Откъс от "Завоевателят", Джейхан Алтънйелеклиоглу

Дворецът в Одрин

Още: Пролетта на емигрантите: Глава 16. Теди и Боби – ще се пресекат ли линиите на животите им?

Още: Пролетта на емигрантите: Глава 15. Теди и Марта тръгват за Нулиа

Султанските покои

Когато и да отвореше очи, Мехмед виждаше как Гюлбахар го наблюдава, подпряла глава на ръката си. Няколко пъти си замълча. Душата му се стопляше, като я видеше, че го гледа, докато спи. Неописуемата обич в погледа ѝ галеше гордостта му. Когато за трети път я завари така, прошепна, без да отваря очи:

– Не ти ли омръзна?

Още: Пролетта на емигрантите: Глава 14. Вожда срещу министъра си

Още: Откъс от "Лека нощ, Джун" от Сара Джио

– Моо...ля?

– Не ти ли омръзна, питам, розичке моя.

– Омръз...на? Мемеди... За... що чака омръзне Гюл...бахар?

Мехмед пак не отвори очи, но по опъването на очите и устните момичето разбра, че мъжът ѝ се смее вътрешно. Мехмед харесваше накъсания ѝ говор. А Гюлбахар се стараеше да не говори на сръбски, за да го направи щастлив. Така малко по малко напредваше в езика. Но щом Мехмед впереше поглед в нея, всичко се объркваше и започваше да говори като бебе. Прокара пръстите на другата си ръка като птиче крило по започналата вече да потъмнява брада на бузата му.

Още: Откъс от "Тайната на вила Алба", от Луиз Дъглас

Още: Откъс от "Похитеното момиче", Чарли Донли

Мехмед изведнъж отвори очи. Хвана малката ръка на съпругата си и я поднесе към устните си.

– От часове не спиш и ме гледаш. Не е ли жалко за хубавите ти очи? Да беше поспала.

Гюлбахар усети как пламва от огъня в черните като въглен очи на мъжа си. Когато Мехмед допря устни до кожата ѝ, трепна от радост и желание.

– Няма да ми омръзне не часове, не една нощ, а цял живот – заговори на сръбски, за да изрази чувствата си.

Наведе се и с малките си, но плътни устни залепи благодарствена целувка върху неговите под ръката ѝ.

– Как мога да се наситя на господаря?

Падишахът се обърна настрани. Сега бяха лице в лице и очи в очи. Прокара свободната си ръка през косите на Гюлбахар. После леко я плъзна към врата ѝ. Момичето затвори очи от щастието на допира до тялото и душата му. Извърна глава и целуна ръката, спуснала се от врата към голото ѝ рамо. И докато ръката на съпруга ѝ продължаваше пътя си, тя неволно издаде стон на страстно желание.

– Мемеди...

– Пролет на живота ми – прошепна Мехмед в ухото ѝ. – Розова пъпка на душата ми.

От топлия дъх на мъжа по шията и ухото ѝ се изви като хваната с клей птичка и се прилепи към падишаха.

– Лъвът ми – измърка. – Орелът ми.

И се предаде.

Когато се отделиха един от друг, и двамата бяха задъхани. Останаха по гръб с глави на възглавницата. Лежаха така уморени, но щастливи. Погледите им се рееха по тавана, изрисуван с позлатени цветя, сякаш търсеха нещо, но не го намираха. Мехмед въздъхна дълбоко и чу хълцането на момичето.

– Гюлбахар – изправи се. – Плачеш ли?

– Нее.

Ръката ѝ тревожно се стрелна по бузите. Но не успя да изтрие два търкулнали се бисера.

– Плачеш.

Привлече главата ѝ към гърдите си.

– Да не те нараних? – гласът му беше пълен с разкаяние. Що за въпрос, рече вътрешният му глас. Как може да си толкова груб, след като знаеш колко е крехка? – Извини ме. Понякога не се...

– Нее, нее. Не е тъй – затисна с ръка устните му Гюлбахар.

– Тогава защо плачеш? – наведе се и целуна очите ѝ. По устните си усети соления вкус на сълзите. – Жал ми е за тези хубави очи.

Стори му се, че вижда тревога в блестящата влага. Дори страх.

– Кажи, единствена моя. Какво те разплака?

– Раздяла.

– Раздяла ли? – облаците тревога по лицето на Мехмед се разпръснаха. Значи, това била причината. Гюлбахар не понасяше да бъде далеч от него. И не успяваше да спре сълзите по предусещаната тъга. Мехмед се изненада, че тайно се радва.

– Но това са само няколко дни.

– Нали не можехте и ден да живеете без розата и пролетта си?

– Не мога. Ще мисля за теб всеки миг, в който не сме заедно.

Момичето завъртя глава:

– Не отива... – измърмори срамежливо. – Страхува се.

– Страхуваш ли се? Защо? – хвана брадичката и повдигна главата ѝ. Усмихнато я погледна в очите. – От какво се страхуваш? – рече нежно, за да я разсмее. – От елените ли?

Гюлбахар почувства как тази топла усмивка стопява леда на страха ѝ. Мокрите ѝ очи проблеснаха в насилствена усмивка.

– Елените ли? – подсмъркна. С две ръце изтри мокрите си страни. – Не зная – въздъхна. – Притеснено ми е. Да не ти се случи нещо, Мемеди.

– При лова на елени ли? – засмя се Мехмед. – В лова на елени не може да се случи нищо никому, освен на елените – погали копринено меките ѝ коси. – Сега ще ти кажа какво ще стане. Дори когато опъвам лъка, ще мисля за прекрасната ми Гюлбахар. Ще заспивам и ще се събуждам с копнежа по теб. – Изправи се весело в леглото: – Дните ще минат, докато мигнеш, и ще се върна с цяло стадо елени.

Повече не говориха. След малко Гюлбахар чу спокойното, ритмично дишане на заспалия до нея Мехмед. Какво да направя, помисли си. Страхувам се и това е. Страх ме е да не стане нещо с моя орел.