Откъс от "Стари хипари и нови разкази", Михаил Вешим

ЮЛСКО УТРО

Нощта беше звездна, липите покрай шосето вече прецъфтяваха, но ароматът все още упойваше като мека дрога.

Още: Литература с високо съдържание на блус ни сервира „певецът на българския къмпинг“ Михаил Вешим

Лятото идваше с бързи крачки, не – то вече бе тук, а аз, вместо да стягам раницата за къмпинга като приятелите от компанията – все свободни хора, си затягах катарамата на колана и намествах пистолета на кръста. Защото не бях свободен, даже не бях човек, а войник, затворен в казармата като вълк в клетка.

Идеше ми да вия с вълчи вой в лятната нощ, вдигнал чело към лунния сърп, докато обикалях на пост пред входа на Н-ското поделение в крайна махала на малко градче.

Или да насоча към челото си зачисления ми деветмилиметров „Макаров“. В казармата често се случва някой да превърти и да се гръмне. Неотдавна в съседно поделение по време на караул някакъв хахо новобранец бе насочил калашника срещу старите войници, защото нещо го издразнили, и бе изпразнил пълнителя, след което сам се бе застрелял.

Не, нямах никакво намерение да се застрелвам. Макар и втора година в армията, чак толкова не бях превъртял – напротив, раздавах го непукист. „И това ще мине!“ – така пишело върху пръстена на цар Соломон. Повтарях си го в най-гадните казармени моменти, сякаш виждах този пръстен, и търпеливо броях дните до края – оставаха ми още три месеца, дълги като вечност, но и те щяха да минат… За да дойде оня момент, когато щях да размахам средния си пръст срещу униформите, пагоните и фуражките.

Още: Откъс от "Маршът на идолите" от Николай Н. Нинов (СНИМКИ)

Със средния пръст – мой бъдещ поздрав към армията – сега въртях копчето на един транзистор ВЕФ и търсех по скалата му рок парчета – по онова време тази музика беше забранена по Радио София като буржоазна и упадъчна и можеше да се слуша само по чуждите станции. Макар „Сделан в СССР“, вефът бе добър транзистор, на късите вълни антената му улавяше даже заглушаваните станции „Свободна Европа“ и Би Би Си – там, освен политика, също излъчваха рок и новости за певци и групи – в предаванията на Джилда Карол и Ани Арнолд. Тях ги слушах редовно, почти не ги пропусках, макар да бяха в късните часове, някъде около полунощ.

Полунощ наближаваше и заедно с рок музиката си бях позволил и други полусвободи, извън военните правила. С полуразкопчана яка на униформата, с полуразпасан колан като „старо куче“, бях се полуизлегнал на пейка пред поделението.

Знам, че Свободата няма полу – нея или я има, или я няма. Но в казармата, където тя ти е отнета по закон и устав, се радваш и на трошиците волност – да разхлабиш яката на куртката, да си накривиш кепето „на уволнение“, да се излегнеш като клошар звездоброец на пейка, да броиш звездите и да мечтаеш...

Ако в този момент отнякъде се явеше проверяващ офицер, за тези полуволности и разпасаности, за охлабените копчета и за транзистора с вражи станции, щях да заслужа няколко дни арест. Но аз вече бях „старо куче“, което е трудно да хванеш в издънка – то има опита да надуши опасността отдалеч. Пък и добре знаех, че сега няма кой да ме провери – оня ден батальонът с всички началници се изнесе на учение, в казармата бяхме останали само дежурните от наряда.

Още: "Маршът на идолите" - приключение из тайнствената България (СНИМКИ)

* * *

В началото на казармата, като новобранец в друго поделение, в друг град, в друга част на България, бях толкова стреснат и наплашен, че вършех всичко според заповедите и уставите. Особено стегнат бях на караул – знаех, че със зареденото оръжие няма шега – автоматът понякога гърми и сам. Падаха ми се тогава тежки наряди – през вечер охранявахме дисципа – затвор за войници, осъдени от военен съд, някои за дребни нарушения, други за по-тежки престъпления. Повечето бяха затворени заради сбиване или за бягство от казармата – някой влюбен да уши не издържал и духнал през оградата, за да види гаджето. Без да мисли за последствията: една нощ с мацката – присъда от шест месеца.

Дисципът си бе истински концлагер, както ги показват във филмите – място с едноетажни бараки, оградено с двуметров зид, най-отгоре кльон от бодлива тел. В четирите края – вишки, на всяка от които стърчи постови със зареден автомат. При най-малък опит за бягство два пъти викаш: „Стой!“, на третия стреляш.

„Стреляш и не мислиш! – ни надъхваха преди всеки караул. – Ако някой избяга, ти влизаш на негово място!“ И с друго ни плашеше началникът на караула, стар войник, ефрейтор: „Отваряйте си очите! Охранявате престъпници, те са готови да ви прережат гърлото, ако ви докопат!“…

Още: Всичко е позволено в любовта и в дипломацията в световния романтичен феномен "Червено, бяло и кралско синьо"

Всяка нощ, докато стърчах на вишката със зареден автомат и два резервни пълнителя на кръста, се боях – не толкова, че ще ми прережат гърлото. Повече ме беше страх, ако по време на моя смяна някой от затворниците превърти и тръгне да прескача оградата…

Ако не се спре след двете предупреждения: „Стой! Ще стрелям!“?

Ще трябва наистина да стрелям…

Ами ако го улуча?

Още: "Никога не ме лъжи"– предупреждава убийственият трилър на звездата на криминалната литература – ФридаМакфадън

Не че бях добър стрелец, на учебния полигон мишените оставаха незасегнати от автоматните ми откоси, но тук – за беля, куршумите ми можеха да убият човек…

„Това не са хора!“ – натъртваше ефрейторът, началник на караула.

Но от вишката аз долу виждах хора, момчета също като мен – на моята възраст, облечени със същите кафяви униформи, затворени тук заради глупост, невъздържаност или моментно безразсъдство. Или заради любов… Бях сигурен: между осъдените има и невинни…

Откъс от "Сърцето на Анаранд" от Борис Кан