Пролетта на емигрантите: Глава 2. Мачлето - премиерът вкарва гол със задник

2420
Пролетта на емигрантите: Глава 2. Мачлето - премиерът вкарва гол със задник
Снимка: Пролетта на емигрантите

"Пролетта на емигрантите" на писателя Калин Илиев излиза през 2013-та година. Сътворена няколко месеца преди съдбоносните протести, творбата бързо си извоюва име, което медиите обичат и с което литераторите предпочитат да са внимателни: определението "пророчески роман".

Пророчески, защото описаните събития наистина напомнят за нашия свят - държавата Нулиа, емигрантите и политическата мафия, са образи, чиито прототипи ще разпознаете на мига. Но и литературен феномен, защото когато са създадени майсторски, художествените герои надживяват собствените си вдъхновители - фината разплата на изкуството с политиката. Решихме да публикуваме този роман: глава по глава. И да спазим една традиция от зората на вестниците - литературните творби да излизат като подлистници. Всеки петък ще можете да намерите следващата част от "Пролетта на емигрантите" в Actualno.com. Какво се случи до момента в предишните глави - прочетете ТУК. 

А ето и днешния нов откъс: 

 

3.

Беше неделя, наближаваше обяд. Състезателите отдавна бяха грохнали, влачеха се едва-едва по игрището. Всички мечтаеха за едно – да вземат по един душ и да седнат в близката кръчма, заобиколена от бодигардове, където традиционно разпускаха в компанията на Вожда. В същност това беше основната причина да не пропускат неделните футболни срещи. Независимо от останалите си ангажименти или протестите на семействата си. В края на краищата, колко души имаха привилегията да участват в решаването на съдбовни за страната политически и икономически въпроси, докато пият бира с най-важния човек в държавата, да решат свои лични проблеми и получат къс от царската трапеза.

Двете полувремена бяха изтекли, но времето тук беше условна единица. Съдията, наскоро назначен висш прокурор, дори не носеше часовник, нито пък знаеше що е това хронометър. За сметка на това неотлъчно следеше реакциите на Вожда, добре се ориентираше в неписаните правила и стриктно ги спазваше. На игрището се ковеше истинската му кариера, а неговата цел беше тази на Главен прокурор на Републиката. Никой от състезателите не си и помисляше да попита колко е часът, да поиска край на мача или просто да си тръгне. Ситуацията беше сложна, причината за нея – проста. Нямаше я победата, резултатът беше равен, нула на нула. Колкото и да бяха се старали да не вкарат гол, от противниковия отбор не успяха да направят така, че Вожда да забие топката в тяхната мрежа и това да не изглежда нагласено. В миналото бяха направили няколко опита да режисират срещи в негова полза, но те в края на краищата завършиха скандално, той винаги ги усещаше и самолюбието му изригваше като вулкан. Имаше и случаи, когато си тръгваха с обратен или равен резултат, но тогава министър-председателят се мяташе на бронирания си джип и с мръсна газ отпрашваше за резиденцията си, следван от ескортиращите го автомобили. За какво тогава бяха тичали цяла сутрин. В подобни случаи и останалите състезатели се разотиваха, оклюмани и разочаровани. Макар и да играеха почти всяка неделя, приблизително в един и същ състав, в същност те нямаше какво да кажат помежду си, не бяха приятели, дори напротив, повечето от тях не се понасяха, при определена ситуация не биха се поколебали един друг да си видят сметката. Но всички добре знаеха каква е причината за тяхната страстна любов по футбола – същата, каквато бе и причината да членуват в партията на Вожда. Властта, облагите от нея, недосегаемостта.

Докато се тътреха по игрището и се чудеха какво да предприемат, никой не забеляза как Заека изненадващо, сякаш от близките храсти, се шмугна между играчите, докопа топката и я подаде на Вожда, който с устрем я поведе по дясната права към противниковата врата. От този миг вече всички знаеха какво да направят. С последни сили състезателите от неговия отбор се затичаха срещу противниците си, готови да ги разкъсат на парчета, да не им позволят да настигнат бъдещия голмайстор. Другите се втурнаха да бранят вратата, но така, че в никакъв случай да не попречат на гола, като в същото време да не личи каквото и да е сътрудничество с противника.

Слава богу, този път се получи. Дори вратарят съвсем истински се хвърли в краката на нападателя, но напразно. Високата, кокалеста фигура на министър-председателя го изблъска и влезе с топката в противниковата врата, като на самата гол линия се наведе и я изтъркаля до мрежата със задник. Неговият любим номер разкриваше целият му характер и чувство за хумор, като се подиграе с противника. Този ексцентризъм и най-вече естествеността му във всеки един момент също бяха качества, на които политическите противници завиждаха. Не защото ги харесваха, а поради това, че избирателите си падаха по подобни изпълнения, гласуваха за Вожда така, както ултрасите скандираха по футболните трибуни – ентусиазирано, заплашително, с неприкрити идиотски изражения на лицата.

Съотборниците на министър-председателя с неистово облекчение закрещяха:

- Гол! Гол! Гол!

Голмайсторът изпитателно фиксираха с остър поглед противниковия отбор – играчите изглеждаха истински нещастни. Тази част от спектакъла също беше репетирана и доведена до съвършенство. Едва тогава той се усмихна и победоносно вдигна ръка.

Край. Най-после мъчителният мач беше приключил. Всички бяха доволни, може да се каже щастливи. Разбира се, най-много се радваше Вожда, съвсем като дете. Точно затова го харесваха избирателите му. Какъвто и гаф да направеше, каквато и глупост да изръсеше, после искрено се извиняваше. Това му доставяше особено удоволствие, радваше се на мъжеството да признава грешките си, разбира се дребните и невинните, а това се случваше често, по няколко пъти на ден. След това обикновено интимничеше с тези, които се изпречеха пред очите му, весело позираше, закачливо канеше журналистките да пипнат мускулите му и за награда безпардонно ги пляскаше по задниците. Беше убеден, че най-верният му електорат са жените и особено майките – в негово лице те виждаха своите непораснали момчета. От опозицията го упрекваха, че заради ненаситното му его се трошат не време и държавни средства, но за голяма част от поданиците на тази страна всичко си беше в реда на нещата.

Без всякакво съмнение можеше да се каже – Вожда беше случил на племе. Другото бяха подробности от пейзажа. Като например скорошното изказване на известен психиатър: „ Нашият министър-председател е така затрогващ и едновременно потискащ в своята естественост, че спокойно можем да кажем – пред нас е единственият индивид от мъжки пол в тази страна, спечелил от феминизма. Остава ни да се кастрираме групово, за да бъде постигната сто процента избирателна активност в полза партията му”. Това изказване, направено преди година и половина, бе публикувано в една-две периферни медии и тук там в интернет, което към онзи момент потвърди статуквото му на незначителна подробност от пейзажа. Оттогава досега обаче действителността се променяше с всеки изминат ден.

4.

Бирите бяха сервирани, компанията очакваше своя предводител да обяви наздравица. Вожда вдигна чашата и в същия момент забеляза на входа един от верните си социолози, пресуши я на един дъх и се запъти към него. Играчите също изляха пенливата течност в пресъхналите си гърла и доволно да се оригнаха. Тази демонстрация на превъзходство над общоприетите норми бе неразделна част от тяхната, така да се каже, културна традиция.

Както обикновено, пристигнаха втората порция халби, всичките точно с по един пръст пяна, кехлибарени и съблазнителни. Никой не отпи, нещо не беше наред – Вожда се връщаше кисел, мълчаливо седна на мястото си. След първоначалната радост от вкарания гол, на лицето му се беше появил другият характерен образ – на напрегнатия и едва сдържащ яростта си див звяр. Напрежението във въздуха се сгъсти, настъпи неловко мълчание.

Той тежко се изкашля и изпитателно фиксира състезателите. Острите черти на триъгълната му глава се напрегнаха и късата, къдрава като на негър коса, щръкна; свитите устни и стаеният в очните дъна бяс подсилиха демоничния му вид. Извъртя се по обратния ред , отново, един по един, изгледа наобиколилите го. Те се полюшнаха притеснени, започнаха да се гърчат по местата си, като червеи на кукичка, дишането им стана тежко, болезнено.

Като ехо долетяха думите, които тихо се отрониха от устата му:

- Играем си ние тук, ритаме топка, пием си бирата… а държавата… Или това не ви засяга?

Никой не се обади. Присъстващите не помръднаха, вперили в него безпомощни погледи.

- Какво ме зяпате? – попита по-високо министър-председателят. – Рейтингът ми е паднал с още пет процента и то според проучване на наша приятелска агенция… Не мога да разбера това наше вечно недоволно племе! Давам на Нулиа всичко от себе си! Загубих приятелите си, от тревоги не мога да спя, нямам личен живот! – Повиши още глас, накрая нервно крещеше. – А малко повече от месец до изборите рейтингът ми се срива! Въпреки милионите, които наливаме в продажни агенции, телевизии, вестници!... Обаче – има морков, има и тояга! Докога ще си играем на демокрация с тези от опозицията? Подготвили сме обвинения. Какво чакаме? Какво…?

Рязко спря да говори и отклони вниманието си към две млади жени по тениски и къси полички, които влязоха в заведението.

- Късно е вече за това – обади се Плъха, известен банкер, един от влиятелните мъже в Нулиа и личен ковчежник на Вожда. Този дребен и невзрачен мъж на средна възраст с малки очи и щръкнали мустаци не се притесняваше да вземе думата, говореше бавно, пестеливо, сякаш плюеше думите си в шепа и после ги гълташе обратно.

- Никога не е късно! – всеотдайно се отлепи от мястото си Клюна, така наричаха вътрешния министър, атлетичен мъж с плоско, четвъртито лице и дълъг, крив нос. – Но местата в затворите са кът.

- Спираме да стоим пътища и магистрали, започваме да строим затвори – обади се министърът на строителството.

- И за това е късно – отново се обади Плъха.

- Защо да не пригодим изоставени казарми!? – ентусиазирано продължи министърът на вътрешните работи. – Можем да ги населим за нула време.

Вожда се върна в разговора:

- За колко човека имаме обвинения?

- Близо две хиляди, най-важните – отвърна Клюна. – Информирали сме ги, ако си траят, няма да ги пипаме. През последните месеци обаче започнаха да надигат глави.

- Колко подслушваме?

- Над петдесет хиляди, говоря само за политическите. Имаме три специални автомобила, прихващат нелегално мобилни разговори в периметър от половин километър. Не се водят на отчет, няма нужда от разрешителни.

- Ти и мен можеш така да подслушваш? – подскочи Вожда. – Защо нищо не зная за това?

- От съображения за сигурност.

- Какви съображения за сигурност? Вече всички на тази маса знаят.

- Така е – спокойно отвърна вътрешният министър, очите му зловещо припламнаха. – Ако някой се изпусне, бог да му е на помощ.

- По-кротко със заплахите! – провлечено се обади Глигана, едър мъж с огромни челюсти и остри, криви зъби, водещ бизнесмен в страната, близък до министър-председателя по силата на паричните вноски, които правеше към партията и лично към Вожда, а в последствие осребряваше десеторно; един от малкото, които не се притесняваха да предизвикват злобния и отмъстителен характер на вътрешния министър.

- Просто ви информирам.

- Знаем, че подслушваш и нас – процеди отново Глигана. – Не сме вчерашни.

- Много знаеш – изтрака Клюна. – Всезнайковците…

Вожда ги прекъсна, за да тушира напрежението.

- Стига!... Колко, каза, има в тези списъци?

- Над петдесет хиляди – доволно се усмихна вътрешният министър.

- Не си губиш времето. Но – не съм те чул какво каза. Аз зная, че у нас се използват специални разузнавателни средства за бандити, данъчни измамници, наркотрафиканти и корумпирани политици… Ясно ли е?

- Напълно – кимна министърът на вътрешните работи, в очите му просветнаха познатите пламъчета. – Никога не съм се страхувал да поема цялата отговорност!

Двамата се спогледаха и помежду им прехвръкнаха искри, невидими за останалите. Миг след това Клюна се усмихна накриво и продължи:

- А не може ли по-просто? Толкова хора си отидоха от инфаркти, катастрофи, заблудени куршуми?

Вожда отново подскочи на мястото си.

- Ти чуваш ли се какво приказваш пред толкова хора?

- И без това всички се досещат. Предпочитам да знаят, така съм по-спокоен – когато тайната е споделена, връзката между нас е по-силна.

След кратък размисъл, Вожда изсумтя в знак на съгласие. После взе думата.

- Тези, за които говориш, пречеха на бизнеса ни, самите бяха потънали до гуша в лайна. Но ако подкараме опозицията, европейците ще надигнат вой. Американците също няма да ни подкрепят. Единствено Путин би ни влязъл в положението, но няма да си вкара таралеж в гащите… На ви сега Европейски съюз! Ако бяхме дошли по-рано на власт, никога нямаше да подпиша договора за присъединяване! Не заради себе си, хората днес живеят по-зле.

За миг се замисли и отново, с присвити очи, огледа приближените си.

- Сега, искам да ме слушате внимателно… Племето трудно налучква правилния път, затова е племе. Трябва да му го посочим. И ние го правим, дори да допускаме грешки, историята ще ни оправдае. Като цяло ситуацията е под контрол. От прокуратурата и полицията – до горските стражари, всичко е в нашите ръце, в ръцете на добрите. Също банките, големият бизнес, медиите… Има няколко вестника и една-две телевизии, които заблуждават хората. Най-опасни обаче са социалните мрежи, в тях всеки дрънка каквото си иска. Това води до анархия! На всички тях също трябва да посочим верния път. Така наречените интелектуалци не са опасни, които не са с нас, предпочитат да си умрат на спокойствие, никой не им пречи. Няколкото изключения са за цвят пред европейците, също и неправителствените организации, които, признавам си, ми лазят по нервите. Обърнете внимание на онези, които развиват някакъв бизнес и не гледат в правилната посока – данъчни, полиция, проверки, помогнете им да се ориентират… Е, смятам, че си знаем задачите. Някой беше казал – кой с каквото може да подпомогне общото дело. Нали така?

- Тъй вярно, Вожд – обадиха се неколцина.

- Много от хората, които ни избраха, сега съжаляват. Не бива повече да ги разочароваме! Трябва се грижим за тях като истински родители, да ги обичаме, но да не им прощаваме грешките! Ако бъдем последователни и всеотдайни, ще се справим. Щастието е в грижата за другите! Наздраве! – той енергично вдигна халба.

- Наздраве! – въодушевено отекнаха възгласите на присъстващите. Вожда умееше да ги запалва.

 

__

 

Калин Илиев е писател и драматург, чиито последни две книги "Морфо" и "Пролетта на емигрантите" се превърнаха в бестселър. Разказвани с дълбок литературен език, но с мощни политически послания, историите проследяват завръщане на емигрантите в измислената страна Нулиа (метафора за България, но не само).

Калин Илиев е известен още с пиесите "Ключът", "Пикльото", "Границата", "Как се гони страх", "Приказка за обърканото царство", "Приказка за края", "Голямата мама", "Максимално" - като драматург има 30 театрални постановки в страната и повече от 20 в чужбина. Текстовете му са превеждани на английски, гръцки, китайски, македонски, немски, румънски, руски, словашки, словенски, сръбски, украински, френски, чешки. 

Вижте всички последни новини от Actualno.com

Още от ЛИТСПОТ:

Пролетта на емигрантите: Глава 5. „Преди години обикаляхме всички митинги. И какво от това?“

Изкуството срещу войната: Марк Твен и "Военна молитва" (СНИМКИ)

Откъс от "Децата на хълма", Дженифър Макмеън

Откъс от "Терапията", Себастиан Фитцек

Пролетта на емигрантите: Глава 4. Фейсбук – животът на емигрантката Теди

Откъс от "Лечебните адаптогени", Теро Исокаупила и Даниел Раян Бройда

Откъс от "Аделейд", Дженевийв Уилър

Пролетта на емигрантите: Глава 3. "В държавата става нещо"

Откъс от "Чаша, пълна с утеха" от Карън Хокинс

Откъс от "Плодовете зреят нощем", Неда Антонова

Етикети:

Помогнете на новините да достигнат до вас!

Радваме се, че си с нас тук и сега!

Посещавайки Actualno.com, ти подкрепяш свободата на словото.

Независимата журналистика има нужда от твоята помощ.

Всяко дарение помага за нашата кауза - обективни новини и анализи. Бъди активен участник в промяната!

И приеми нашата лична благодарност за дарителство.

Банкова сметка

Име на получател: Уебграунд Груп АД

IBAN: BG16UBBS80021036497350

BIC: UBBSBGSF

Основание: Дарение за Actualno.com