Откъс от "Завоевателят", Джейхан Алтънйелеклиоглу

Дворецът в Одрин

Султанските покои

Когато и да отвореше очи, Мехмед виждаше как Гюлбахар го наблюдава, подпряла глава на ръката си. Няколко пъти си замълча. Душата му се стопляше, като я видеше, че го гледа, докато спи. Неописуемата обич в погледа ѝ галеше гордостта му. Когато за трети път я завари така, прошепна, без да отваря очи:

– Не ти ли омръзна?

– Моо...ля?

– Не ти ли омръзна, питам, розичке моя.

– Омръз...на? Мемеди... За... що чака омръзне Гюл...бахар?

Мехмед пак не отвори очи, но по опъването на очите и устните момичето разбра, че мъжът ѝ се смее вътрешно. Мехмед харесваше накъсания ѝ говор. А Гюлбахар се стараеше да не говори на сръбски, за да го направи щастлив. Така малко по малко напредваше в езика. Но щом Мехмед впереше поглед в нея, всичко се объркваше и започваше да говори като бебе. Прокара пръстите на другата си ръка като птиче крило по започналата вече да потъмнява брада на бузата му.

Мехмед изведнъж отвори очи. Хвана малката ръка на съпругата си и я поднесе към устните си.

– От часове не спиш и ме гледаш. Не е ли жалко за хубавите ти очи? Да беше поспала.

Гюлбахар усети как пламва от огъня в черните като въглен очи на мъжа си. Когато Мехмед допря устни до кожата ѝ, трепна от радост и желание.

– Няма да ми омръзне не часове, не една нощ, а цял живот – заговори на сръбски, за да изрази чувствата си.

Наведе се и с малките си, но плътни устни залепи благодарствена целувка върху неговите под ръката ѝ.

– Как мога да се наситя на господаря?

Падишахът се обърна настрани. Сега бяха лице в лице и очи в очи. Прокара свободната си ръка през косите на Гюлбахар. После леко я плъзна към врата ѝ. Момичето затвори очи от щастието на допира до тялото и душата му. Извърна глава и целуна ръката, спуснала се от врата към голото ѝ рамо. И докато ръката на съпруга ѝ продължаваше пътя си, тя неволно издаде стон на страстно желание.

– Мемеди...

– Пролет на живота ми – прошепна Мехмед в ухото ѝ. – Розова пъпка на душата ми.

От топлия дъх на мъжа по шията и ухото ѝ се изви като хваната с клей птичка и се прилепи към падишаха.

– Лъвът ми – измърка. – Орелът ми.

И се предаде.

Когато се отделиха един от друг, и двамата бяха задъхани. Останаха по гръб с глави на възглавницата. Лежаха така уморени, но щастливи. Погледите им се рееха по тавана, изрисуван с позлатени цветя, сякаш търсеха нещо, но не го намираха. Мехмед въздъхна дълбоко и чу хълцането на момичето.

– Гюлбахар – изправи се. – Плачеш ли?

– Нее.

Ръката ѝ тревожно се стрелна по бузите. Но не успя да изтрие два търкулнали се бисера.

– Плачеш.

Привлече главата ѝ към гърдите си.

– Да не те нараних? – гласът му беше пълен с разкаяние. Що за въпрос, рече вътрешният му глас. Как може да си толкова груб, след като знаеш колко е крехка? – Извини ме. Понякога не се...

– Нее, нее. Не е тъй – затисна с ръка устните му Гюлбахар.

– Тогава защо плачеш? – наведе се и целуна очите ѝ. По устните си усети соления вкус на сълзите. – Жал ми е за тези хубави очи.

Стори му се, че вижда тревога в блестящата влага. Дори страх.

– Кажи, единствена моя. Какво те разплака?

– Раздяла.

– Раздяла ли? – облаците тревога по лицето на Мехмед се разпръснаха. Значи, това била причината. Гюлбахар не понасяше да бъде далеч от него. И не успяваше да спре сълзите по предусещаната тъга. Мехмед се изненада, че тайно се радва.

– Но това са само няколко дни.

– Нали не можехте и ден да живеете без розата и пролетта си?

– Не мога. Ще мисля за теб всеки миг, в който не сме заедно.

Момичето завъртя глава:

– Не отива... – измърмори срамежливо. – Страхува се.

– Страхуваш ли се? Защо? – хвана брадичката и повдигна главата ѝ. Усмихнато я погледна в очите. – От какво се страхуваш? – рече нежно, за да я разсмее. – От елените ли?

Гюлбахар почувства как тази топла усмивка стопява леда на страха ѝ. Мокрите ѝ очи проблеснаха в насилствена усмивка.

– Елените ли? – подсмъркна. С две ръце изтри мокрите си страни. – Не зная – въздъхна. – Притеснено ми е. Да не ти се случи нещо, Мемеди.

– При лова на елени ли? – засмя се Мехмед. – В лова на елени не може да се случи нищо никому, освен на елените – погали копринено меките ѝ коси. – Сега ще ти кажа какво ще стане. Дори когато опъвам лъка, ще мисля за прекрасната ми Гюлбахар. Ще заспивам и ще се събуждам с копнежа по теб. – Изправи се весело в леглото: – Дните ще минат, докато мигнеш, и ще се върна с цяло стадо елени.

Повече не говориха. След малко Гюлбахар чу спокойното, ритмично дишане на заспалия до нея Мехмед. Какво да направя, помисли си. Страхувам се и това е. Страх ме е да не стане нещо с моя орел.