X
 
 

Откъс от "Република на въображението" от Азар Нафизи

242 0
photo of Откъс от "Република на въображението" от Азар Нафизи
Снимка: Издателство "Сиела"
ВЪВЕДЕНИЕ

Преди няколко години бях в Сиатъл, за да давам автографи в една прекрасна частна книжарница – Елиът Бей се казваше – и там забелязах млад мъж, който ме наблюдаваше, застанал до масата. Когато опашката най-после понамаля, той се обърна към мен. Каза, че минавал през Сиатъл, отивал на гости на приятел и искал да ми каже, че до неотдавна е живял в Иран. „Няма смисъл – каза той, – да говорите за книги. Тези хора не са като нас – те са от друг свят. Не ги е грижа за книги и други такива неща. Не е като в Иран, където бяхме толкова луди, че ксерографирахме стотици страници от книги като Мадам Бовари и Сбогом на оръжията.“

Преди да успея да му отговоря, той продължи да ми разказва как е бил арестуван първия път, късно една вечер по време на безразборните проверки на коли от паравоенната милиция. Бил задържан заедно с двамата си приятели по-скоро заради арогантното им държание, отколкото заради контрабандно внесените касети с музика в колата. Задържали ги четиресет и осем часа, а после ги пуснали без никакво обяснение, след като ги глобили и подложили на бой с пръчка. Не можеше да се отрече, че ежедневието на един млад иранец е много различно от ежедневието на повечето млади американци.

Много пъти бях слушала такива истории, но в този млад човек имаше нещо необичайно. Говореше небрежно, от което всичко, казано от него, звучеше още по-болезнено, сякаш се опитваше да отрече случилото се, описвайки го равнодушно. Каза, че от боя с пръчка е изпитал не само болка, но и унижение, при което почувствал за кратко, че напуска тялото си и става призрак, който от разстояние наблюдава как самият той е подложен на бой с пръчка.

„Така се понасяше по-лесно – добави той, – сякаш си призрак.“

„Разбирам какво искате да кажете – отговорих. – Това беше добра техника за оцеляване.“

„И все още е“ – каза той с многозначителната си усмивка.

Пак се беше образувала опашка, хората чакаха търпеливо и учтиво и аз казах нещо глупаво, в смисъл че може би Америка така или иначе е страна на призраци. Той не реагира на думите ми. Подаде ми едно листче и каза:

Откъс от "Минало време", Лий Чайлд

Джак Ричър се наслади на последните слънчеви лъчи над малкото градче на брега на Мейн, след което – подобно на птиците, които се ...

„Нямам книга. Това е за един приятел.“

Подписах се на оранжевото листче и предпазливо му подадох визитката си.

„Нека да държим връзка“ – казах аз.

Той взе листчето и визитката и повече не се обади. Но аз никога не загубих следите му, защото този млад мъж с неговата ведра усмивка и думите, които изрича, се връщат отново и отново в съзнанието ми на непознати места и привидно безсмислени срещи. Съхранила съм образа му, отчасти защото чувствах тогава, както и сега, че съм го разочаровала – от мен се очакваше нещо, което не беше изпълнено. Когато осъзнах, че той ще продължи да ме преследва в обозримото бъдеще, реших да му дам име – Рамин, за да уважа един друг млад човек, когото познавах в Иран и който ми разказа за подобно преживяване. Всички тези призраци – как да изпълниш задълженията си към тях?

Припомняйки си думите на Рамин, се замислих, че според него американците не разбират не нашите, а собствените си книги. Казано по косвен начин, излизаше, че западната литература принадлежи повече на възвишените души от Ислямска република Иран, отколкото на хората от страната, станала тяхна родина. Как е възможно това? Нали все пак е вярно, че хората, които не се плашат от цензура, затвор и мъчения, защото държат да получат достъп до книги или музика, или филми, или художествени предмети, са склонни да възприемат цялата тази дейност в съвсем друга светлина.

Откъс от "Щастливеца Пер", Хенрик Понтопидан, отличен с Нобеловата награда за литература

„Щастливеца Пер“ (издание на „Пресей“) на датския писател Хенрик Понтопидан, отличен с Нобеловата награда за ли...

„Тези хора – беше казал той с непроницаемата си усмивка, – не са като нас. Не ги е грижа за книги и други такива неща.“ От време на време след подобен разговор, когато давам автографи или пия кафе със стар приятел, тази тема изниква обикновено като въпрос: „Не мислиш ли, че литературата и книгите бяха толкова важни в Иран, защото там имаше много репресии? И не мислиш ли, че в едно демократично общество няма толкова належаща нужда от тях?“.

Аз съм готова сега, както и тогава, да не се съглася. Повечето хора в Америка, които обикалят книжарниците, ходят на литературни четения и панаири на книгата или просто четат уединени в домовете си, не са травмирани изгнаници. Много от тях рядко напускат родния си град или щат. Но значи ли това, че не мечтаят, че нямат страхове, че не изпитват болка и страдание, че не копнеят за смислен живот? Художествените истории не са само развихряне на въображението или оръдия на политическа сила и контрол. Те ни свързват с нашето минало, осеняват ни с критично прозрение за настоящето и ни позволяват да видим живота си не само такъв, какъвто е, а и какъвто трябва да е или би могъл да бъде. Творческото познание не е нещо, което човек има днес и захвърля утре. То е начин да възприемаш света и да се свързваш с него. Примо Леви казва: Пиша, за да се върна отново в общността на човечеството. Четенето е лично занимание, но то ни свързва през континенти и векове.

А може би има и друга, по-лична причина за несъгласието ми с Рамин. Не мога да си представя, че се чувствам у дома си на място, което е безразлично към онова друго място, станало вече мой истински дом – една страна без граници, с малко ограничения, която съм нарекла Република на въображението. Мисля за нея с думите на Набоков като за някак, някъде и за задния двор на Алиса, един свят, паралелен на реалния, чиито обитатели не се нуждаят от паспорти или други документи. Единственото изискване за достъп е отворен ум, нестихващо желание за знание и неопределим порив за бягство от баналността.

Дълго преди да направя Америка мой дом, живеех с нейната литература, поезия, музика и филми. Първото ми литературно пътуване в Америка стана, когато бях на седем години и учителката ми по английски в Техеран ме запозна с Вълшебникът от Оз. Книгата, която основно четяхме с нея, съдържаше елементарни разкази за две американски деца, сестра и брат – точно както можеше да се очаква. Отличителна черта на тези две прекалено чисти и спретнати хлапета беше, че каквото и да им се случи, на лицата им оставаше застинала постоянна усмивка. Знаех как се казват (Джак и Джил ли бяха? Дик и Джейн?), знаех фамилните им имена (Смит? Джоунс? Партридж?), къде живеят, какво правят всеки ден, знаех училището им. Не помнех нито една от тези дребни и важни подробности. Малко неща имаше в техния свят, заради които да поискам да опозная по-добре тези усмихнати, изрядно спретнати деца. Единственото, което си спомням за тази книга, е корицата ѝ: грапава на пипане, със силуетите на брата и сестрата, изпъкнали на тъмнозелен фон.

В края на всеки урок учителката ми затваряше книгата, която използваше да се упражняваме, и се запътваше към кухнята, откъдето се появяваше с чаша сироп от череши и един овехтял екземпляр на Вълшебникът от Оз. Прочиташе всеки път по две-три страници и ме държеше в напрежение и нетърпение до следващата ни среща. Понякога ми разказваше от книгата или ми даваше да прочета кратък откъс. Бях омаяна от осиротялата Дороти, която живееше насред равен сив пейзаж, някъде накрая на света със своите мрачни, съсипани от работа леля и чичо и с единствения си приятел на света, който я разсмива – нейното куче Тото. Какво щеше да се случи с нея, когато циклонът я издигне във въздуха с къщата със затворения в нея Тото и ги приземи на едно вълшебно място, наречено Оз? Като милиони деца аз нетърпеливо следвах Дороти и нарастващата група от нейни приятели, тръгнали да търсят великия Вълшебник от Оз, единствения, който може да даде на Плашилото мозък, на Тенекиения дървар сърце, а на Лъва – смелост, и да уреди на Дороти пътуването ѝ до дома.

Откъс от "Моят път към себе си", Ървин Ялом

*** От време на време препрочитам Чарлз Дикенс, който винаги е заемал централно място в личния ми писателски пантеон. Неотдавна вниман...

Ако можех да формулирам първите си впечатления от Съединените щати, бих могла да кажа, че в Америка има едно място, наречено Канзас, където хората могат да намерят една вълшебна страна във вихъра на един циклон. Понеже за първи път чувах думата циклон, мога с чиста съвест да кажа, че Вълшебникът от Оз ме научи какъв е буквалният и преносният ѝ смисъл. Канзас и Омаха скоро бяха последвани от една река, наречена Мисисипи, и от още много градове, реки, гори, езера и хора – подредените къщи в предградията на Нанси Дру , пограничните градове на Малка къща в прерията и неспокойните плантации на Отнесени от вихъра, фермата в Кентъки в Чичо Томовата колиба и прашните, знойни южняшки улици в Да убиеш присмехулник, където справедливостта е такова изстрадано понятие, каквото скоро щеше да стане в Техеран. По-късно се присъединиха Мисисипи на Фокнър, Сейнт Пол на Фицджералд, Ню Йорк на Едит Уортън, след време и много различният Ню Йорк на Ричард Райт и Ралф Елисън, Лос Анджелис на Реймънд Чандлър и южните градове на Фланъри О’Конър, Юдора Уелти и Карсън Маккълърс. Знам, дори сега, че има още много действителни и въображаеми места, които чакат да бъдат открити. Може би това беше основната причина, поради която не можех да се съглася с Рамин. Америка според мен не може да бъде отделена от своята литература.

Като млади родителите ми не бяха богати, но през целия си живот никога не са се колебаели да осигуряват книги за мен и брат ми. Връчваха на приятели с възможности да пътуват в чужбина дълги списъци със заглавия, които не можеха да намерят в Техеран. Растях и исках да имам всичко, което имаха приятелите ми, а баща ми все повтаряше, че не бива материалното да е в центъра на вниманието ми. На притежаваните неща не може да се разчита – казваше той, – по-лесно е да ги загубиш, отколкото да ги получиш. Трябва да цениш онова, което носиш със себе си, докато си жива.

Една от първите книги, които баща ми донесе вкъщи да чета на английски, беше Том и Джери. Още помня, когато ми даде Малкият принц и Паяжината на Шарлот , които ме научиха, че нещо толкова тънко и незабележимо като паяжина може да съдържа цяла скрита вселена. Когато за първи път прочетох Приключенията на Том Сойер, любопитството ми бе възбудено от изкусителния чар на Том, но самият той не ми харесваше – може би прекаляваше с номерата. С течение на времето книгите и светът на въображението, който те пораждаха, се оказаха точно онова, което баща ми се надяваше, че ще притежавам цял живот.

Всеки четвъртък той ме водеше на кино в града, където се намираха местата за забавления, и аз цяла седмица чаках този специален момент за нас двамата. Спомням си как вървя, хванала го за ръка, по авеню Надери – самото то като сцена от импресионистичен филм с хаоса от магазинчета, в които се продават ядки, подправки, кафе, пирожки и сладолед. Освен ирански филми гледахме и филми, в които играеха Исмаил Ясин Фернандел, Норман Уиздъм и Виторио де Сика, а също и романтичните драми на индийските суперзвезди Радж Капур и Наргис. И разбира се, американски филми: Спартак и Айвънхоу, Могамбо , Лаурел и Харди, Саут Пасифик и един от моите любими – Ханс Кристиан Андерсен с Дани Кей . Нe знаех какво да мисля за американските мюзикъли, в които героите както се хранят или крачат по улицата, внезапно започват да се въртят, сякаш в тях се е вселил пакостлив дух, запяват прочувствено и след малко се успокояват, за да продължат да ядат, да говорят или да се целуват. Оттогава мисля за Америка като за земя на песни и танци. От малка имах и поддържах определена представа за Америка, макар да знаех, че американската действителност като всяка действителност има недостатъци в някои отношения и е разочароваща.

Баща ми преведе за брат ми и за мен басните на Лафонтен и възпроизведе сам всички рисунки към тях, също така написа и опростени версии на класическата поезия на персийските поети Фирдоуси и Низами. Когато си мисля за него, най-често си спомням споделеното време и удоволствието заедно, сякаш му бях равна, негов спътник и съзаклятник. Не се извличаха поуки, това беше проява на обич, но също така на уважение и доверие.

Actualno.com

Етикети:

0 Коментара

Кафене
Съгласявам се с общите условия за ползване на сайта

Екипът на actualno.com ви благодари, че използвате кирилица за вашите коментари. В случай, че коментарът Ви съдържа нецензурни квалификации и лични нападки, или обиди на расова, сексуална, етническа или верска основа, той ще бъде изтрит от модератора на сайта.

missing image
Дневен хороскоп за 13 декември

Овен През този ден ще бъдете силно изкушени. Не бързайте да консумирате щастието си веднага, нищо че ви е в кърпа вързано. Насладете с...

Последно в Актуално