със сигурност. Тя си има дете, за да си играе с него. По- млада е от мен, то кой ли вече не е. Ани е ледено умна и пожароопасно забавна. Тези две неща обикновено отиват при различни хора, но при Ани са се кръстоса­ли и съществуват в такава прелестна комбинация, че за срещите с нея трябва да късат билети.

Преди час ми разказваше как решила да запише сина си в училище за... земе... надарени... тресение... деца. (Това може и да прилича на някакви литературни тро­пи, обаче не е. Наистина току-що стана земетресение, денят е 24 май 2014 година.) Залюля, нещо в стаята заскърца, а родопските ми чанове, овесени на гре­да под тавана, се раздрънкаха като подгонено стадо. Спря да клатушка, но само за да се засили. И като поч­на... 1, 2, 3, 4, стига, моля те... 5, 6 - спри! - 7, ами ако епицентърът е в София - децата! - 8, 9, нека не е в Бургас, заради Мичон... нека не е във Варна, заради Сибила... нека не е в Гърция, заради Елена... нека е далече... 10, 11, 12... ама не чак толкова далече, че да е в Лондон при Лиза... ако може и в Испания да не е, заради сестра ми...

Излезе нова есеистична книга на изтъкнатия поет и преводач Александър Шурбанов

Книгата „Опит” на известния поет, литературовед, шекспировед и преводач Александър Шурбанов е чиста есенция от човешкото по...

То люшкаше, аз броях, броях, стигнах до дванайсет, точно като абитуриентите отвън, които поне от седмица се деряха в стил „един неразделен клас". После из­лязох изпод касата на вратата, погледах малко трепе­рещите си пръсти и се пъхнах във фейсбук. В Егейско море било, съобщаваха най-чевръстите интернавти. Откога се каня да опиша психотерапията си, дали пък Земята не ми дава знак, че не трябва да го правя? Или обратното? Не знам. Но ще го сложа това земетресе­ние в някое скришно джобче, става за оправдание и в двете посоки. Изобщо не бях усетила, че и коленете ми треперят. Едва ме заведоха до огледалото, от което ме погледна нещо, по-пребледняло и от онова духче от една детска анимация... как се казваше... Земетресе­ние. Психотерапията какво е - себетресение?

На три-четири години синът на Ани дал неопровержими доказателства, че е необикновено дете, за най-кратко - надарено. Само трябвало да се яви на някаква прием­на комисия в съответното специално училище, където покълващите му дарби да пораснат, цъфнат и вържат плод. (Сетих се, Каспър се казваше духчето.) Мъжът на Ани изобщо не бил въодушевен, но пък бил изця­ло наясно какво трябва да (не) прави, когато Ането е ентусиазирана по някой въпрос. Няма такова нещо, на което Ани да не е готова за детето си, камо ли да от­вее някаква комисийка. В насрочения за прослушвания ден отишли в училището. Във фоайето вече чакали ня­колко бъдещи гения и по-редови таланти, чиито роди­тели ги подготвяли за влизане с последно оправяне на корделки, приглаждане на подгънати крачолчета и ос- новно - бърсане на носове. Наближавал редът на едно момченце, което твърдо било против да си демонстри­ра дарбите пред комисия. Било се залепило по корем като ваденка върху килима, впило нокти в една персий­ска шарка, а бащата го дърпал за краката: „Марселчо, стани! Чуваш ли, ставай да изпееш песничката". Мар­селчо бил гласовит като флекс, личало от писъците му. Цепел интериора надарено. Мъжът на Ани я погледнал с оня подъл казвах-ли-ти-аз поглед. Бащата на Мар­селчо го влачел за краката, а Марселчо пускал брим­ки на килима с ноктите си. Тогава се появила майката, надвесила се над бъдещия Карузо и изсвистяла: „Тя и кака ти Беатриска отначало не искаше, ама на, влезе и човек ще стане от нея". Мъжът на Ани бил изцяло запълнил капацитета си с Марселчо, та нямало място и за кака му Беатриска. Кимнал на Ането и изхвърчали навън, съсипвайки окончателно контактите на детето си с плеяда бъдещи звезди на сцената и съответните им меценати. Ани е царицата на хрупкавите сюжети.

Както се смеехме на тази история, която със сигурност нямаше да е изобщо смешна, ако не я разказваше Ани, тя ме погледна и каза: „Драга моя, ти си на ръба и надничаш в пропастта". Този и поличбен поглед не пасваше на обстановката, ама тя така действа - пуска един лъч в теб и по-добре е да не се правиш, че не е видяла правилно какво се е насъбрало в някое кьоше на душата ти. Ами, да - казах, - нещо такова като че ли правя. „Всичко е наред, предполагам." О, да, всичко си беше наред. Даже беше по-наред от всякога. Успешна жена, гордееща се майка, съпруга за завист, търсена приятелка. Само дето с всеки ден светът изглеждаше по-избелял, по-ъгловат, по-... Какво ли се мъча след Ек- зюпери, след като той го е казал възможно най-добре: разхлабил се бе божественият възел, който свързва не­щата. Точно така го чувствах. Разхлабил се е възелът, който те държи цял, събран, единен, смислен. И за­почваш да се разпадаш на парчета, черупки, кръпки, люспи, перца, капки - това отвън. А вътре - морета от неизплакани думи, в които си толкова изтощен да плу­ваш, че вече копнееш спасително да се удавиш.

„... тя е супер готина, а той без съмнение е най- добрият." Коя тя, кой той? „Ама ти не ме слушаш. Тя е Деси, приятелка, освен че е психотерапевтка. А той е Точнилището, не може да не си го чувала, легенда е." Точилището, висок ли е? „Не бе, не от точилка, а от точно. Най-добрият психоаналитик, затова го наричат така." Психоанализата не е ли неточна наука? - продъл­жавам да питам Ани с опортюнизма на човек, който се усеща накъде го теглят. „Той е най-точният за всеки, защото намира най-точния подход от всички възможни подходи, това му е запазената марка. Знаеш ли какво е да се вредиш при него?! Обаче на Деси няма да от­каже. Те работят в една сграда, тя сега се занимава с групова терапия, адаптация след затвора, някакво та­кова изследване прави. Но вече съм я молила преди време да заведе при Точнилището един познат, видях резултата с очите си."

С Ани се виждаме няколко пъти в годината. Срещаме се по работа в една организация. Защо точно тя реши, че трябва да ходя на психотерапия? Толкова се бях ста­рала в този ден да не ми личи отвън каква огризка съм отвътре. Нагиздила се бях като махараджа, поне десе­тина души същия ден ми казаха, че изглеждам много добре, не - все по-добре съм изглеждала даже, казаха. А Ани реши, че: „Не ми харесваш! Нека се обадя на Деси - взе да настоява. - Абе знам, че си много заета, кой не е? Ако чакаш да имаш излишно време, няма да стане никога. Аз ще ти платя първия час, ако нямаш пари, то втори може и да няма, ти ще решиш. Моля те, нека се обадя, приятелка ми е, нищо, че е късно". Помъ­чих се да обърна цялата тази работа в шега: „Виж сега, депресията е работното ми състояние, не го влошавай, като ме измъкваш от нея". „Аха - отвърна Ани, - нещо като пациентът е в критично, но стабилно състоя­ние. Ще и звънна, изобщо няма да участвам в твоята ха­люцинация, че всичко това с работното ти състояние е нормално, ще звънна." Последните думи Ани ги каза точно така, като написани с курсив.

Литературата руши окови в "Да четеш Лолита в Техеран"

  Книгата, която се задържа в списъка с бестселъри на New York Times повече от 100 седмици и убедително печели адмирациите не сам...

Нещо средно между клюмване и кимване направих. Бяхме на вечеря с колегите от онази наша организа­ция, хората пиеха ракия и си разправяха вицове, Ани се бе заела да ми спасява живота. Случайно ли седнах до нея, как изобщо стана? Тя излезе навън да се обади по телефона. Върна се оклюмала: „Няма да стане... май. Почти била сигурна, че той не може да приеме нов па­циент. Такава навалица е за него, вика, че има опашка. Но ще му звънне, де. Можеш да си доволна. Ще си останеш красиво депресирана навеки".

Няма и минута по-късно, телефонът и звънна. Ще ста­не, да съм я чакала точно в 10. Много по-късно щях случайно да разбера, че големият психоаналитик бе за­губил един от пациентите си предишния ден. „Само­убил ли се е?" - настоявах да знам. Не, емигрирал. Не повярвах. Психоаналитиците дали лъжат? Или са вина­ги толкова коректни, колкото беше в оня първи момент Деси? Да съм я чакала пред входа в 10, точно.

Ани ме изгледа победоносно: „Ами сега? Ако вземе, че те измъкне от депресията? Направо си е проблем, ще се наложи да се усмихваш, да се радваш, да се харесваш, ужас просто". Ането си изпипва нещата докрай, искам да ви кажа. Подаде ми едно листче с адреса, обясни ми как да стигна до мястото: „Оффф, толкова е забутано, че и аз се обърквам всеки път там, но репортер си все пак, един адрес, ако не можеш...". Изведнъж спря, за- подозря ме: „Ти ще ми кажеш, че не си го намерила, знам те. Тръгваме да ти покажа точно къде е, утре да не се моткаш, ей тук е на десетина минути".

Зарязахме корпоративния банкет в разгара на великото преселение на колегите от маса на маса и тръгнахме към тъмните пресечки на „Дондуков". Две жени, една­та от които твърдо решена. „Казвам ти само да опиташ. Какво те бърка, просто утре иди, виж и...

...и се проснах. Погледнах нагоре да поема ръката на Ани, но тя стоеше с ръце на кръста, а чипият нос въоб­ще не и придаваше онова нейно неустоимо мило изра­жение. „Стани!" И после на срички: „Мар-сел-чо! Ста­ни, Марселчо, имам челен опит с кака ти Беатриска". Ами - станах. Заподозрях, че беатриската в случая беше майка и. Ани твърдеше, че е станала добра май­ка, защото била отгледана от добра майка, която пък станала добра майка, защото била отгледана от майка, която се славела повече с ум, отколкото с добродушие. Боже, още не сме стигнали до кабинета и вече съм се оплела в майки. Ама и този Фройд... Не, днешните май всички са от школата на Юнг, осведоми ме Ането, пока­за ми външната врата, пред която се уговорили с Деси да я чакам, и рече да съм на това място в десет без пет, без изобщо да се съмнявам, че тя ще е зад ъгъла с картечница, в случай че в десет без една минута реша да се откажа.

Вижте всички последни новини от Actualno.com

Още от ЛИТСПОТ:

Пролетта на емигрантите: Глава 6. „Ако си мислиш, че от теб нищо не зависи, оставяш всичко да зависи от лошите.“

Пролетта на емигрантите: Глава 5. „Преди години обикаляхме всички митинги. И какво от това?“

Изкуството срещу войната: Марк Твен и "Военна молитва" (СНИМКИ)

Откъс от "Децата на хълма", Дженифър Макмеън

Откъс от "Терапията", Себастиан Фитцек

Пролетта на емигрантите: Глава 4. Фейсбук – животът на емигрантката Теди

Откъс от "Лечебните адаптогени", Теро Исокаупила и Даниел Раян Бройда

Откъс от "Аделейд", Дженевийв Уилър

Пролетта на емигрантите: Глава 3. "В държавата става нещо"

Откъс от "Чаша, пълна с утеха" от Карън Хокинс

Етикети:

Помогнете на новините да достигнат до вас!

Радваме се, че си с нас тук и сега!

Посещавайки Actualno.com, ти подкрепяш свободата на словото.

Независимата журналистика има нужда от твоята помощ.

Всяко дарение помага за нашата кауза - обективни новини и анализи. Бъди активен участник в промяната!

И приеми нашата лична благодарност за дарителство.

Банкова сметка

Име на получател: Уебграунд Груп АД

IBAN: BG16UBBS80021036497350

BIC: UBBSBGSF

Основание: Дарение за Actualno.com