Откъс от книгата "От утре почвам нов живот!"

09.06.2015 13:40 9433

Снимка: Хермес

Преди всичко друго, трябва внимателно да огледам пощенската кутия. Надигам се на пръсти. Осветявам вътрешността и забелязвам три плика. Този човек получава твърде много кореспонденция за някой, който се е нанесъл преди броени дни. Виждам нещо като служебно писмо, може би от полицейско управление или министерство. Какво ли е? Ако успея да разбера, ще постигна реванш. Да, всички са видели лицето му преди мен, но аз първа ще съм разбрала какво работи. После на свой ред ще обявя с невинно изражение: „О, не знаехте ли?“.

Опитвам се да осветя възможно най-добре, но горният плик ми пречи да прочета надписа. Мъча да го побутна с фенерчето, което е голямо точно колкото да премине през процепа. Пъхам го възможно най-дълбоко. Не ми достигат няколко сантиметра. Държа го с връхчетата на пръстите, още малко усилие... Почти успявам и внезапно – търкул в кутията. Пак „Тумбур-лумбур“... Отново ме застига проклятието на злата съдба. Фенерчето ми е паднало върху неговите писма и свети. А пощенската му кутия заприлича на осветена отвътре къщичка за кукли. Тук има място за дневна, там – за кухня и спалня. А куклата, която вика „Уррра“, може да заповяда, когато получи ключа си. Откачам! Поредната ми простотия. Трябва да си прибера фенерчето. Промушвам пръсти – все пак не е чак толкова навътре. Ще успея да се справя, имам фина ръка. Защо не ми помага злата кукла с едно „Уррра“? Натискам. Чувствам се като маймунките, попаднали в капан на бракониери, които стискат с тънките си пръстчета фъстъчето в черупката от кокосов орех и не искат да го пуснат. Докосвам фенерчето с върха на средния си пръст. То се плъзва. Задръж го, кукло, или ще ти откъсна главата! Нямам избор, напъхвам ръката си още по-навътре. Дланта ми е влязла почти цялата, но все още не достигам фенерчето. Няма да има втори опит, така че натискам с все сила, съгласна да посрещна болката. Готово, ръката ми е премазана, но дланта ми е вътре. Сега ме боли китката, металният обков на процепа жули кожата ми, след като остърга дланта ми. И внезапно – о, ужас, кошмар! Чувам прищракването на електрическата брава на входната врата на блока. Някой е набрал кода и се готви да влезе...

Ще ме види увиснала като торба, приклещена към пощенската кутия на съседа. Вече знам какво изпитва заек пред фаровете на връхлитащ камион. Господи, моля те, направи така, че да се появи някой от старците, които недовиждат! Или ме направи невидима! Обзета съм от такава паника, че май съм произнесла молбите си на глас. Давате ли си сметка колко тъпи молби е принуден да изслушва Господ? Може би ще е по-добре, ако не съществува, един свидетел по-малко на нашата глупост. Вратата се отваря. Заслепена от светлината и със заклещена ръка, не мога да се извърна и да видя кой е.

- Какво ви се е случило?

За още любопитни и полезни статии - очакваме ви във Viber канала ни! Последвайте ни тук!

Мъжки глас. Това е той, разпознавам четирите му пръста и обувките му. Ще припадна. А тялото ми ще остане да виси на ръката, впримчена в пощенската кутия. Олюлявам се, погледът ми се замъглява.

- Но вие сте заклещена! Чакайте, ще ви помогна.

Господи, направи така, че да има експлозия! Нека някой се препъне на стълбището с газова бутилка, просто за разнообразие! Не госпожа Рудан, тя е мила, но онзи самовлюбен тип, учителят по физкултура, става. Съдбата обаче продължава да е срещу мен, защото нищо не избухва. Кой е светецът покровител на заклещените? Какво чака, та не се намесва?

Мъжът приближава, от високите е. Хваща ме за китката. Ръката му е топла, нежна. Другата също. Той е до мен. И възкликва:

- Но това е моята кутия!

Съществува ли нещо по-силно от припадъка, но по-слабо от умирането? Защото точно това е напът да ме сполети. Не мозъкът ми, а цялото ми тяло експлодира. Как можах на първата ми среща с този младеж със смешно име да стоя като мишка, чиято опашка е стисната в капан. Сега разбирам разните му там крале, рицари и светци, които в подобни ситуации се кълнат, че ако се измъкнат, ще построят църква. Проблемът е, че моите спестявания ще ми стигнат най-много за едното крило от портата на храма, ала все пак обещавам да го сторя. Точно в този момент не съм в състояние да вдигна ръка за клетва, но с душата си го правя. Освен всичко, откакто и той ме дърпа, страданията ми са мъченически. На крачка съм от канонизиране. Великомъченица Жули, покровителката на пощенските кутии. Налага се да приема очевидното: не съм сигурна, че въобще някога ще мога да измъкна ръката си. Получи се ефектът на въдичарската кукичка. Влезе, но не може да излезе. Сигурно ще прекарам остатъка от живота си с вратичката на пощенската кутия вместо с гривна. Представяте ли си на какво ще се подлагам всеки път, когато трябва да се напъхам в тясна рокля?

Той застава зад мен и ме обгръща с ръце.

- Ще ви повдигна. Така ще ви е по-лесно да се освободите. Но как сте го направили?

Жил Льогардиние: Вярвам, че светът съществува благодарение на жените и че животът има смисъл именно заради тях!

Жил Льогардиние е роден през 1965 г. в Париж. Работил е като пиротехник, киносценарист, режисьор на документални филми и реклами. &bdqu...

Прочети повече

Ръцете му ме обвиват, гърдите му се прилепват към гърба ми. Усещам дъха му върху шията си. Може да прозвучи скандално, но в този момент вече хич не ме е грижа за китката ми, чувствам се добре. По-късно ще се погрижа за ставата си, ще си сложа шина, компреси, лековити мехлеми, но сега съм загубила ума и дума. Летя.

- Странно сте се заклещили. Моля ви, кажете нещо. Да не ви прилошее?

Готова съм часове да остана притисната в него, с ръка във вълчия пощенски капан.

- Така няма да стане. Нужни са инструменти.

Внимателно ме пуска на земята, ръката ми отново се изпъва и имам чувството, че пощенската кутия я изскубва от тялото ми. Болката ме кара да се върна в действителността. На края на силите си, едва промълвям: